Определение № 105 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 186/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 10106 от 19.10.2023 г., подадена от П. Й. С. и Г. И. С. чрез адвокат М. С. от АК – В. Т. срещу въззивно Решение № 489 от 05.09.2023 г. по в.гр.д.№ 930/2021 г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 395 от 05.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 1140/2021 г. на Районен съд – Горна Оряховица.

Ответникът по касация М. А. А. е подал отговор на жалбата чрез адвокат М. Н. от АК - В. Т.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Потвърждавайки решението на РС - Горна Оряховица, въззивният съд е отхвърлил предявеният от настоящите касатори положителен установителен иск да бъде прието за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], обл. В. Т., [улица], представляващ застроено дворно място УПИ *-* в кв. 17 по ПУП на селото с площ 1 011 кв.м., заедно с построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда – незавършено строителство в груб строеж. Въз основа на детайлен анализ на събраните по делото доказателства е прието за установено, че процесните терен и сграда са били собственост на ищците, но с влязло в сила на 28.04.2005 г. Постановление за възлагане от 30.03.2005 г. по изп.д.№ 172/2004 г. по описа на СИС при РС - Горна Оряховица са възложени на ответника. В дворното място се намира и друга сграда, за която не се спори, че е собственост и е жилище на ищците, а голямата двуетажна къща е незавършена. След анализ на събраните по делото гласни доказателства съдът е приел, че не се установява ищците да са установили владение върху имота, респ. – в тяхна полза не е осъществен придобивният способ по чл. 79, ал. 1 ЗС. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи - лично или чрез другиго, като своя. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Липсата на противопоставяне от страна на ответника като собственик ищците да ползват дворното място и да добиват плодовете от него, не може автоматично да бъде тълкувано като същият да се е дезинтересирал от имота и да е осигурил възможността ищците да владеят имота като свой. Търпимостта на новия собственик спрямо бившите собственици и възможността те безвъзмездно да ползват имота не означава, че те са установили своя фактическа власт с характеристиките на владение. Ползването на построената двуетажна жилищна сграда в груб строеж като складово помещение също не може да бъде прието за установено владение с намерение да се свои вещта. Анализът на свидетелските показания, сочени и от двете страни, установяват един и същ факт – всички са били наясно, че имотът не е бил на ищците, че той е притежание на друго лице – ответника. На свидетелите, сочени от ищците, също е било известно това обстоятелство, а свидетелите сочени от ответника – единият водил купувачи, а другият е имал намерение да го купува и е идвал на оглед, разказват, че не са срещали проблеми и пречки при извършването на огледите на имота и нямат впечатление някой, в случая - ищците, да са демонстрирали владелчески и собственически намерения. Фактът, че са извършвали ремонт или поддръжка на покрива на жилищната сграда без противопоставяне на собственика не ги прави упражняващи фактическа власт с намерение да своят. Самите техни действия биха могли да бъдат квалифицирани по чл. 60 и сл. ЗЗД. Обстоятелството, че ищците имат регистриран постоянен адрес съвпадащ с този на процесния имот също не е факт, от който може да се черпи извод за установяване на фактическа власт с намерение да се свои вещта. Нещо повече - безспорен е фактът, че на този адрес е другата притежавана от ищците жилищна сграда, построена в същото дворно място и по отношение на която не е реализирана публична продан и която не е придобита от ответника. От друга страна ответникът, като собственик на имота, е демонстрирал това чрез извършване на редица действия – подаване на данъчна декларация, вписване в служба по вписвания, обявяване на имота за продажба и др. За да упражнява правото си на собственост не е необходимо той фактически да ползва вещта, респективно да живее в имота.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по следните въпроси:

1. „за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС“;

2. „Ако своящият несобственик знае и не крие, че имотът, който владее с намерение да придобие по давност, е чужд, а не негов, означава ли, че в негова полза не тече придобивна давност?“.

Искането е обжалването да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практика на ВКС, обективирана в цитирани от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

С разпоредбата на чл. 68 ЗС са дефинирани понятията владение и държане, като владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, а държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето държи за друг субект. Видно е, че и двете понятия включват упражняване на фактическа власт върху конкретен обект на собственост, а разликата е в намерението, с което се упражнява тази власт. Тъй като последното е явление от психичната сфера на субекта на правото, за неговото наличие или липса извод може да бъде формиран при съобразяване дали фактическата власт е установена на конкретно правно основание или при отсъствие на такова, както и въз основа на конкретните действия на съответния субект. В задължителната съдебна практика, обективирана с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, е разяснено, че основанията, на които е установена фактическата власт могат да бъдат най-различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването й е започнало за другиго, в който случай презумпцията по чл. 69 ЗС се явява оборена и съответно липсва намерение да се държи вещта като собствена. По правило упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Промяната е възможна с едностранни действия, но те трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на действителния собственик - т.нар. преобръщане на владението (interversio possessionis). Ако се позовава на придобивна давност, при спор за собственост в тежест на позоваващият се е да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи вещта за собственика и е установил господство върху нея с намерение за своене, както и че тези действия са доведени до знанието на собственика, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани.

В настоящия случай след влизането в сила на Постановлението за възлагане от 30.03.2005 г. по изп.д.№ 172/2004 г. по описа на СИС при ГОРС собствеността върху терена и процесната жилищна сграда са преминали в патримониума на М. А. А., предвид което другата сграда, намираща се в имота и явяваща се безспорна собственост на касаторите, е придобила статут на суперфициарна собственост. Съгласно чл. 64 ЗС законът позволява на касаторите да се ползват и от дворното място във връзка с използването на постройката според нейното предназначение, т.е. те са разполагали с правно основание да извършват действия в този смисъл. Наличието на това правно основание ги определя като държатели на терена с произтичащото от това задължение за тях в производството пред инстанциите по съществото на спора да докажат, че са отрекли владението на ответника като действителен собственик и са довели намерението си за своене до неговото знание. С оглед установените факти по делото изводи в такава насока не могат да бъдат направени, предвид което и правилно е постановеното от въззивния съд разрешение, почиващо на изводи за оборена презумпцията по чл. 69 ЗС и отсъствие на явно и несъмнително владение за ищците като елемент от придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. С оглед конкретно установеното по настоящия правен спор, въззивното решение се явява съобразено с постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Наред с това не се констатира противоречие между него и разрешенията по Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр.д.№ 6533/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., а цитираният в изложението пасаж от мотивите по ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК няма отношение към преценката за наличие или липса на основание при установяването на фактическата власт, респ. - към преценката дали касаторите са манифестирали намерение за своене по изискуемия съгласно закона и релевантната съдебна практика начин. Тъй като не удовлетворяват изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставените питания не могат да имат за последица допускане на обжалването.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС, които възлизат на сумата 1 200 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба (л. 20).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия