Определение № 3338 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1027/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Х. С. Ш., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Н. срещу решение № 228/05.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 489/2024 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 165/12.07.2024 г. по гр. дело № 118/2023 г. на Габровския окръжен съд, жалбоподателят Х. Ш. е поставен под пълно запрещение, на основание чл. 5 от ЗЛС. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищцата К. Ж. Ш. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно кумулативното изискване за наличието на медицинския и правния критерий по чл. 5 от ЗЛС; и 2) длъжен ли е въззивният съд, при наличие на отвод на докладчика по делото за поставяне под запрещение, след като новият състав не е пряко придобил необходимите лични впечатления от освидетелствания, да спази самостоятелно от своя страна императивната разпоредба на чл. 275, ал. 3 от ГПК (чл. 337, ал. 1 от ГПК), приложима ли е тази процесуалноправна норма в такава хипотеза. По отношение на първия материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивното решение било постановено в противоречие с решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. д. № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и противоречие с решение от 07.06.2006 г. по гр. д. № 1342/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, т. 3 от постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 5/13.02.1980 г., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 2133/12.12.1984 г. по гр. д. № 1089/1984 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, но в тази връзка не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, а се преповтарят касационните оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. По отношение на втория поставен процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 337, ал. 1 от ГПК се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението и в самата касационна жалба се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като се поддържа, че то било постановено при очевидна липса на юридическия критерий за установяване на недееспособността на касатора, в нарушение на кумулативното изискване за двата критерия по чл. 5 от ЗЛС, което било в противоположен смисъл на закона – contra legem. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че чл. 5 от ЗЛС предвижда две предпоставки, които следва да бъдат установени, за да се допусне ограничаване дееспособността на едно лице чрез поставянето му под пълно или ограничено запрещение – то да страда от слабоумие или душевна болест (медицински критерий) и вследствие на това свое състояние то да е неспособно или да е ограничена способността му да се грижи за своите работи като съзнава своите интереси, разбира свойството на своите действия и преценява последиците от тях (юридически критерий). След подробен анализ на доказаталстевта и въз основа на съвкупната им преценка, въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че са налице тези законови предпоставки за поставяне на касатора под запрещение. В тази връзка апелативният съд е намерил за несъстоятелно оплакването във въззивната му жалба, че не се установявал медицинският критерий – страдание от душевна болест. За този свой извод съдът е изложил съображения, че съдебната практика е дефинирала понятието „душевна болест“ (психопатия) като страдание на умствено развито лице, което има за последица такова разстройство на съзнанието, което води до промяна на личността и обуславя неадекватно поведение, като в случая в заключението си вещите лица са категорични, че установената при жалбоподателя деменция при болестта на Алцхаймер, атипична или от смесен тип, е психична болест в тесния смисъл на това понятие. Въззивният съд е приел, че е налице и юридическият критерий, тъй като в причинна връзка с естеството и степента на заболяването на касатора, той е сериозно ограничен в способността да възприема правилно заобикалящата го действителност, да разбира свойството и значението на действията си като преценява личните и имуществените си интереси, да ръководи целенасочено и разумно постъпките си и да се грижи пълноценно за себе си – интелектът му е силно снижен и в съзнанието му битуват налудни идеи, които сериозно влияят на поведението и емоциите му. Съдът е изтъкнал още, че вън от всякакво съмнение е, че жалбоподателят не може да се ориентира в сложни ситуации, които изискват дори умерен интелектуален ресурс, логично, аналитично и комбинативно мислене, като въпросът е дали неговото състояние обуславя само ограничаване на дееспособността му с оглед предпазването му от извършване на правни действия, увреждащи собствените му интереси, или налага поставянето му под пълно запрещение. При извършването на тази преценка, като е съобразил чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, препоръка № R