Определение № 3966 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 795/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Н. Ж., като пълномощник на Р. В. Г. и А. В. Г., срещу въззивното решение № 586 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 553/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстационното решение за уважаване на предявените срещу касаторите искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на следния недвижим имот: новообразуван имот № ** по ПНИ на с. о. „Д. л.“, землище [населено място], [община], одобрен със заповед № РД-16-7706/04.04.2016 г. на областен управител на област В., с площ от 672 кв. м., при описани граници.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, поради което е допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните доказателства, като изложи свои фактически и правни изводи; 2. към кой момент трябва да се преценява и доказва наличието на условията по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ за провеждане на процедура по изкупуване на имота; 3. не се ли ползва със сила на пресъдено нещо решението по адм. д. № 581/1996 г. на Варненския окръжен съд и следвало ли е да се извършва косвен съдебен контрол върху решение, което е постановено по реда на прекия съдебен контрол. По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, второ т. о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, трето г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, второ т. о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на първо т. о. и решение № 76/12.06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на второ т. о. По втория въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК е мотивирано с явна необоснованост на обжалваното решение.

Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител, са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са посочили, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени отрицателни установителни искове за отричане правото на ответниците върху процесния имот. Ищците са изложили твърдения, че с решение на органа по земеделска реституция, в качеството им на наследници на М. Ж. е възстановено правото им на собственост върху земеделска земя – нива с площ от 13 дка, находяща се в терен по §4, в която попада процесния новообразуван имот. Обосновали са правния си интерес от възможността при успешно провеждане на исковете да бъде приключена реституционната процедура и да възстановят собствеността си, съгласно §4к ПЗР на ЗСПЗЗ.

Ответниците в процесуалната си защита са възразили, че исковете са недопустими, с оглед липсата на защитимо право на ищците. В защитата си по същество са посочили, че не е налице идентичност между процесния имот и този, реституиран на ищците. В полза на праводателите им е било предоставено право на ползване, като същите са придобили собствеността след изпълнение на предвидената в ЗСПЗЗ процедура, призната с решение по адм. д. № 581/1996 г. на Варненския окръжен съд. При условията на евентуалност са въвели възражение за придобивна давност с начало на владението от 01.12.1997 г.

По делото е установено, че с решение № 7817/05.08.1996 г. на ПК – А. на наследници на М. Ж. е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху земеделски имоти, включително върху нива от 13 дка в местност „К. т.“ /т. 6/. Възстановените имоти попадат в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Приложена е административната преписка, образувана по искане от В. Г., за закупуване на предоставения за ползване имот № *, по която на 13.03.1996 г. кметът на община * е постановил отказ за провеждане на процедура по изкупуване на земеделска земя с площ от 800 кв. м. в землището на [населено място], парцел № *, поради това, че до влизане в сила на §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ в имота не е изградена постройка. Същият е отменен с решение от 22.05.1997 г., постановено по адм. д. № 581/1996 г. на Варненския окръжен съд, с което е констатирано наличието на предпоставките по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Според удостоверение № 3109/02.09.1997 г. на [община] Г. е придобил право и закупил предоставеното му за ползване място, находящо с в [населено място], представляващо имот № *, при цена в размер на 18 400 лв.

С нотариален акт № 81/01.12.1997 г. В. и И. Г. са дарили на сина си Р. Г. недвижим имот, представляващ новообразуван имот № ** по плана на с. о. „Д. л.“, в землището [населено място], [община]. Дарителите са се легитимирали с констативен нотариален акт № 177/31.10.1997 г., с който са признати за собственици на основание §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. При издаването на този акт е представено цитираното по-горе съдебно решение.

Според техническата експертиза новообразуван имот № **, с пълната си площ от 672 кв. м., попада в стар имот № *, който по помощния кадастрален план е записан на М. Ж.. Новообразуван имот ** е идентичен с имот пл. № * по кадастралния план от 1988 г., отразяващ имотите, предоставени за ползване. В него няма изградена постройка; в имот пл. № * по кадастралния план от 1988 г. не е заснета сграда.

Във въззивното решение е прието на първо място, че е налице правен интерес за ищците от отричане на правото на собственост на ответниците върху процесния имот. Разгледани по същество, исковете са приети за основателни. Изложени са съображения, че решението на административния орган е издадено при действието на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 45 от 1995 г./, като към него липсва скица на възстановения имот, имотите не са индивидуализирани по точно местоположение и граници, поради което не се ползва с конститутивен ефект, а с него само се признава правото на собственост. Реституционната процедура не е приключила, а възстановяването на правото на собственост следва да се извърши съгласно §4к ПЗР на ЗСПЗЗ – заповед на кмета на общината, към която да се приложи скица на имота, издадена по реда на §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ.

Касаторите – ответници са изложили твърдения, че са собственици на основание правна сделка - дарение, като праводателите им са придобили собствеността въз основа на изкупуване по реда на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. При условията на евентуалност са въвели като придобивно основание и давностно владение. Въззивният съд е приел, че в тяхна тежест е било да установят, че са осъществени кумулативно елементите от фактическия състав на §4а, евентуално §4б ПЗР на ЗСПЗЗ, при наличието на които на бившия ползвател се предоставя право да придобие собствеността върху земята в размерите по §4з ПЗР на ЗСПЗЗ, а именно: да му е предоставено право на ползване върху процесния имот въз основа на някой от актовете посочени в §4 ЗСПЗЗ, съответно §63 ПЗР на ЗСПЗЗ; в имота да е построена сграда до 01.03.1991 г.; земята да е заплатена на бившите собственици, въз основа на одобрена оценка.

Решаващите изводи са изведени от приетото за установено, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, в предоставения за ползване имот не е била построена сграда, поради което и фактическия състав на придобивния способ по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ не е осъществен. Посочено е, че в случая не са налице и предпоставките за придобиване на правото на собственост по реда на §4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, доколкото по делото безспорно е доказано, че предоставения за ползване имот е на разстояние по-малко от 30 км. от центъра на [населено място] /град с население над 300 000 души/ и попада в обхвата на забраната по §4б, ал. 1, изр. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ за закупуване на имота от праводателите на ответниците. Обосновано е заключение, че тъй като В. и И. Г. не са могли да придобият право на собственост върху процесния имот по реда на ЗСПЗЗ, същите не са могли валидно да го прехвърлят на ответниците.

Разгледано е и въведеното при условията на евентуалност възражение за придобивна давност. Посочено е, че такава би могла да започне да тече от окончателното възстановяване на собствеността върху имота в полза на бившите собственици. В случая заповед по §4к ПЗР на ЗСПЗЗ не е издадена на ищците, а ПНИ за местността е одобрен на 04.04.2016 г., поради което и давностния срок не е изтекъл към момента на предявяване на иска /погрешно е посочена датата 21.12.2021 г., вместо 21.12.2020 г., когато е предявена исковата молба/.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият процесуален въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства, както и доводите и възраженията на страните. В съответствие с цитираната съдебна практика в обжалваното решение са подложени на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните. Съдът е изложил и свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството

Вторият въпрос е обоснован с изследване на фактическите състави на § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ не към меродавния момент.

За възникването на право на изкупуване при условията на §4а ПЗР ЗСПЗЗ е необходимо имотът да е застроен със сграда по смисъла на параграф 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ към 01.03.1991 г. Изводите на въззивния съд са направени в съответствие с трайната съдебна практика, като преценката е извършена именно към този момент. Към момента на възникване на правото на изкупуване е извършена и преценката за наличието на фактическия състав на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ /цитираната норма е приета с ДВ, бр. 28 от 1992 г./. За първи път в касационната жалба са изложени доводи във връзка с броя на населението, което обстоятелство не е било спорно в първоинстанционното производство, нито е въведено като оплакване във въззивната жалба.

Третият въпрос е изведен от изводите на въззивния съд, че съдебното решение по гр. д. № 5181/1996 г. на Варненския окръжен съд не обвързва и не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на реституираните собственици, тъй като е постановено в производство по оспорване на административен акт, в което ищците не са участвали. Тези изводи напълно съответстват на установената съдебна практика. По този въпрос не се и твърди противоречие с конкретен съдебен акт.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Въззивното решение не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Направените изводи не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

В обобщение не следва да се допуска касационно обжалване на посоченото основание.

В полза на ответниците по касация трябва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.