Определение № 2036 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 651/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Тилд“ ЕООД срещу решение № 335/20.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 141/2022 г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260164/10.11.2021 г. по гр. дело № 915/2020 г. на Радомирския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „Еко ферма Дивля“ ЕООД и А. М. А., конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо ищеца-касатор на сключения между ответниците договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 183, том II, рег. № 785, дело № 380/2018 г. на нотариус с рег. № 448, вписан в Службата по вписванията – [населено място] под вх. рег. № 1493/18.09.2018 г., акт № 46, том 6, дело № 888/2018 г., за следния недвижим имот (подробно описан): поземлен имот с идентификатор 20972.151.628, находящ се в [населено място], местност „С.“, общ. З., ведно с находящата се в имота едноетежна сграда с идентификатор 20972.151.628.1; в тежест на дружеството-жалбоподател са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК, а именно: длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа на кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения за основателни, а други не, и да обоснове крайните си изводи като посочи съображенията си за тях. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 189/17.01.2018 г. по търг. д. № 2646/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3/07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 18/23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 173/27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, като поддържа, че е явно необоснован – не намира опора в обективното право, нито в правилата на формалната логика решаващият извод на въззивния съд, че след като процесната сделка е валидно сключена и не страда от пороци на волята, то знанието за увреждането у третото лице-приобретател (ответника А.) е недоказано по делото; както и че въззивният съд не приложил презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ГПК съобразно решение № 163/27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответниците „Еко ферма Дивля“ ЕООД и А. М. А. в отговорите си на касационната жалба излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от писмените доказателства по делото, че вземането на ищеца по споразумение за проектиране от 18.11.2016 г., представляващо по своята същност договор за възлагане, съответстващ на правната характеристика на договора за изработка, е възникнало преди датата на процесната разпоредителна сделка от 18.09.2018 г. Позовавайки се на практиката на ВКС, окръжният съд е приел, че страната, поискала „отмяната“ по чл. 135 от ЗЗД, установява качеството си на кредитор, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес, предвид което съдът е намерил, че не следва да разглежда възраженията на ответниците за недействителност на сделката, установяваща качеството на кредитор на ищеца. Въззивният съд е посочил и че процесната сделка, чиято относителна недействителност ищецът моли да бъде прогласена, е възмездна – договор за покупко-продажба на недвижими имоти, както и че е сключена след придобиването от ищеца на качеството кредитор по споразумението за проектиране от 18.11.2016 г. Също позовавайки се на практиката на ВКС, окръжният съд е изложил и съображения, че всяка сделка, с която се намалява имуществото на длъжника, и в частност – прехвърля се право на собственост върху недвижими имоти на длъжника, е увреждаща. За да отхвърли предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, въззивният съд е изложил следните съображения: При възмездност на атакуваната сделка, за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД законодателят е поставил допълнителна предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2-ро от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“). Последната материална предпоставка има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид субективния характер на последните обстоятелства ищецът рядко разполага с преки доказателства за установяване на същите, по която причина и с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е създадена презумпция за знанието по отношение на близък кръг роднини на длъжника-отчуждител, по отношение на които, предвид близката родствена връзка, се презумира, че знаят за правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя. Очертаните изчерпателно роднини са: съпруг, низходящи, възходящи, брат или сестра на длъжника. Съобразно константната съдебна практика, включително цитираната от първоинстанционния съд – решение № 86/30.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 163/27.07.2011 г. по гр. д. 672/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД намира приложение и когато договарящите или един от тях е юридическо лице, ако представляващият го орган физическо лице се намира в роднинска връзка измежду очертаните в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Съответното приложение е обосновано с оглед уредбата на юридическите лица, които формират и изразяват волята си чрез своите органи физически лица. В конкретния случай по делото приобретателят по сделката, чиято относителна недействителност иска да бъде прогласена ищеца, ответникът А. А. не е бил в близка родствена връзка с представляващия към момента на сключването на сделката ответното дружество „Еко ферма Дивля“ ЕООД – управител П. М. Н.. Сочените от жалбоподателя поредица от косвени доказателства, че неговият баща е бил в преддоговорни отношения с дружеството и същият е знаел за пасивите и активите на дружеството, и тъй като двете сделки са се движили успоредно, сключени са по цена под пазарната няма отношение към валидното изразяване на воля за продажба на недвижимия имот, съобразно тълкуването, дадено с ТР 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид на което и без значение за основателността на предявения иск е че родствената връзка между втория ответник и едно трето лице, което след сделката е закупило капитала на дружеството-продавач, като само за пълнота следва да бъде отбелязано, че капиталът на дружеството-ответник е придобит от М. В. – баща на приобретателя, в един и същи ден не доказва знание. В следващото си изречение окръжният съд е посочил, че поради съвпадане на мотивите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Настоящият съдебен състав намира, че предпоследното от горецитираните изречения, в което би следвало да се съдържа решаващият извод на въззивния съд за постановения от него краен резултат по спора, е дотолкова смислово (граматически, правно- и формално-логически) неясно, че обжалваното въззивно решение се явява очевидно необосновано, респ. – налице е наведеното от касатора-ищец основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Като се е задоволил само с тези неясни съображения да обсъди „сочените от жалбоподателя поредица от косвени доказателства …“, въззивният съд е разрешил и в противоречие с трайно установената практика на ВКС (решение № 3/07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 18/23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 189/17.01.2018 г. по търг. д. № 2646/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др.) формулирания от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи въз основа на кои доказателства намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, да посочи защо приема едни доводи и възражения за основателни, а други не, и да обоснове крайните си изводи като посочи съображенията си за тях; както и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради явна (очевидна) необоснованост на решаващия извод на въззивния съд. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 210 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение