Определение № 623 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1679/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, представлявано от юрк. Р. К., срещу решение № 152 от 15.04.2024 г. по в.т.д. № 743/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 326 от 19.07.2023 г. по т.д. № 238/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив са отхвърлени обективно съединените искове на касатора срещу „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив с правно основание чл.410, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 81 354,32 лв., представляваща част от изплатено застрахователно обезщетение на „Щ.“ ЕАД по застрахователна полица - сертификат № 2/22.07.2016г. за претърпени имуществени вреди на строителен обект по проект „Рехабилитация на булеварди Руски, Коматевско шосе и Шести септември и завършване на Северен булевард“ в резултат на настъпила авария на етернитов водопровод през нощта на 11-ти срещу 12-ти май 2017г. в [населено място] на [улица], ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба (20.04.2022 г.) до окончателното ѝ заплащане, и сумата 24 792,45 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница, дължима за периода 19.04.2019 г. - 19.04.2022 г., като касаторът е осъден да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив разноските, направени пред двете съдебни инстанции в общ размер на 2 031 лв., от които 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение за производството пред Окръжен съд – Пловдив, 1 331 лв. - държавна такса и 350 лева - юрисконсултско възнаграждение пред Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че въззивният съд се е произнесъл относно правилността на първоинстанционното решение, въпреки че е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба, в която хипотеза е ограничен от извършване на проверка на обжалвания акт за валидност, допустимост в обжалваната част и правилност от гледна точка на приложимия императивен материален закон. Счита, че по този начин апелативният съд е нарушил принципите на диспозитивното начало и състезателността. Сочи, че въззивният съд е следвало да приложи чл. 161 ГПК и да приеме за доказан факта, че аварията е настъпила поради дефектиране на стария етернитов водопровод, тъй като ответникът не е представил документацията, свързана с повредата. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че ищецът не е въвел твърдения или доводи за наличие на бездействие, съответно противоправни действия от страна на ВиК оператора, доколкото в исовата молба и в допълнителната искове молба е посочено, че именно ответникът не е извършил дължимите действия по управление и стопанисване на старата част от водопровода. Навежда доводи, че изпълнителят отговаря само за възложената му работа, но не и за качеството и издръжливостта на стария водопровод, който е извън обхвата на възложения проект и е в компетентността на ответното дружество. Твърди, че „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив е знаело за наличието на дефект в стария етернитов водопровод, но въпреки това е бездействало и не е положило дължимата грижа за отстраняването му, което се подкрепяло и от събраните по делото доказателства.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да разглежда бланкетна въззивна жалба, без да е сезиран с оплаквания по същество, в т.ч. без да се установяват конкретни нарушения на материалния закон, като по свой почин въвежда доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт?

2. Порочно ли е съдебно решение, постановено въз основа на допълнителни факти и обстоятелства, установени в хода на съдебното дирене, но липсващи в указаните такива в доклада по делото, които допълнителни факти и обстоятелства обаче не променят правната квалификация на иска?;

3. Какво е приложното поле на чл. 161 от ГПК, съответно задължително ли е приложението на санкционната му функция от съда досежно задължената страна, която не представя необходимите доказателства и препятства установяване на правопораждащи или правоизключващи факти?

Касаторът се позовава на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г., на ОСГТК на ВКС; Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 868/2012 г., IV г.о., ГК на ВКС; Решение № 68 от 09.07.2012 г. по гр.д. № 999/2011 г. III г. о., ГК на ВКС.

Позовава се и на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

Ответникът по касация „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив не представя отговор на касационната жалба.

Третото лице – помагач [община] не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, с което ответникът „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив е осъден да заплати на „Дженерали застраховане“ АД сумата 66 553 лева с ДДС, представляваща част от изплатено застрахователно обезщетение на „Щ.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.04.2022г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 81 354,32 лева. Ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, а ответникът – в осъдителната му част.

Във въззивната си жалба ответникът Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Пловдив е заявил, че не е доволен от решението на първоинстанционния съд, поради което е направил искане за пълната му отмяна и за отхвърляне на предявения иск.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е изложил съображенияза недоказаност на твърденията на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, че аварията е причинена поради неподдържане от страна на ответника „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД на стария етернитов водопровод и наличие на счупвания, пробойни и други повреди на същия. За да достигне до този извод, е възприел свидетелските показания на Б. М. К., А. И. Г. и Б. И. Б., като е съобразил, че са възприели обстановката непосредствено след настъпване на аварията. Посочил е, че съгласно тези показания цялата тръба е била линейно изместена с 10-15 м., което се дължало на липсата на подпорен блок, а не на дефекти в етернитовия водопровод, като свидетелите нямат информация защо и от кого е било пуснато водоснабдяването. Въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания на В. П. В., който е съставил Констативен протокол от 16.05.2017 г., установяващ, че причина за аварията е дефект в стар етернитов водопровод, като е приел, че свидетелят е посетил обекта след отстраняване на аварията и неговите твърдения не се подкрепят от другите доказателства по делото. Кредитирал е СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Ж., съгласно която няма данни за спукване на стария етернитов водопровод, а за неговото линейно изместване на 10-15 см. от трасето му, както и че няма данни дали спирателният кран е бил достатъчно укрепен и не може да се даде отговор какво е било състоянието на връзката между стария и новия водопровод.

Посочил е, че поддържаната от ищеца причина за аварията са повреди по съществуващия стар етернитов водопровод, за стопанисването и надзора на който отговаря ответното дружество, което в исковата молба е формулирано като „дефект в етернитовия водопровод“. Изтъкнал е, че в допълнителната искова молба също не се сочат никакви други твърдения относно причината за настъпване на вредите, за които се претендира обезщетение, като е оспорено и твърдението в отговора, че аварията се дължи на некачествено изпълнение на връзката на новия водопровод към стария етернитов такъв. Заключил е, че поради недоказаност на тези твърдения не следва да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество за заплащане на вредите, причинени на строително-ремонтните дейности, предмет на застраховката, сключена от третото лице-изпълнител с ищеца.

Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение искът е уважен, тъй като е прието за установено като причина за аварията пускане на водното захранване в новоизградения участък, без да е извършена задължителна проверка от представители на ответното дружество относно това укрепен ли е той съгласно дадените предписания. Изтъкнал е, че такива твърдения изобщо не са били наведени от ищеца нито в исковата молба, нито в допълнителната такава, а напротив – в допълнителната искова молба той твърди, че всичко е изпълнено съобразно проекта. Намерил е, че тъй като липсват наведени обстоятелства, свързани с неизпълнение на задължения по проверка на годността на временната връзка, то и с определението си по чл.146 ГПК съдът е указал, че в тежест на ищеца е да установи твърдяната в исковата молба причина за аварията и да обори възражението на ответника за тази причина, а в тежест на ответника – да докаже възраженията си и да обори твърденията в исковата молба. Заключил е, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като се е произнесъл по иска, позовавайки се на обстоятелства, за които не са наведени твърдения и без да са давани указания за установяване на такива. Добавил е, че тези твърдения не са и установени, тъй като самият ищец твърди връзката да е била качествено изпълнена, т.е. не е съществувал проблем водата да бъде пусната от ответника.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Не е налице твърдяната в изложението вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практикана ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск или ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. В случая твърдения за наличие на някое от посочените основания за недопустимост на въззивното решение не се излагат, нито се констатират служебно от настоящия състав.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд при подадена бланкетна въззивна жалба и е релевантен. При съобразяване на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС въпросът може да бъде уточнен по следния начин: „Какви са правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК за проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба и какъв е обхватът на проверката, която извършва съдът?“ По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения. В решение № 216/19.01.2015г. по гр.д. № 2008/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл.262, ал.1 във връзка с чл.260, ал.1, т.3 ГПК. Възприето е разрешението, дадено с решение № 246 от 23.10.13г. по гр.д.№ 3418/13г. на ВКС, І ГО, според което до изтичане на срока по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Съгласно ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1 при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В т.3 от горепосоченото тълкувателно решение е дадено разрешение, че доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269, ал.2 от ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. По въпроса в решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д. № 929/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са поосчени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл.262 от ГПК. Жалбоподателят може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и да ги доуточнява и конкретизира чрез допълнителна молба и въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба. Идентично разрешение на поставения въпрос е дадено и с решение № 48 от 12.06.2027г. по т.д. № 408/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., според което по подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. Съобразено е възприетото в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и е посочено, че с оглед правомощията на въззивната инстанция при подадена бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка за съоветствието му с уточнения процесуалноправен въпрос: „Какви са правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК за проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба и какъв е обхватът на проверката, която извършва съдът?“

Останалите въпроси в изложението относно допълнително установените в хода на съдебното дирене факти и обстоятелства, за които липсва указания в доклада по делото, но не променят правната квалификация на иска, и относно приложното поле на чл. 161 ГПК не могат да обосноват допускане на касационен контрол, тъй като значението им за изхода на спора е обусловено от произнасянето по първия процесуалноправен въпрос, по който се допуска касационно обжалване.

По правилността на обжалваното решение настоящата инстанция ще се произнесе в решението си по чл.290 ГПК, поради което не следва да се обсъжда наличието на соченото основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2122,94 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение