Определение № 560 от 05.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2977/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „Първа инвестиционна банка” АД, чрез юрисконсулт А. М. срещу решение № 101/23.03.2021 г. по в.гр. дело № 1123/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, в частта, с която е отменено решение № 4098/27.05.2020 г. по гр.дело № 30/2019 г. на Благоевградския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Л. А. С. и Р. И. С., че същите дължат на ищеца „Първа инвестиционна банка” АД солидарно над сумата от 3 306.75 лв. до сумата 5334.25 лв. просрочена наказателна лихва, начислена съгласно раздел III, т.6.2 от договор за предоставяне на потребителски кредит за физически лица № 321-2868/10.10.2007 г. и вместо това е отхвърлен иска за признаване за установено по отношение на Л. А. С. и Р. И. С., че същите дължат на ищеца „Първа инвестиционна банка” АД солидарно сумата над 3 306.75 лв. до сумата 5334.25 лв., просрочена наказателна лихва, начислена съгласно раздел III, т.6.2 от договор за предоставяне на потребителски кредит за физически лица № 321-2868/10.10.2007 г., както и за периода преди 10.10.2014 г. и след 10.10.2017 г. до претендираната крайна дата на същия 28.05.2018 г., както и в частта на разноските. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението. Да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това предявеният установителен иск по чл.422 ГПК се уважи в пълен размер. В изложението са поставени правните въпроси, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. Относно задължението на съда да квалифицира спорното право въз основа на изложените от ищеца обстоятелства, разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. 2. Дължи ли се наказателна лихва по договор за потребителски кредит на физически лица, върху просрочени неплатени месечни вноски за период след крайната дата, на която кредитополучателят е следвало да изплати кредита. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни доказателства в тяхната съвкупност и да се произнесе по изложените във въззивната жалба възражения, решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Относно критериите, въз основа на които съдът следва да извършва тълкуване на договорните клаузи, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба Л. А. С. и Р. И. С. не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение по гражданско дело, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. От фактическа страна е прието за установено от приложения договор за предоставяне на потребителски кредит на физически лица, че на 10.10.2007 г. е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит на физически лица № 321-2868/10.10.2007 г. между ТБ „МКБ Юнион Б.” АД – кредитор, и Л. С. – като кредитополучател, и Р. С. – като солидарен длъжник. По силата на договора, Банката е предоставила на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 20 000 лева за текущи потребителски нужди, който е следвало да бъде погасен до 10.10.2017г. чрез плащане на 120 равни месечни анюитетни вноски, в размер на 288,28 лева, включващи главница и лихви, съгласно погасителен план, неразделна част от процесния договор. Прието е също за установено, че горната сума е била предадена на кредитополучателя чрез превод по негова банкова сметка. Страните са договорили, че средствата по кредита ще се отчитат по сметка № BG 58 CBUN 9195 1000 1307 59. Прието е, че според клаузата на чл. 6, т. 6.1. от Договора, главницата се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 11,95%, образуван от сбора на действащия към датата на сключване на Договора тримесечен SOFIBOR, плюс надбавка в размер на 6,62 базисни точки, като стойността на тримесечния SOFIBOR индекс към датата на сключване на Договора е 5,334. Договорено е също, че при нарушаване на сроковете за погасяване на главницата по кредита – върху просрочената част от главницата за времето на просрочието и/или при предсрочна изискуемост на кредита, Банката събира от кредитополучателя наказателна лихва, включваща договорената лихва по т. 6.1 или т. 6.5.1 и наказателна надбавка от 10 пункта, която се начислява на годишна база. Олихвяването на кредита се извършва ежемесечно, на месечната падежна дата, съгласно т. 11, като лихвата се събира служебно от Банката. Прието е, че според договореното в т. 6.7 кредитополучателят дължи такси, изразяващи се в: 1. годишна такса за управление на кредита в размер на 50 лева годишно; 2. еднократна такса за проучване за кредит в размер на 50 лева. Съгласно клаузите на договора ГПР по кредита е в размер на 13,19%, като в него се включват разходите за лихви, такса за проучване на кредита и годишна такса за управление на кредита. Съдът е приел, че за обезпечаване вземанията на Банката по процесния договор за кредит, е наложен залог върху вземането по трудовия договор на кредитополучателя с „Р.-Байк” ЕООД Благоевград и поръчителство от третите лица – К. Й. С. и А. С. З.. Прието е, че в договора е предвидена и солидарна отговорност за изпълнението на задълженията по процесния договор от кредитополучателя и солидрния длъжник, съобразно регламентацията в чл. 121 и сл. от ЗЗД. Посочено е, че от Извлечението от счетоводните книги на „Първа инвестиционна банка” АД с изх. № 200-334/28.05.2018г. за размер на дълга е установено, че длъжниците са в просрочие, считано от 10.03.2014г. поради просрочени 44 броя погасителни вноски, както и, че към 27.05.2018г., включително, дългът е 18 112,05 лева, от които: 10 068,47 лева – просрочена главница; 2 559,32 лева – просрочена договорна лихва, начислена съгласно Раздел III, т. 6.1 и т. 6.5.1 от Договора за потребителски кредит № 321-2868/10.10.2007г. за периода от 10.03.2014г. до 10.10.2017г.; 5 334,26 лева – просрочена наказателна лихва, начислена съгласно Раздел III, т. 6.2 от Договора за потребителски кредит за периода от 10.03.2014г. до 27.05.2018г., включително и 150 лева – просрочени такси, начислени съгласно Раздел III, т. 6.7.1 от договора. Въз основа на прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза е установено, че размерът на отпуснатия банков кредит на ответницата Л.С., съгласно Договор за предоставяне на потребителски кредит на физически лица № 321-2868/10.10.2007г. е 20 000 лева, като сумата е отпусната от МКБ „Юнион Б.” АД по разплащателна сметка № BG 58 CBUN 9195 1000 1307 59 – в лева, с титуляр Л. С., еднократно на 10.10.2007г. Според заключението на ССЕ към крайния срок за издължаване на кредита – 10.10.2017г., кредитополучателят и солидарният длъжник Р. С. са имали дължими и неизвършени просрочени плащания в общ размер на 16 439,99 лева по видове пера, както следва: 10 068,47 лева – главница; 2 559,32 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 10.08.2014г. до 10.10.2017г.; 3 662,20 лева – наказателна лихва за периода от 10.03.2014г. до 10.10.2017г. и 150 лева – такси управление на кредит за периода от 10.10.2014г. до 10.10.2017г. Първата неплатена главница е по 80-та вноска с дата на падеж 10.06.2014г. – в размер на 197,86 лева, а към 10.10.2017г. /крайната дата за погасяване на кредита/ вноската е в забава от 1 219 дни. Според заключението на ССЕ към датата на съставяне на извлечението от счетоводните книги – 28.05.2018г., размерът на вземанията на „Първа инвестиционна банка” АД по Договор за предоставяне на потребителски кредит на физически лица № 321-2868/10.10.2007г. е за 18 050,91 лева по видове пера, както следва: 10 068,47 лева – главница; 2 559,32 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 10.08.2014г. до 10.10.2017г.; 5 273,12 лева – наказателна лихва за периода от 10.03.2014г. до 27.05.2017г., включително; 150 лева – такси управление на кредит за периода от 10.03.2014г. до 10.10.2017г. Според заключението на вещото лице, общият размер на вземанията на Банката по Договора към датата на съставяне на извлечението от счетоводните книги на „Първа инвестиционна банка” АД – 28.05.2018г., въз основа на което е издадена Заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е 18 112,05 лева по видове пера, както следва: 10 068,47 лева – главница; 2 559,32 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 10.03.2014г. до 10.10.2017г.; 5 334,26 лева – наказателна лихва за периода от 10.03.2014г. до 27.05.2017г., включително и 150 лева – такси управление на кредит за периода от 10.03.2014г. до 27.05.2018г. Експертът е констатирал, че размерът на посочените в Извлечението от счетоводните книги на „Първа инвестиционна банка” АД задължения съответства на записванията по счетоводните книги на Банката, както и че няма извършвани погасявания на задълженията след 28.05.2018г. От допълнителното заключение е прието за установено, че размерът на просрочената договорна лихва, начислена съгласно т. 6.1 от Договора за предоставяне на потребителски кредит на физически лица № 321-2868/10.10.2007г. за периода от 10.03.2014г. до 28.05.2015г. е за 1 752,55 лева, като платената договорна лихва за същия период е в размер на 619,13 лева, поради което непогасеният остатък на договорната /възнаградителна/ лихва за периода от 10.03.2014г. до 28.05.2015г. е в размер на 1 133,42 лева. Заедно с това, размерът на просрочената наказателна лихва, начислена съгласно т. 6.2 от Договора за периода от 10.03.2014г. до 28.05.2015г. е 304,80 лева, като платената наказателна лихва за същия период е в размер на 30,82 лева, поради което непогасеният остатък на наказателната лихва, дължима за периода от 10.03.2014г. до 28.05.2018г. е в размер на 273,98 лева. Вещото лице е посочило, че неплатената сума за такси в размер на 150 лева е дължима такса на основание т. 6.7.1 от процесния договор за период от 10.09.2014г. до 10.10.2016г. – за три поредни години: 2014г., 2015г. и 2016г. Посочено е, че в експертното заключение е разяснено, че размерът на просрочената наказателна лихва, начислена съгласно раздел III, т. 6.2 от договора за периода от 10.03.2014г. до 27.05.2018г., включително, като се отчетат всички календарни дни, отнасящи се за периода от вноска 81 до вноска 119, съгласно Справка № 05 от експертизата е 5 365,05 лв., като платената наказателна лихва за същия период е 30,82 лева, поради което непогасеният остатък е 5 334,26 лв. От правна страна е прието за установено от книжата в заповедното производство, че на заявителя е връчен препис от Определение № 11310/29.11.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 1390/2018г. по описа на Районен съд Благоевград на 04.12.2018г., с което съдът е указал, че на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК той следва в едномесечен срок от връчването да предяви установителен иск срещу длъжниците. Исковата молба по настоящото дело е депозирана на 04.01.2019г. и с нея ищецът иска да се признае за установено по отношение на ответниците, че дължат сумите, присъдени с издадената Заповед № 5659/12.06.2018г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. № 1390/2018г. по описа на Районен съд Благоевград. С оглед на това е изведен извод, че предявеният иск е допустим и за ищеца е налице правен интерес от търсената защита с предявения по чл. 422 от ГПК иск. По иска с правно основание чл. 430, ал.1 от ТЗ: Прието е за установено, че източникът на търговското правоотношение е договор за банков кредит, че според уредените в закона и в процесния договор основни задължения на страните, банката следва да отпусне на заемателя парична сума при уговорените условия и срок, а заемателят да я върне след изтичане на срока. Прието е още за безспорно по делото и установено от заключението на съдебно –счетоводната експертиза, че банката е изпълнила горното си задължение и е предоставила реално, чрез превод в банкова сметка на заемателя на сумата от 20 000лв. По този начин тя е изпълнила задължението си по договора, което е породило задължението за заемателя да връща получената заемна сума на равни месечени вноски за срок от 10 години, който е изтекъл на 10.10.2017г. Посочено е, че към тази дата кредитополучателят С. и солидарният длъжник С. не са върнали предоставената им сума от 20 000лв., а сумата от 9 931, 53лв. Поради това е останала неизплатена в срок главница от 10 068,47 лева. Падежът на този остатък е настъпил за цялата сума към момента на изтичане на срока на договора – 10.10.2017г., поради което същият е изискуем. Формиран е извод за основателност на иска за връщане на заемната сума, непогасена към датата на изтичане на срока на договора. Преценено е за неоснователно възражението на ответниците, че като не им е съобщен договорът за цесия между „Юнион Б.” АД и „Първа инвестиционна банка” АД, то те не дължат плащане на новия кредитор. Прието е, че по делото не се твърди сключването на такъв договор между двете банки, нито са представени доказателства за такъв. Съдът е приел, че задължението на ответниците по Договор за предоставяне на потребителски кредит на физически лица № 321-2868/10.10.2007г. е вземане на ищеца, поради универсалното правоприемство в резултат на вливането на първото дружество във второто. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност по чл. 111, б.“в“ от ЗЗД, за задължението за главница, изтекла от неплащането на последната погасителна вноска на 10.06.2014г. до депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.05.2018г. В тази насока е посочено, че задължението за плащане на погасителна вноска не е периодично плащане, поради което за него не се прилага кратката 3 – годишна погасителна давност. Прието е, че за всяка месечна погасителна вноска не тече самостоятелна давност от падежа й до предявяване на вземането, че задължението за връщане на главницата е едно задължение, което за удобство на длъжника е разпределено в погасителни вноски за определен времеви период. По исковете с правно основание чл. 430, ал.2 от ТЗ: Съдът е приел, че в процесния договор за потребителски кредит е установено задължение за кредитополучателя и солидарния длъжник да плати на банката възнаградителна лихва по кредита. Същата е уговорена по размер, съобразно приетия лихвен процент от страните и методиката за изменението при конкретно посочени предпоставки. Приел е, че съобразно това вещото лице е изчислило, че дължимата възнаградителна лихва е 17 473, 59лв., от които кредитополучателят е платил 14 914, 18лв. Останалата неизплатена възнаградителна лихва е в размер на 2 559, 32лв. Тя е станала изцяло изискуема към 10.10.2017г. – датата на изтичане на срока на договора. Приел е, че възнаградителната лихва е определена като процент върху цялото задължение за главница, а плащането й е разпределено като част от дължимата анюитетна вноска, както при задължението за връщане на заемната сума. Прието е, че изискуемостта на цялото задължение за плащане на цената на кредита(печалбата на банката) е настъпила на 10.10.2017г. и от тази дата е започнала да тече погасителна давност. Последната не е изтекла към момента на образуване на заповедното производство. Въззивният съд е приел, че в договора, който дефинира процесното правоотношение, е предвидена и санкционна лихва при неизпълнение на задълженията за плащане на главницата и възнаградителната лихва. Посочено е, че тя се начислява при условие, че е налице закъснение при погасяването на главницата върху просрочената част от нея. Приел е за установено от ССЕ, че ответницата С. е изпаднала в забава за част от главницата на 10.03.2014г. и поради това от тази дата до изтичане на срока на кредита тя дължи санкционната лихва в размера, уговорен в чл. 6.2 от договора, до изтичане на срока на договора. Според съда това задължение за лихва е основано на забава на длъжника и има функция да обезщети кредитора при забава на изпълнението, а не е цена на кредита, както е възнаградителната лихва. Поради това е приел, че за него се прилага правилото на чл. 111, б.“в“, предл.2 от ЗЗД и, че такава следва да се присъди в казуса за период от три години преди датата на падежа на цялото задължение, т.е. от 10.10.2014г. до 10.10.2017г. Посочил е, че за този период наказателната лихва е в размер на 3 306, 75 лв., за която сума искът е основателен, а над нея той следва да бъде отхвърлен. Съдът е приел за установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че дължимите и неплатени от ответниците такси за периода на действие на договора за кредит са в размер на 150лв. Същите са изискуеми изцяло, поради изтичане на срока на договора. Изведен е извод, че искът за тях е основателен. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай от мотивите на въззивното решение в обжалваната част не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението: дължи ли се наказателна лихва по договор за потребителски кредит на физически лица, върху просрочени неплатени месечни вноски за период след крайната дата, на която кредитополучателят е следвало да изплати кредита. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на посочения текст от ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и четвърти въпроси от изложението. Посочените въпроси не са обусловили решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и поради това не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 37/29.03.2012 г. по гр.дело № 241/2011 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК по правния въпрос е възприета трайната практика на ВКС, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от цитираната практика на ВКС. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение