Определение № 106 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Н. Г. Н. е обжалвал въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 903478 от 03.08.2020г. по гр.д.№ 194/2020г., с което е отхвърлен предявеният от него установителен иск за собственост. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила. Ответникът Община Петрич изразява становище, че въззивното решение е правилно, както и че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – установителен иск за собственост, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил земеделска земя, внесена в ТКЗС и е била включен в регулацията на [населено място]. Върху имота е било учредено на ищеца право на строеж от ТКЗС, което не е реализирано в срока по чл.67 ЗС и е погасено поради неупражняването му. Към момента на изтичане на петгодишния срок по чл.67 ЗС, имотът е бил отреден по предвижданията на КРП от 1958г. за жилищно строителство, каквото е отреждането и по действащия ПУП на [населено място] съобразно ЧИЗРП от 1996г. Поради предназначението на имота за жилищно застрояване според предвижданията на КРП от 1958г., с който е извършена първичната регулация, имотът е бил със статут на дворно място и се счита държавен на основание Разпореждане №404/28.101968г., изм. с ПМС №1/07.01.1981г. По силата на това разпореждане всички земи на АПК и другите селскостопански организации, попадащи в строителните граници на населените места, с изключение на парцелите в стопанските им дворове и необходимите за производствените им нужди, се предават безвъзмездно на ОбНС ,които могат да отстъпват върху тях право на строеж. В случай, че тези имоти не са застроени, подлежат на реституция по ЗСПЗЗ –чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ / т.2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК /, а ако не са заявени за възстановяване по ЗСПЗЗ – се считат общински на основание чл.19 ал.1 ЗСПЗЗ. За периода от погасяването на правото на строеж, учредено на ищеца поради неупражняването му в срока по чл.67 ЗС т.е.от 09.03.1967г. до 1991г. е действала забраната по чл.86 от ЗС за придобиване по давност на имоти-държавна собственост. С §6 от ПЗР на ЗМСМА / Обн., ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г., в сила от 17.09.1991 г./ е изменен чл.6 ЗС като е предвидено, че става общинска собственост имуществото, предоставено на Общината със закон. След 01.06. 1996г. с влизане в сила на Закона за държавната собственост на основание чл.2 ал.3 имотът е придобил статут на частна държавна собственост. С §42 от ПЗР на Закона за Общинската собственост /Обн.ДВ бр.92/05.11.1999г. / тя е трансформирана в частна общинска собственост, за която е приложим мораториума за придобиване по давност, въведен с §1 на ЗИД на ЗС /ДВ бр.105/2006г./, продължен до 31.12.2022г. По тези съображения въззивният съд е приел, че имотът не е могъл да бъде обект на придобивна давност, поради което предявеният положителен установителен иск за собственост, основан на оригинерно придобивно основание-давностно владение, е отхвърлен от въззивния съд като неоснователен. При тези мотиви е основателен доводът на касатора, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК. Според посочените в изложението за допускане на касационното обжалване решение № 248 по гр.д.№ 4193/2018г. на ВКС, ІV г.о., решение 17 по гр.д.№4121/2015г. на ВКС, ІV г.о.и др. въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 ГПК, като обсъди по въведените в жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства, както и всички доводи на страните, включително доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса. В разглеждания случай съдът не е обсъдил възражението в отговора на въззивната жалба, че Р. 404/1958г. не е следвало да бъде съобразено при разрешаване на спора за основанието за придобиване на собствеността на процесния имот от държавата, а оттам впоследствие и от общината като ищецът-въззивник се е позовал на мотивите на решението на Конституционния съд № 12/1993г. за липса на правно основание М. съвет да отчуждава и се разпорежда със земята, внесена в кооперативните стопанства. Необсъждането на това основно правоизключващо възражение на ищеца, което се съдържа в отговора на въззивната жалба е в нарушение на посочената практика на ВКС. Това обуславя приложното поле чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение