Определение № 5183 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 488/2026 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. И., регистриран като едноличен търговец с фирма ЕТ”И. И.- И.”, представляван от адвокат А., против решение № 5386 от 21.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 3272/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18199/ 06.11.2023 г. по гр.д. № 36653/2021 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявен иск от Е. З. П. срещу И. В. И., че ищцата е собственик на основание на давностно владение на 5/6 ид.ч. от имот с идентификатор *.*.*.*.*., представляващ жилище в [населено място], район О., [улица], на първи етаж в масивна двуетажна жилищна сграда, състоящо се от три стаи, кухненски бокс и входно антре със застроена площ от 85,45 кв.м., заедно с южно мазе от 22 кв.м. и 46,90% ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, който обект се намира в сграда № в поземлен имот с идентификатор *.*.*.*. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът не е ценил направени от ищцата изявления, с които признава, че е съсобственик с жалбоподателя в процесния имот, съдържащи се в писмена защита по предходен спор. Счита, че съдът е обсъждал едностранно събраните по делото свидетелски показания. Сочи, че съдът е приел, че договори за наем, представени от жалбоподателя са антидатирани, без да има надлежно оспорване от страна на ищцата. Поддържа още, че ищцата не е доказала отблъскване на владението на останалите съсобственици в имота, противно на приетото от въззивния съд. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, които са от значение за точното прилагане на закона, както и поради неговата очевидна неправилност- основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС по въпроса дали съсобственикът трябва да демонстрира своенето на общия имот пред останалите съсобственици, като противоречието е с Тълкувателно решение № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Счита, че въпрос, от значение за точното прилагане на закона е: „Може ли въззивният съд по свой почин, без надлежно сезиране от страна по делото и/или без да е направено оспорване на документи в първата инстанция и които са били приети по делото от първоинстанционния съд, да изключи тези документи от доказателствата и/или да приеме, че същите са антидатирани и съставени за нуждите на делото?“ Ответната страна Е. З. П., представлявана от адвокат З., депозира отговор на касационната жалба, с който я оспорва. Възразява, че поставените въпроси не са правни и не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По същество, възразява, че въззивното решение е обосновано и правилно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответник по иск за защита на право на собственост върху недвижим имот, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови своето решение, съставът на СГС е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Съдът е посочил, че ищцата се позовава на придобиване в собственост на 5/6 ид.ч. от съсобствен имот по давност. Посочил е, че в случаите, в които основанието за установяване на фактическата власт сочи на съвладение, то в тежест на съсобственика, позоваващ се на придобиване по давност на чуждите идеални части, е да докаже, че е променил намерението, с което е държал първоначално чуждите идеални части, като е започнал да свои същите. Посочил е, че такъв съсобственик не може да се позовава на презумпцията по чл. 69 от ЗС. При тази хипотеза, за да се придобие по давност чуждият имот, следва да се превърне с едностранни действия държането във владение и тези действия следва да показват отричане на владението на останалите съсобственици и да са доведени до тяхното знание. От фактическа страна съдът е приел за установено, че през април 1981 г. Е. З. П., тогава с фамилно име Р., е придобила по възмездна сделка 1/ 6 ид.ч. от процесното тристайно жилище в [населено място], район О., [улица] на първи етаж в масивна двуетажна жилищна сграда, а по безвъзмездна сделка 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата и втория етаж на сградата, а на 14.12.2007 г. ответникът е придобил 5/6 ид.ч. от спорния първи етаж по силата на договор за покупко- продажба, сключен с Х. Р., И. Х., В. М., С. З., А. А., Г. Н.. Съдът е приел за установено, че още от 1992 г. имотът е ползван само от ищцата, като това ползване продължава и до момента, че независимо от отправените към нея покани от съсобствениците на имота тя не им е предоставяла достъп до имота, само тя е имала ключ за имота, сменила е бравата за ет., като категорично и последователно е отказвала да допусне както ответника, така и неговите праводатели в имота. Тези обстоятелства съдът е приел за доказани от приети по делото писмени доказателства - телеграма от 1997 г., покана от 30.05.2006 г., протокол от 30.01.2008 г., твърдения в исковата молба на И. И. по иск по чл. 31, ал.2 от ЗС от 2017 г. Тези документи са били съставени от ответника, съответно от неговите праводатели, съдържали признание на факта, че в момента на съставянето им, както и в посочените в тях периоди от време само ищцата ползвала имота и имала ключове за същия, както и че не е предоставяла възможност на останалите съсобственици да ползват имота. В изявленията на ответника се съдържало и ясно посочване, че ищцата отказва да му осигури достъпа още от придобиването от него на части от имота, тоест от 14.12.2007 г., като не му предоставяла и ключове за жилището. В този смисъл съдът тълкувал и исковата молба от 2017 г., в която ответникът посочвал, че ищцата категорично отказала да му осигури достъп до имота през 2007г., когато закупил имота, такъв категоричен отказ получил и в последвалите многократни разговори. От съвкупната преценка на събраните доказателства съдът е приел за установено по несъмнен начин, че само ищцата е ползвала процесния имот, като след първоначалното установяване на фактическата власт върху имота, най-късно през май 2006 г. е показвала с действията си явно и недвусмислено, че отрича владението на останалите съсобственици, които действия са доведени до тяхното знание. В подкрепа на своите изводи съдът е посочил показанията на свидетелите К., К. и В., които съдът кредитирал като резултат от постоянните им наблюдения върху имота, лични техни впечатления, които са подробни и последователни. Тези свидетели са посочили, че имотът се ползва само от ищцата и дъщеря й, че те обитават ет.2, но на ет.1 ищцата си държи инструменти, с които поддържа целия двор, както и строителни материали за ремонтите, които постоянно се извършват в имота, че не са виждали ответника в имота или други лица, че врата на жилището на ет.1, решетките по прозорците са поставени от ищцата, че ищцата е обгрижвала имота, като е извършвала необходими ремонти по общите части, за двора, растителността в него, че е монтирала камери, на видеозаписи от които се виждали хора, които се опитват да влязат с ключ, но не успявали. Съдът е посочил, че показанията на тези свидетели се подкрепят от приетите по делото договори, протоколи, сигнали и заявления, които установяват, че ищцата е предприемала действия по ремонт на покрив, за укрепване на ет., подавала е сигнали и жалби във връзка с въздействие върху имота на строежи в съседни парцели и на растителност от съседни парцели, монтирала е метална врата и решетки по прозорците на ет. и мазето, не е допускала ответника и праводателите му в имота. На следващо място съдът е посочил, че не кредитира показанията на свид. М., тъй като нейните показания, че праводатели на ответника са ползвали спорния имот, се опровергават от съставените /включително и от нея/ телеграма от 1997 г., покана от 30.05.2006 г., сочещи че целият имот се ползва само от ищцата. Съдът е посочил, че не кредитира свид. Р. П., тъй като договорът за наем, сключен с него през 2008 г. е оспорен от ответника като антидатиран и съставен за нуждите на процеса, без реално изпълнение/ в този смисъл е налична молба от 05.05.2022 г. от Е. П./. С показанията си този свидетел твърдял, че ползвал имота от 2000 г., включително и след 2007 г. за складова база, до 2021 г., когато ключовете били сменени, че през 2007 г.- 2008 г. го ползвал с позволението на И., независимо, че ищцата му казала, че няма работа там. Съдът е обосновал, че тези показания се опроверават от приети писмени доказателства- покани, телеграми, искова молба по чл. 31, ал.2 от ЗС, както и от показанията на доведените от ищеца свидетели, чиито показания съдът кредитира като подкрепени от същите тези писмени доказателства, съдържащи признание за факти от ответника, че няма достъп до имота. Показанията на свид. Й. съдът не кредитирал, тъй като същият не установявал факти, възприети лично. На следващо място съдът е посочил, че вторият договор за наем от 2021 г., сключен от ответника, касаел период, който е ирелевантен за делото, а и същият не установявал предаване на държане на имота от ответника. Съдът е приел за неоснователни твърденията на ответника, че ищцата последователно в годините е признавала, че е съсобственик на имота заедно с него. Посочил е, че ищцата е споменавала, че имотът е съсобствен, но не и че имотът е съсобствен с ответника или с неговите праводатели. Според съдебният състав, тъй като тези изявления не касаели само процесния първи етаж от къщата, а цялата къща и дворното място, нямало основание да се приеме, че ищцата визирала съсобственост с ответника или негови праводатели. Съдът е приел, че е установено, че части от къщата – втори етаж и дворно място- били дарени на дъщерите на ищцата, поради което направил извод, че ищцата визирала като съсобственици дъщерите си М. П. и Р. И. Л.. Съдът е приел, че изводите му не се опровергават от изявлението на ищцата по писмената й защита по делото по чл. 31, ал.2 от ЗС, съгласно което имотът е съсобствен на страните. Съдът е посочил, че в рамките на производство по чл. 31, ал.2 ЗС ищцата е навела възражение за придобиване на имота по давност изтекла през 2017 г., което възражение е уважено от съда, поради което изявлението за съсобственост било изолирано и не следваро да се цени като признание на факт, а доводите на въззивника в обратния смисъл били неоснователни. С оглед гореизложеното съдът е приел, че в периода след май 2006 г. имотът е ползван само от ищцата, само тя е полагала грижи за имота като свой, държала е в него свои вещи, инструменти, материали, не е допускала до имота останалите съсобственици, сменила е бравата на вратата на ет., поставила е и метална врата на ет., като категорично е отказвала да предостави ключове, възразила е по иска по чл. 31, ал.2 ЗС с твърдения, че е индивидуален собственик на имота. При така установеното съдът е обосновал извод, че от май 2006 г. ищцата е демонстрирала явно и недвусмислено с поведението си пред ответника и праводателите му, че отблъсква владението им върху имота, владението й е било необезпокоено и така ищцата е придобила имота по придобивна давност, изтекла преди предявяване на иска. Посочил е, че не са ангажирани доказателства за преприети от ответника действия, които да са от естество да спрат или прекъснат придобивната давност. Съобразно тези мотиви въззивният състав е приел, че ищцата е придобила процесните идеални части по давност и предявеният иск се явява основателен, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск. Първият поставен в изложението към касационната жалба въпрос, касаещ владение на идеални части от съсобствен имот, не е разрешен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, включително и с посоченото от касатора Тълкувателно решение №1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният състав, изцяло съобразявайки се с даденото тълкуване на закона, категорично е посочил, че при упражнявано давностно владение против съсобственици, владеещият съсобственик не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, че за да може да придобие в собственост идеалните части на останалите съсобственици владеещият съсобственик следва да демонстрира пред тях своето собственическо отношение към вещта и да отблъсне владението на останалите съсобственици. Освен, че е съобразил така установената безпротиворечива практика на ВКС, съдът подробно е обосновал извода си, защо приема, че по делото се установява, че ищцата е придобила по давност идеалните части на ответника от съсобствения имот. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът е обосновал извод, че от 2006 г. ищцата владее процесния имот и отблъсква претенциите на ответника и неговите праводатели, което се установявало от свидетелски показания и от документи, съдържащи изявления на тези съсобственици, че са недопускани в имота от ищцата, че е ограничила достъпа до имота с врата, както и с монтирани камери. Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС по така поставения въпрос не може да се допусне обжалваното решение до касация. Вторият поставен въпрос също не може да послужи за селектиране на касационната жалба. Това е така, защото по делото касаторът не обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона, което не е направено в изложението към касационната жалба. На следващо място, поставеният въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд, тъй като е поставен при условия, които не са установени по делото. Противно на съдържащото се твърдение в поставения въпрос, договорът за наем, сключен от ответника през 2008 г., е изрично оспорен като антидатиран с молба от ищцата от 05.05.2022 г. Изводът е, че въззивният съд не се е произнесъл служебно по този въпрос, както се твърди в изложението към касационната жалба. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 евро, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 30.01.2026 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от Е. П. на адвокат З.. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.