Определение № 106 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2020 г.
ВКСI гражданско отделение19.03.2021 г.докладчик Бранислава Павлова
Диспозитив
Допуска касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 903478 от 03.08.2020г. по гр.д.№ 194/2020г. Указва на касатора Н. Г. Н., че на основание чл. 18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да внесе държавна такса в размер на 50 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи вносния документ по делото, в противен случай касационната жалба ще бъде върната. След изтичане на срока за внасяне на държавната такса, делото да се докладва за насрочване или прекратяване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК. Н. Г. Н. е обжалвал въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 903478 от 03.08.2020г. по гр.д.№ 194/2020г., с което е отхвърлен предявеният от него установителен иск за собственост. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила. Ответникът Община Петрич изразява становище, че въззивното решение е правилно, както и че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – установителен иск за собственост, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил земеделска земя, внесена в ТКЗС и е била включен в регулацията на [населено място]. Върху имота е било учредено на ищеца право на строеж от ТКЗС, което не е реализирано в срока по чл.67 ЗС и е погасено поради неупражняването му. Към момента на изтичане на петгодишния срок по чл.67 ЗС, имотът е бил отреден по предвижданията на КРП от 1958г. за жилищно строителство, каквото е отреждането и по действащия ПУП на [населено място] съобразно ЧИЗРП от 1996г. Поради предназначението на имота за жилищно застрояване според предвижданията на КРП от 1958г., с който е извършена първичната регулация, имотът е бил със статут на дворно място и се счита държавен на основание Разпореждане №404/28.101968г., изм. с ПМС №1/07.01.1981г. По силата на това разпореждане всички земи на АПК и другите селскостопански организации, попадащи в строителните граници на населените места, с изключение на парцелите в стопанските им дворове и необходимите за производствените им нужди, се предават безвъзмездно на ОбНС ,които могат да отстъпват върху тях право на строеж. В случай, че тези имоти не са застроени, подлежат на реституция по ЗСПЗЗ –чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ / т.2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК /, а ако не са заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ – се считат общински на основание чл.19 ал.1 ЗСПЗЗ. За периода от погасяването на правото на строеж, учредено на ищеца поради неупражняването му в срока по чл.67 ЗС т.е.от 09.03.1967г. до 1991г. е действала забраната по чл.86 от ЗС за придобиване по давност на имоти-държавна собственост. С §6 от ПЗР на ЗМСМА / Обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., в сила от 17.09.1991 г./ е изменен чл.6 ЗС като е предвидено, че става общинска собственост имуществото, предоставено на Общината със закон. След 01.06. 1996г. с влизане в сила на Закона за държавната собственост на основание чл.2 ал.3 имотът е придобил статут на частна държавна собственост. С §42 от ПЗР на Закона за Общинската собственост /Обн.ДВ бр.92/05.11.1999г. / тя е трансформирана в частна общинска собственост, за която е приложим мораториума за придобиване по давност, въведен с §1 на ЗИД на ЗС /ДВ бр.105/2006г./, продължен до 31.12.2022г. По тези съображения въззивният съд е приел, че имотът не е могъл да бъде обект на придобивна давност, поради което предявеният положителен установителен иск за собственост, основан на оригинерно придобивно основание-давностно владение, е отхвърлен от въззивния съд като неоснователен. При тези мотиви е основателен доводът на касатора, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК. Според посочените в изложението за допускане на касационното обжалване решение № 248 по гр.д.№ 4193/2018г. на ВКС, ІV г.о., решение 17 по гр.д.№4121/2015г. на ВКС, ІV г.о.и др. въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 ГПК, като обсъди по въведените в жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства, както и всички доводи на страните, включително доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса. В разглеждания случай съдът не е обсъдил възражението в отговора на въззивната жалба, че Р. 404/1958г. не е следвало да бъде съобразено при разрешаване на спора за основанието за придобиване на собствеността на процесния имот от държавата, а оттам впоследствие и от общината като ищецът-въззивник се е позовал на мотивите на решението на Конституционния съд № 12/1993г. за липса на правно основание М. съвет да отчуждава и се разпорежда със земята, внесена в кооперативните стопанства. Необсъждането на това основно правоизключващо възражение на ищеца, което се съдържа в отговора на въззивната жалба е в нарушение на посочената практика на ВКС. Това обуславя приложното поле чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Цитирани разпоредби
15- чл. 269 ГПК
- чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
- чл. 280, ал. 3 ГПК
- чл. 284 ГПК
- чл. 288 ГПК
- чл. 6 ЗС
- чл. 67 ЗС
- чл. 86 ЗС
- чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ
- чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ
- чл. 1
- чл. 18, ал. 2, т. 2
- чл. 2, ал. 3
- чл. 42
- чл. 6