Определение № 1262 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2460/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Л. М., Н. Л. М. и С. Л. М. срещу решение № 1259 от 31.10.2023 г. по в.гр.д.№ 1305 от 2023 г. на Варненския окръжен съд, II А състав, с което е потвърдено решение № 927 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 8051 от 2021г. на Варненския районен съд за уважаване на предявения от Н. Т. П. срещу С. Л. М., Н. Л. М. и С. Л. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на правото на собственост и предаване на владение на подробно описани в решението жилищна сграда, пристройки и помещения и на 58 % ид.ч. от дворното място, в което се намират тези обекти, находящо се в [населено място], [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-40 от 14.07.2006 г. на изпълнителния директор на АК.

В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, необосновано и очевидно несправедливо- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички фактически и правни доводи на страните, които имат значение за правилното решаване на делото и съдът да изложи изрични и ясни мотиви при отхвърлянето на някои, като гаранция за правото на защита на страните и правилното решаване на делото ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с т.1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.

2. Следва ли съдът да взема под внимание и противоречивите факти, станали му известни в едно производство и да решава делото по общия им смисъл ?

3. Ако едно лице не е признато за душевно болно и не е поставено под запрещение и владее, ползва и свои недвижим имот от 1990 г. /от извършване на делбата/ до 2017 г. /поставянето му под запрещение/, то тогава следва ли да се признае в негова полза собственост, основана на владение по давност, осъществено от 1990 г. до 2017 г. ? По втория и третия въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответницата по жалбата Н. Т. П. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Жалбата е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими вещи, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Н. Т. П. иск по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Процесното жилище, дворните подобрения и 58 % ид.ч. от дворното място, в което са изградени, находящо се в [населено място], [улица], са били собственост на ответника С. Л. М. и майка му Н. Е. М.- възложени им в дял на основание чл.288, ал.2 ГПК /отм./ с влязло в сила решение от 05.12.1990 г. по гр.д.№ 1326 от 1990 г. на Варненския районен съд. С нотариален акт № 160 от 06.10.1999 г. С. М. и Н. М. са продали горепосочения имот на С. Л. М. /брат на С. М./. Видно от молба с нотариална заверка на подписите от 26.03.2003 г., разрешение за строеж от 14.10.2003 г. и заключението на съдебно-техническата експертиза, С. Л. М. е станал собственик, на основание учредено от собствениците на терена и реализирано право на строеж, на едноетажна пристройка към собствената му жилищна сграда и на гараж. Със саморъчно завещание от 26.06.2010 г., оставено за съхранение в канцеларията на нотариус О. С. и обявено от него на 12.07.2010 г., С. Л. М. е завещал имотите на сестра си и негова близначка С. Л. М. и на племенницата си и ищцата по настоящото дело Н. Т. П.. Видно от удостоверение за наследници № 71223 от 11.03.2013 г. на Община Варна, район „Одесос“, С. М. е починал на 04.07.2010 г. и е оставил за наследници по закон брат си С. Л. М. и петте си сестри: С. Л. М., Н. Л. М., К. Л. М.- М., С. Л. М. и В. Л. М.. След смъртта на С. М., ищцата Н. Т. П. и майка й С. Л. М. са се снабдили с констативен нотариален акт № 130 от 26.07.2010 г. за собственост върху процесните имоти на основание завещанието от 26.06.2010 г. На 16.11.2011 г. С. М. е починала и е оставила за единствен свой наследник дъщеря си и ищца по делото Н. П., което е установено от удостоверение за наследници № 110823 от 21.11.2011 г. на Община Варна, район „Одесос“.

През 2014 г. С. Л. М., С. Л. М., Н. Л. М. и К. Л. М.- М. са завели срещу Н. Т. П. и В. Л. М. иск за делба на процесните имоти. С решение № 2755 от 22.05.2015 г. по гр.д.№ 1067 от 2014 г. на Варненския районен съд, потвърдено с решение № 1773 от 29.10.2015 г. по в.гр.д.№ 2300 от 2015 г. /последното оставено в сила с решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 549 от 2016 г. на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о./ искът за делба е бил отхвърлен, поради липса на съсобственост върху имотите.

От приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-психиатричната експертиза се установява, че С. Л. М. е с умерена умствена изостаналост, необучаем е, не може да чете и да пише. Както към 06.10.1999 г., така и към момента на изготвяне на експертизата не е в състояние нито да формира и изрази своя воля /включително воля за сключване на договори/, нито да разбира свойството и значението на това, което върши. С решение № 2181 от 21.10.2019 г. по гр.д.№ 1079 от 2017 г. на Варненския окръжен съд С. Л. М. е поставен под пълно запрещение. След влизане в сила на това решение, Органът по настойничество и попечителство при район „Одесос, Община Варна е определил за настойник на С. сестра му К. М.- М..

От показанията на разпитаните по делото свидетели К. М.- М., В. К. и И. И. е установено, че след подялбата на имота през 1990 г. в процесното жилище останали да живеят С. М., майка му Н. М. и двете му големи сестри С. и Н., които също не били много добре умствено /завършили били училище за бавноразвиващи се до 4-5 клас/. Продължили да живеят там и след продажбата на имота на брата С. М. през 1999 г., както и след смъртта на С. през 2010 г. Н. М. живяла там до смъртта си, малко след смъртта на С., а останалите живеели там и към настоящия момент. Ищцата Н. П. идвала в имота само на гости, да види баба си, по-късно вуйчо си С. М., когато той бил болен и за него се грижела майка й С. М.. След смъртта на С. ищцата опитала да вземе някои вещи от къщата, но свидетелят К. и майка му К. М.- М. извикали полиция. Полицейските служители дошли, написала протокол и тогава ищцата взела само някои одеяла и дрехи. Данъците за имота се плащали от майката и лелята на свидетеля К..

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извод, че ищцата Н. Т. П. е собственик на процесните имоти на основание саморъчното завещание /завет/ на С. Л. М. от 26.06.2010 г. и по наследство от майка си С. Л. М. и че ответниците ползват имотите без правно основание.

По възражението на ответниците /касатори в настоящото производство/ за нищожност на договора, обективиран в нотариален акт № 160 от 06.10.1999 г., по силата на който Н. Е. М. и ответникът С. Л. М. са продали процесните имоти на праводателя на ищцата С. Л. М., поради факта, че С. М. не е могъл да разбира и да ръководи действията си, въззивният съд е приел, че това възражение е преклудирано- следвало е да бъде заявено от ответниците още в производството по гр.д.№ 1067 от 2014 г. на Варненския районен съд, образувано по иск за делба на същите имоти между същите страни, което е приключило с влязло в сила решение № 1773 от 29.10.2015 г. по в.гр.д.№ 2300 от 2015 г. на Варненския окръжен съд, оставено в сила с решение № 154 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 549 от 2016 г. на Върховния касационен съд, първо г.о. В допълнение съдът е посочил, че действително от приетата по делото съдебно- психиатрична експертиза е установено, че към момента на сключване на договора от 06.10.1999 г. ответникът С. Л. М. не е могъл да разбира и да ръководи действията си, но това с оглед приетото в Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. по тълк.д.№ 5 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС представлява основание по чл.31, ал.1 ЗЗД за унищожаемост, а не за нищожност на договора от 06.10.1999 г.

Относно възражението на ответника и касатор в настоящото производство С. М. за придобиване на процесните имоти на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато в периода от 1990 г. до завеждане на настоящото дело през 2017 г., въззивният съд е приел следното: За периода от 1990 г. до 27.01.2014 г., когато е бил предявен искът за делба на процесните имоти между същите страни, възражението на С. М. за давност е преклудирано, защото е следвало да бъде заявено още в делбеното производство. За периода на висящност на делбеното дело /от 27.01.2014 г. до 29.06.2016 г./ съдът е приел, че придобивната давност е била прекъсната и не е текла, а след 29.06.2016 г. е започнал да тече нов давностен срок, който отново е прекъснат на 22.11.2017 г. с предявяването на иска за собственост по настоящото дело. Независимо от гореизложеното, въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че осъществяваната от С. М. фактическа власт върху процесните имоти не представлява владение: тъй като било доказано, че С. М. не можел да мисли абстрактно /страдал от вродено слабоумие/, той не можел да формира валидна воля за своене на имотите, поради което не можело да се приеме, че е бил техен владелец.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. Първият поставен от касаторите правен въпрос /Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички фактически и правни доводи на страните, които имат значение за правилното решаване на делото и съдът да изложи изрични и ясни мотиви при отхвърлянето на някои, като гаранция за правото на защита на страните и правилното решаване на делото ?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите. Напротив, напълно в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС в решението си въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл с изрични и ясни мотиви относно всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея фактически и правни доводи и възражения на страните, които имат значение за правилното решаване на спора.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че въззивният съд не е обсъдил довода им, че тъй като по делбеното дело нямало произнасяне относно психическото състояние на С. М. и произтичащата от това негово състояние нищожност на договора от 06.10.1999 г., то възражението за нищожност на сключения от С. М. договор от 06.10.1999 г. следвало да се разгледа в настоящото производство. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е изложил мотиви по този довод: приел е, че не следва да се произнася по това възражение за нищожност на договора от 06.10.1999 г., не защото такова възражение е било разгледано и разрешено по делбеното дело, а защото възражението е преклудирано /С. М. е следвало да го предяви по делбеното дело и след като не е сторил това, не може да го предявява отново в настоящото производство/.

Твърдението на касаторите във връзка с този правен въпрос за възприета от съда неправилна фактическа обстановка представлява твърдение за неправилност на решението, която неправилност не може да се проверява в настоящото производство по чл.288 ГПК по допускане на касационното обжалване на решението.

2. Вторият поставен от касаторите въпрос /Следва ли съдът да взема под внимание и противоречивите факти, станали му известни в едно производство и да решава делото по общия им смисъл ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не правен въпрос, съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда в решението. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът не е основал решението си на взаимно изключващи се и противоречащи си факти.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че безспорно доказаният по делото факт, че С. М. по рождение не разбира свойството и значението на постъпките си /поради вродено слабоумие/ противоречи на факта, че с договора от 06.10.1999 г. С. М. е продал на ищцата и нейната майка процесните имоти. Договорът от 06.10.1999 г. е безспорно установен юридически факт, който не противоречи на факта, че един от прехвърлителите по този договор не е можел да разбира свойството и значението на постъпките си, а че този договор е унищожаем, а не нищожен, е правен извод на съда, до който извод съдът е достигнал, съобразявайки нормата на чл.31, ал.1 ЗЗД и съдебната практика /посоченото от него Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. по тълк.д.№ 5 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС/.

3. Третият поставен от касаторите въпрос /Ако едно лице не е признато за душевно болно и не е поставено под запрещение и владее, ползва и свои недвижим имот от 1990 г. /от извършване на делбата/ до 2017 г. /поставянето му под запрещение/, то тогава следва ли да се признае в негова полза собственост, основана на владение по давност, осъществено от 1990 г. до 2017 г. ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение. Действително, във въззивното решение се съдържат мотиви във връзка с поставения въпрос, но не тези мотиви са съществени за постановяване на решението за уважаване на предявения ревандикационен иск. Съществените мотиви на съда, за да приеме, че ответникът С. М. не е придобил процесните имоти по давност, са, че възражението на С. М. за придобивна давност в периода от 1990 г. до завеждане на делбеното дело на 27.01.2014 г. е преклудирано /следвало е да бъде заявено във воденото между страните делбено дело за същите имоти и след като не е предявено по онова дело, не може да бъде предявявано отново по настоящия спор за собственост за същите имоти/, а след тази дата не е изтекъл необходимият по ЗС срок на давността /защото пред периода на висящност на делбеното дело от 27.01.2014 г. до 29.06.2016 г. давност не е текла, а от предявяване на иска по настоящото дело на 22.11.2017 г. давността е прекъсната/.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за предявяването и разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение