Определение № 214 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2571/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу Решение №133 от 27.07.2022г. по в.гр.д. №258/2022г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №260021 от 10.02.2022г. по гр.д. №2946/2019г. на Пловдивски окръжен съд, в частта с което искът по чл.422 от ГПК на „Юробанк България“ АД срещу С. П. Шоколаров, [населено място], за установяване съществуването на вземания, произтичащи от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL29024/04.12.2007 г., сключен между „Юробанк И Еф Джи България“ АД, сегашна „Юробанк България“ АД, като кредитодател, и М. Т. Шоколарова и П. С. Шоколаров, като кредитополучатели и солидарни длъжници, е отхвърлен за разликата над 64 882, 27 евро до предявения размер от 77 572, 38 евро - главница; за разликата над 10 080, 75 евро до предявения размер от 12 498, 47 евро - възнаградителна лихва; за разликата над 202, 56 евро до пълния предявен размер от 1 494,09 евро - наказателна лихва и пълният размер от 1112,52 евро - банкови такси. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно. Жалбоподателят поддържа, че просрочените суми по кредита са били капитализирани по волята на кредитополучателите, с оглед влошеното им финансово състояние и невъзможността да изпълняват точно своите задължения. С трансформацията им, сумите са се превърнали в част от главницата и е спряно начисляването на наказателна надбавка от 10 %, вместо която се е начислявала само редовна лихва, а при последваща отмяна на капитализацията е следвало да бъде начислена наказателна надбавка за минал период. Излага доводи, че както първоинстанционният, така и въззивният съд, не са взели предвид следните три фактора: обстоятелството, че преизчисляването на лихвения процент и първоначалния курс на валутата не винаги означава, че кредитополучателят редовно е погасявал задълженията си; капитализацията; компонентите на погасителните вноски, които се разместват веднъж при капитализацията и втори път при нейната отмяна. Поддържа, че анюитените вноски са равни, но не са равни компонентите лихва и главница. Счита, че договорките относно капитализиране на сумите не попадат в обхвата на потребителската защита и съответно в обхвата на служебната проверка за неравноправни клаузи. Излага аргументи, че не е направено възражение за тези клаузи от ответника, поради което съдът е нарушил принципа на състезателност. Твърди, че процесните лихви, които са били капитализирани, по своята същност представляват цената на услугата по предоставянето на парични средства, т.е са възнаградителна, а не мораторна лихва. Навежда доводи, че е налице разлика между капитализирането на лихви и анатоцизма, като в процесния случай е налице капитализиране на лихви, чиято цел е да се избегне начисляването на уговорената между страните наказателна надбавка от 10 %. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Представлява ли извършената капитализация неравноправна клауза от допълнителните споразумения, при положение, че същата цели да защити интереса и на двете страни, а именно просроченият кредит да не бъде обявен за предсрочно изискуем, да бъде върнат в редовност и кредитополучателите да могат да продължат редовно да го обслужват?; 2. След като клаузите за капитализация не са от категорията клаузи, които биха могли да се считат за неравноправни по смисъла на ЗЗП, следва ли съдът да следи служебно за клаузи с капитализация и ако да, какво трябва да изследва съдът?; 3. Има ли разлика между правните институти анатоцизъм и капитализация?; 4. Представлява ли договорната лихва цена на услугата за предоставения кредит и каква е разликата с мораторната лихва? Допустимо ли е олихвяване на просрочена цена на услуга при капитализирането й? Твърди, че въпросите по т.1-4 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение №3/2017 от 27.03.2019г. по тълкувателно дело №3/2017г., както и с практиката на ВКС, формирана с Решение №1001 от 05.07.1999г. по гр.д. №357/1999г. на ВКС, V г.о., Решение №66 от 29.07.2019г. по т.д. №1504/2018г. на ВКС, II т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация С. П. Шоколаров, [населено място], оспорва основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице правен интерес за ищеца да предяви установителни искове спрямо ответника, въпреки че изпълнителното производство е прекратено спрямо него, тъй като заповедта за изпълнение съставлява изпълнително основание и при подадено възражение целта на иска по чл.422 от ГПК е вземанията по нея да бъдат съдебно потвърдени, за да се стабилизира. Констатирал е, че след смъртта на П. Шоколаров (баща на ответника) на 23.06.2008г., ответникът С. Шоколаров е подписал осем допълнителни споразумения към договора за кредит от 2007 г. Установил е, че първите шест допълнителни споразумения са сключени с цесионера „Б. Р. С.“АД, а последните две с цесионера „Юробанк България“АД, като в тях С. Шоколаров фигурира като кредитополучател. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че с тези действия ответникът е признал съществуването на вземанията по договора за кредит, предоговаряйки условията за погасяването му, и по този начин е встъпил като съдлъжник в задълженията по договора, наред със своята майка М. Шоколарова, с която отговарят солидарно. Констатирал е, че споразуменията са подписани от ответника в лично качество, а не като наследник на П. Шоколаров, както и че времево подписването им предшества отказа от наследство. Апелативният съд е счел, че ако приеме възражението на ответника, че подписването на допълнителните споразумения е в качеството му на наследник, това би съставлявало приемане на наследство по смисъла на чл.49, ал.2 от ЗН и би обусловило недействителност на направения отказ от наследство. Приел е за неоснователни възраженията на ответника за ненадлежно уведомяване за сключения на 05.03.2014г. договор за цесия между „Б. Р. С.“ АД, като цесионер и „Юробанк България“АД и на 24.03.2017г. за обявяване на договора за кредит от 2007г. за предсрочно изискуем, поради връчването им със задължение за предаване на А. С. Шоколаров – чичо на ответника. Счел е, че макар да е налице разлика между адреса в нотариалните покани - [улица]и посочения в допълнителните споразумения - [населено място], [улица], вх. А, ет.5, ап. 10, връчването е осъществено именно на посочения в допълнителните споразумения негов постоянен адрес. Въззивният съд е констатирал, че едва с въззивната жалба е въведено твърдението, че лицето, чрез което са извършени връчванията (А. С. Шоколаров), не живее на посочения адрес, с което на практика се оспорва официалното удостоверяване с разписките, като ответникът не е ангажирал своевременно доказателства за неговото опровергаване. Направил е извод, че са налице предпоставките по чл.18 от договора за обявяване на предсрочна изискуемост, като се е позовал на съдебно – счетоводната експертиза, съгласно която последната погасителна вноска по кредита е направена на 14.08.2015г., при което е възникнало потестативното право на банката да обяви предсрочната изискуемост и тя е упражнила същото с редовно връчени уведомления до длъжниците. За неоснователно е приел възражението на касатора, че първоинстанционният съд е надхвърлил правомощията си и е нарушил принципа на състезателност като е разгледал възражението за начисляване на лихва върху лихва и е приел,че е налице нищожност поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Изложил е, че олихвяването на изтекли лихви е допустимо между търговци (чл. 294, ал.2 ТЗ), а в останалите случаи - ако е предвидено с наредби на БНБ (чл.10, ал.3 от ЗЗД). Приел е, че Наредба №9 от 03.04.2008г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм., ДВ, бр. 40 от 13.05.2014 г./, на която се позовава ищецът, не съставлява такава наредба. Установил е, че с допълнителните споразумения дългът е бил преструктуриран, като всички просрочени плащания във връзка с кредита – главница, лихва, такси и застраховки, от датата на споразумението са се трансформирали от кредитора чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Констатирал е, че след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва и начислената, но непогасена през същия период лихва, а върху общия размер на дълга след договореното натрупване на лихвите, се начислява и годишна лихва. Навел е доводи, че по този начин на практика е договорено олихвяване на изтекли лихви. Приел е, че е налице анатоцизъм, тъй като към размера на главницата се прибавя този на просрочената договорена лихва, върху които се начислява уговорената годишна лихва. Аргументирал е, че е без значение дали капитализацията на задълженията е извършена по молба на кредитополучателите. Споделил е съображенията на въззивния жалбоподател – настоящ касатор, че не е налице анатоцизъм, когато върху възнаградителната лихва се начислява лихва за забава, но е изтъкнал, че в случая капитализацията е свързана с натрупване на възнаградителна лихва, тъй като с всяко от споразуменията върху размера на редовната главница се прибавя този на просрочената договорна лихва. Въззивният съд е установил, че след издаване на заповедта за незабавно изпълнение, извън изпълнителното производство са извършени плащания в общ размер от 9 257, 97 лв., които съдът е длъжен да съобрази на основание чл.235 ал.3 от ГПК и с които са изцяло погасени задълженията на ответника за заплащане на такси по договора за кредит. Изложил е аргументи, че прекратяването на изпълнителното производство не води до погасяване на самите вземания, за които е било образувано, поради което не е от значение за настоящия спор относно съществуване на вземанията. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Първите два въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд относно недействителността на част от уговорките в сключените допълнителни споразумения към процесния договор за кредит, по силата на които дългът е бил преструктуриран, като просрочените задължения за лихва са се трансформирали, считано от датата на съответното споразумение, чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Въззивният съд не е счел уговорките за неравноправни клаузи и не е приложил потребителска защита, а е приел, че същите са нищожни поради противоречие със закона, тъй като чрез тях се уговаря олихвяване на изтекли лихви, каквото е допустимо да се уговаря само между търговци. С оглед изложеното въпросите не се явяват обуславящи за изхода на спора. Останалите въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, свързани с преценката на съда, че включването на просрочените задължения за лихва към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит представлява анатоцизъм, са обуславящи за изхода на производството. По отношение на тях обаче не е установено наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която касаторът се позовава. Не е налице соченото от касатора противоречие с ТР №3/2017 от 27.03.2019г. по т. д. №3/2017г., в мотивите на което се приема, че уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора Въззивният съд не е отрекъл, че договорната лихва по кредита има характер на възнаграждение за ползването на предоставената парична сума. Касаторът оспорва възприетата от съда теза, че договорната лихва попада в приложното поле на чл.10 ал.3 от ЗЗД, като излага съображения, че тя има характер на възнаграждение.Тези аргументи не намират опора в цитираното от касатора тълкувателно решение, в което изрично е посочено, че по отношение на изпълнението на паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Констатирайки, че сключените между страните допълнителни споразумения - от 11.06.2010г., 29.06.2011г., 27.07.2012г., 04.09.2013г., 23.12.2014г. и 23.12.2014г., предвиждат преоформяне на просрочени задължения за възнаградителна лихва и прибавянето им към главницата, решаващият съдебен състав е съобразил последователната практика на ВКС, обективирана в решение №66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ІІ т. о., решение №30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г., І т. о., решение №118 от 11.12.2020г. по т. д. №2278/2019г., І т. о., решение №132 от 13.01.2021г. по т. д. №2195/2019г., I т. о. и решение №60091 от 27.09.2021 г. по т. д. №1345/2019г., ІІ т. о., че уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на задължения за лихва представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал.1 от ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД. Таксите и просрочените задължения за застрахователни вноски по чл.14, ал.3, 4 и 5 от договора по своя характер не са лихви, поради което по отношение на тях не е налице анатоцизъм /решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о./. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Ответникът по касация не претендира присъждане на разноски. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд