Определение № 3398 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2069/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от „Юробанк България“ АД, намираща се на от л. 55 до л. 58, вкл. от кориците на ч. в. гр. д. № 2301/2024 г. по описа на САС, чрез адв. Д. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2657/18.10.2024 г., постановено по в. ч. т. д. № 2301/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 15 с-в, с което е потвърдено определение № 8156/28.05.2024 г., постановено по гр. д. № 8794/2023 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение молбата на банката с вх. № 50788/30.04.2024 г. за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като по делото не е представено доказателство за сключен мандатен договор между ищцата и нейния процесуален представител - за осъществената правна помощ и съдействие по делото. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото, като неправилно е приел, че материалният интерес по предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е в размер на сумата от 123025,77 лв., а не възлиза на по-ниска стойност от 61210,86 лв. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – определението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „В хипотезата, в която е представена само разписка за адвокатско възнаграждение, може ли да се приеме, че е налице доказателство за извършеното плащане?“; 2. „При твърдения за извършено плащане в брой на адвокатско възнаграждение, какви доказателства следва да са представени, за да бъде доказано това?“; 3. „В случай че не е представен договор за правна помощ и съдействие и се твърди, че сумата е получена в брой, какви други документи могат да служат като доказателство за извършеното плащане?“ (по тези правни въпроси се твърди противоречие със задължителната практика - тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСТГК на ВКС, в решение от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16, и в решение по дело С- 438/22, както и с определение № 1306/17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 347/2024 г., ІІ т. о.); 4. „Какви критерии следва да бъдат взети предвид при определяне на възнаграждението на процесуален представител?“ и 5. „Допустимо ли да се вземе предвид субективни качества на процесуалния представител при определяне на размера на възнаграждението, което следва да бъде присъдено в полза на страната, която представлява?“ (по тези правни въпроси се твърди противоречие с практиката на СЕС, изразена в решение от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16, и решение по дело С-438/22). Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е счел за неоснователен правния довод на частния жалбоподател, че ищцата не е установила в процеса на доказване, че между нея и процесуалния ѝ пълномощник е сключен писмен договор за правна помощ и съдействие, по който е уговорено присъденото адвокатско възнаграждение. Изяснил е, че съгласно константната практика на ВКС, изразена в определение № 1306/17.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 347/2024 г. на II г. о., в което са цитирани други съдебни актове, по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност, по аргумент от нормата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, поради което липсата на нарочен документ, материализиращ сключен договор за правна защита, не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства - като фактури, извлечения от сметки и пр. Договорът за правна защита и съдействие е неформален и писмената форма е необходима само за неговото доказване, а не за действителността му. Размерът на уговореното възнаграждение може да бъде установено с всякакви писмени доказателства. Приел е, че от представената по делото разписка от 06.01.2024 г. се установява, че ищцата М. Г. П. е заплатила на процесуалния си представител адв. А. Черногорски възнаграждение в размер на 9000 лв. за оказаната от него правна защита и процесуално представителство, поради което е обосновал фактическото съждение, че ищцата действително е извършила така направените от нея съдебни разноски. Произнасяйки се по своевременно релевираното на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, апелативният съд е съобразил задължителните за националните съдилища разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на чл. 101, § 1 ДФЕС, дадени с решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22, съгласно които определените с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на възнаграждението между страните по договора за правна услуга, вкл. по отношение на заварени договори – този подзаконов нормативен акт, като нарушаващ забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, не обвързва съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК. Следователно, разумният размер на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото не може да се определи по действащата наредбата, приета от Висшия адвокатски съвет. Според апелативния съд празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението следва да се преодолее при тълкуване на правната норма, уредена в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2, вр. с ал. 1 ЗАдв е предписано, че възнаграждението на адвоката се определя съобразно положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. Съобразявайки тези нормативно установени критерии, въззивният съд е обосновал правния извод, че при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищцата трябва да се вземат предвид следните обстоятелства: високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, като същевременно да се съобрази фактическата и правна сложност на делото. Съобразно спорния материален интерес при осъществената защита, възлизащ на сумата от 123025,77 лв., и пояснените нормативни изисквания, които били осъществени в настоящия казус, апелативният съд е достигнал до правния извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение е в размер на уговорената между ищцата и нейния процесуален представител сума от 9000 лв. – тя съответства на положения труд, изразяващи се в проучване на две изпълнителни производства, изготвяне и подаване на искова молба, процесуално представителство в исковото производство, анализ и събиране на доказателства, проучване на съдебна практика и пр. процесуални действия по делото. Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като поставените от частния касатор материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани както с доказване на поетото задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществената правна помощ и съдействие, така и с реалното му изпълнение, не са решени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Апелативният съд е изяснил, че съгласно определение № 1306/17.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 347/2024 г. на II г. о., в което са цитирани други съдебни актове, по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност, по аргумент от нормата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, поради което липсата на нарочен документ, материализиращ сключен договор за правна защита не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства - като фактури, извлечения от сметки и пр. Приел е, че от представената по делото разписка от 06.01.2024 г. се установява, че ищцата М. Г. П. е заплатила на процесуалния си представител адв. А. Черногорски възнаграждение в размер на 9000 лв. за оказаната от него правна защита и процесуално представителство, поради което е обосновал фактическото съждение, че ищцата действително е извършила така направените от нея съдебни разноски. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната частна жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното определение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното определение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота следва да се изясни, че в процесната разписка (л. 832 от кориците на първоинстанционното дело) страните чрез полагане на своите подписи са удостоверили насрещните си волеизявления (тя по своето правно естество представлява договор за мандат), съобразно които за поетото договорно задължение адвокатът да осъществи процесуално представителство на ищцата в първоинстанционното производство тя е поела насрещна парична престация да заплати адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 9000 лв. (пълномощникът ѝ е удостоверил с положения от него подпис, че това уговорено адвокатско възнаграждение е заплатено в брой, поради което с оглед изхода на делото то следва да бъде присъдено на ищцата – в този смисъл са тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение въззивният съд е взел предвид всички правнозначими факти, които определят фактическата и правна сложност на делото – материалния интерес по делото, възлизащ на сумата от 123025,77 лв. (сбора от 61210,86 лв. – главница по изпълнителния лист от 31.10.2012 г., издаден по ч. гр. д. № 48686/2012 г. по описа на СРС, 124 с-в, и 61814,91 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 25.09.2013 г. до 02.08.2023 г.), положения от адвокат труд, изразяващ се в проучване на две изпълнителни производства, изготвяне и подаване на искова молба, процесуално представителство в исковото производство, анализ и събиране на доказателства, проучване на съдебна практика и пр. процесуални действия по делото, като уговореното и заплатеното по мандатното правоотношение адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 9000 лв. е разумно и обосновано. В този смисъл, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения както по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, така и по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно които съдът трябва да прецени действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно делото (арг. чл. 78, ал. 5 ГПК), като тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е съобразил както формираната константна практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, така и задължителните за националните юрисдикции тълкувателни разяснения по правилното приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Неоснователно е искането на ответницата по частната касационна жалба за присъждане на разноски за осъществена защита в настоящото частно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 ГПК, включително тези, постановени по повод обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото. Следователно, те не са измежду актовете по чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК е с несамостоятелен характер. В него се разрешава процесуалноправен спор относно основателността на молбата за изменение или допълване на вече постановен съдебен акт по чл. 81 ГПК, с който се разпределя отговорността за разноските. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, която се възприема и от настоящия съдебен състав, че разноски в производство по чл. 248 ГПК не се присъждат – напр. определение № 1079/7.04.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2077/2024 г., II т. о.; определение № 77/10.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2171/2024 г., I т. о.; определение № 3186/29.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1924/2023 г., I т. о.; определение № 97/25.03.2015 г. по т. д. № 987/2014 г. на I т. о., определение № 78/02.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1521/2018 г. на I г. о., определение № 216/17.17.2017 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на III г. о.; определение № 769/15.12.2017 г. по ч. т. д. № 2696/2017 г. на II т. о. на ВКС и др. Тази практика изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд