Определение № 433 от 07.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 95/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. П. И. срещу решение №140 от 18.06.2018г. по в.т.д. №145/2018г. на Апелативен съд- Варна в частта, с която е потвърдено решение №5 от 03.01.2018г. по т.д. №547/17г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частите му, с които И. П. И. е осъден да заплати на „Евро Ин Консулт“ ЕООД със седалище [населено място] сумата 14 000 лева, предявена като частичен иск, представляваща дължимо възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013г. по Мярка 214 „Агроекологични плащания“ от ПРСР 2007-2013г., по фактура №1000000604 от 18.12.2014г., дължимо за 2014г. на основание чл.266 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда – 11.05.2017г. до окончателното й плащане и сумата от 3 100 лева, предявена като частичен иск и представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението по фактура №604/18.12.2014г. за периода от 04.06.2015г. до 09.05.2017г. на основание чл.86 ЗЗД, както и в частта, с която е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на сумата 1 964.87 лева, както и в частта, с която е отменено решение №5 от 03.01.2018г. по т.д. №547/17г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частите му, с които са отхвърлени предявените от праводателя на въззивника „Евро Ин Консулт“ ЕООД срещу И. П. И. осъдителни искове за сумата 14 000 лева, представляваща част от общо дължими 27 345.60 лева, претендирана като възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013г. дължимо за 2015г. по фактура №1000000677 от 18.12.2015г., ведно със законна лихва до окончателното изплащане на задължението и за сумата 1 875 лева, частичен иск от общо 2 020.70 лева, претендирана като обезщетение за забавено изпълнение на задължението за периода от 17.08.2016г. до 09.05.2017г. и в частта му, с която „Евро Ин Конслут“ ЕООД е осъдено да заплати на И. П. направени по делото разноски в размер на сумата 1 671.05 лена и вместо това е осъден И. П. И. от [населено място] да заплати на „Евро Ин Консулт“ ЕАД със седалище [населено място], в качеството му на универсален правоприемник на „Евро Ин Консулт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата 14 000 лева, предявена като частичен иск, представляваща възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013г. за 2015г. и сумата 1 875 лева, предявена като частичен иск, представляваща обезщетение за вреди от забава в плащането на главницата за периода от 17.08.2016г. до 09.05.2017г., както и сумата 1 804.13 лева, представляваща направени пред първа инстанция разноски и сумата 2 845.20 лева, представляваща направени разноски за въззивна инстанция на основание чл.78, ал.1 ГПК. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон съгласно чл.281, т.3 ГПК, поради което следва да бъде отменено, а претенциите да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд неправилно и в противоречие с цитираната в решението съдебна практика приема, че фактурата за 2014г. е доказателство, установяващо договор между страните, а получаването, осчетоводяването и включването в дневника за продажбите за м.декември 2014г. от възложителя означава приемане на работата на консултанта за тази година. Съдът не отчита, че фактурата не съдържа всички елементи на сделката, като няма и отчет от страна на консултанта. Касаторът излага подобни доводи и по отношение на фактурираната сума за 2015г., като заявява, че е необосновано въззивното решение, с което с оглед особения характер на сключения между страните договор за консултантски услуги за консултиране за получаване на компенсаторни плащания от ДФ „Земеделие“, съдът намира, че приемането на работата по смисъла на чл.266, ал.1 ЗЗД е прехвърлено на фонда и се потвърждава от факта на изплащане на субсидията на бенефициента по мярка 214 „Агроекологични плащания“. Напълно необосновано е приетото от въззивния съд по отношение на фактическото предаване от изпълнителя на възложителя на изискуемите документи към заявлението за 2015г., като неправилно е прието за недоказано възражението на възложителя, че сам е изготвил и предал тези документи. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: „Допустимо ли е за приемането на извършената работа по договор за консултантски услуги да се счита осчетоводяването на издадената от изпълнителя фактура в счетоводството на възложителя или приемане на работата от трето лице?“. Твърди, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №231 от 13.07.2011г., т.д.№1056/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът заявява и доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. Ответникът „Евро Ин Консулт“ ЕАД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за плащане на възнаграждение по договор за консултантски услуги за 2014г. и с правно основание чл.86 ЗЗД за обезщетение за забава, и за да го отмени в останалата част, с която исковете са отхвърлени, като осъди ответника да плати на ищеца дължимото възнаграждение по договора за 2015г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода на забавата, въззивният съд излага доводи, че при безспорния факт на сключване на 13.03.2013г. между страните на договор за консултантски услуги и при съвкупната преценка на приетите доказателства относно извършени плащания, издадени и надлежно осчетоводени фактури, подадени документи от възложителя в ДВ „Земеделие“, получени от възложителя субсидии и т.н. се установява изпълнението на възложената работа за 2014г. и 2015г. и нейното приемане от възложителя. Съдът приема за установено, че възнаграждението за 2013г. в размера по издадената от изпълнителя фактура е заплатено, т.е. работата за 2013г. е изпълнена и приета без възражения от страна на възложителя. Предвид естеството на престацията на изпълнителя- консултант, изискваща интелектуални усилия и специални познания, и включваща задължение за изработване на изискуеми документи по Наредба №11/06.04.2009г. за условията и реда за прилагане на мярка 214 „Агроекологични плащания“ от ПРСР за периода 2007г.-2013г., след анализ на договорното правоотношение и извод, че крайният резултат от дейността на изпълнителя е получаването на финансово подпомагане от възложителя, решаващият съдебен състав излага аргументи, че от доказателствата се установява приемане на работата от възложителя без възражения. Този извод е мотивиран от една страна с безспорния факт на изплащане на финансовото подпомагане от ДФ „Земеделие“ по сметка на ответника- земеделски производител за целия период 2013-2015г., а от друга с доказателствата за получаване, осчетоводяване, включване в дневника за покупки на издадената фактура от 18.12.2014г. за възнаграждение по договора за консултантски услуги за 2014г., както и теглене на данъчен кредит от страна на възложителя- земеделски производител. По отношение на изпълнението на работата за 2015г. въззивният съд заключава, че няма предвидено в договора задължение за фактическо изготвяне на специфични документи през 2015г., но с оглед изменението на Наредба №11 /в сила от 27.02.2015г./ и необходимостта към заявлението за плащане да бъдат представени нови променени планове за сеитбообръщение и за балансирано торене, тяхното изготвяне е част от задълженията на изпълнителя. Предвид приетите по делото доказателства относно начина на комуникация между страните /по електронен път и по телефона/, вкл. във връзка с изпращането на изготвени от консултанта документи, както и доказателствата, от които се установява, че променените документи за 2015г. са представени от възложителя пред ДФ „Земеделие“ и същите са със съдържание /без положени подписи и дати/, идентично с представените от изпълнителя с исковата молба и изготвени от него, съдът намира за установено изпълнението на договора. Този извод според решаващия съдебен състав се подкрепя и от обстоятелството, че представените пред ДФ „Земеделие“ документи отговарят на специалните изисквания на фонда, предвид одобряването за изплащане на финансова помощ за 2015г. Въззивният съд намира, че възражението на ответника, че сам е изготвил всички необходими към заявлението документи, е недоказано. С оглед основателността на исковете за главницата, съдът приема за основателни и исковете за обезщетение за вреди от забава в плащанията. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първата част на материалноправния въпрос- дали е допустимо за приемане на извършената работа по договор за консултантски услуги да се счита осчетоводяване от възложителя на издадената от изпълнителя фактура за дължимото възнаграждение, не е коректно поставена от касатора, тъй като не отговаря на установената от въззивния съд фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи. Съдът уважава иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за дължимото по договора за консултантски услуги възнаграждение след обсъждане на всички доказателства и оценка на всички факти и обстоятелства, а не само въз основа на издадените от ищеца /изпълнител/ фактури и действията на ответника /възложител/ по тяхното осчетоводяване. За да обоснове приемане на работата от възложителя с конклудентни действия, съдът е анализирал естеството и целта на договора, получаването от възложителя в качеството му на земеделски производител на финансовото подпомагане от ДФ „Земеделие“ за целия период 2013-2015г., както и действията по осчетоводяване на процесната фактура, включването й в дневника на продажбите и ползването от ответника на данъчен кредит. Дори да се приеме, че поставеният въпрос е значим по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за значението на осчетоводяването на фактурата съответства на трайната практика на ВКС, обективирана в решение №178/13.10.2017г., т.д.№638/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение №65/24.04.2012г. по т.д.№333/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №7/22.02.2011г. по т.д.№264/2010г. на ВКС, І т.о. и други, и не противоречи на цитираното от касатора решение №231 от 13.07.2011г., т.д.№1056/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Според цитираните решения осчетоводяването на фактурата за дължимо възнаграждение и включването й в дневника за покупко-продажби по ЗДДС съставляват действия на ответника, сочещи на признаване на задължението и на неговия размер, както е приел и въззивния съд. Втората част на въпроса – дали е допустимо за приемане на извършената работа по договор за консултантски услуги да се счита приемане на работата от трето лице, е свързан с оплакването в касационната жалба, че за да уважи иска за възнаграждение за 2015г., въззивният съд се е мотивирал с плащането на финансова помощ в полза на ответника от ДФ „Земеделие“ след представяне на изискуемите документи. Въпросът не съответства на приетото във въззивното решение, тъй като решаващият съдебен състав формира изводите си за основателност на претенцията за възнаграждение за 2015г. по процесния договор за консултантски услуги след анализ на всички доказателства и приемане за установено не само на постигането на целта на договора- получаване от възложителя на финансова помощ по мярка 214 „Агроекологични плащания“ от ПРСР за 2015г., но и на обстоятелството, че представените през 2015г. в ДФ „Земеделие“ нови променени планове за сеитбообръщение и за балансирано торене са изготвени от ищеца като консултант по договора. Съдът е констатирал, че възложителят се ползва от резултата от възложената работа, което наред с останалите доказателства установява приемането на работата. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че в тази си част поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответника разноските по делото в размер от 1 368.00 лева адв.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд