Определение № 2946 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4098/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на Г. И. М. - В., [населено място] чрез адв. К. К. касационна жалба с вх.№ 19182 от 02.08.2023 г. срещу решение № 804 от 30.06.2023 г., постановено от Окръжен съд Варна по в.гр.д. № 823/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 484 от 15.02.2023 г. на Районен съд Варна по гр.д. № 9355/2022 г. за отхвърляне на предявения от Г. И. М. - В. против К. К. и Д. К. установителен иск за установяване правото й на собственост на основание придобивна давност, изтекла през периода 09.12.2005 г. – 18.07.2022 г., върху 1/2 идеална част от самостоятелно жилище на първия етаж от триетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], състоящо се от входно антре, салон, две стаи, кухня с трапезария, баня - тоалет и стълбище към избата, ведно с припадащото се избено помещение, без данни за квадратура по документ за собственост, представляващо имот с идентификатор [№], по КК и КР на [населено място], и от 1/6 идеална част от поземления имот, в който е построена сградата.

Касаторката счита за незаконосъобразен извода на въззивния съд, че основателността на предявения установителен иск за право на собственост, придобито на основание давностно владение, е предпоставена от допълнителни условия извън елементите на фактическия състав на нормата на чл.79, ал.1 ЗС – осъществяване на владение конкретно срещу собственика и демонстриране на намерението за своене. Твърди, че неправилно съдът се е позовал на мотивите на друго съдебно решение за същия имот и въз основа на тях е приел, че не ищцата, а Т. Д. е владяла имота. Сочи, че неправилно съдът приел, че ищцата е универсален правоприемник на А. В., въпреки липсата на данни за валидно приемане на наследството от нейна страна; неправилно също така било прието частно правоприемство от Т. Д., въпреки че договорът с нея не е сключен в предвидената от закона форма за действителност.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като във въззивното решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със практиката на Върховен касационен съд, включително и със задължителната практика:

1. Допустимо ли е, по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав на придобивната давност да се включват и други елементи? – противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС;

2. Предполага ли законът в чл. 69 ЗС наличието на намерение да се свои вещта, което е част от фактическия състав на придобивната давност и необходимо ли е страната, която се позовава на изтекла придобивна давност, да доказва намерението си да свои имота? – противоречие с решение №594/2009 г. по гр. д. № 3139/2008 г. на Второ гр. отделение на ВКС;

3. Следва ли предявяването на иск да бъде доказано по реда на ГПК или може съдът да отхвърли предявения иск като се мотивира с част от мотивите, изложени в решение по друго дело? – противоречие с т. 18 от TP № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 57/26.02.2018 г. по гр.дело № 2736/2017 г. на четвърто гр. отд. на ВКС;

4. Автоматично ли настъпва правоприемство при наследяване или при валидно извършено приемане на наследството? - противоречие с определение № 283 от 21.06.2018 г. по ч. т. дело № 1583/2018 г. на Търговска колегия, Първо отделение на ВКС;

5. Налице ли е действително частно правоприемство за приобретателя по договор за прехвърляне на имот, ако договорът не е сключен в предвидената от закона форма за действителност на договора? - противоречие с решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр.д. № 2246/2008 г. на Второ г.о. на ВКС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация изразяват чрез адв.Б. Ж. становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че формулираните въпроси не са обуславящи въззивното решение.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Предявеният от Г. И. М. В. срещу К. В. К. и Д. Б. К. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищцата е собственик на основание изтекла придобивна давност в периода от 09.12.2005 г. до 18.07.2022 г. на 1/2 идеална част от недвижим имот в [населено място], е основан на твърдения, че имотът е принадлежал на майката на ищцата Т. П. Д. (по договор за продажба от 31.05.2005 г.), която предала на дъщеря си владението върху имота по силата на предварителен договор за издръжка и гледане от 09.12.2005 г. Считано от тогава ищцата живеела в имота непрекъснато и необезпокоявано от никого и го владеела като неин собствен.

Ответниците се легитимирали като собственици на 1/2 идеална част от процесното жилище и от 1/6 идеална част от дворното място по силата на договор за замяна на недвижими имоти от 24.02.2006 г. По предявен от тях иск срещу Т. Д. последната е осъдена да им предаде владението върху процесните части. Ищцата не била обвързана от решението, тъй като не била конституирана като страна в производството.

Ответниците са оспорили иска с възражение, че предварителният договор, въз основа на който ищцата твърди да е получила владението, няма достоверна дата спрямо тях, а владението на ищцата не е явно. Заедно с това като наследник на А. В., тя била обвързана от установителното действие на постановеното срещу него решение по иска за собственост, предявен от ответниците. Изпълнителната сила на решението по ревандикационния иск срещу Т. Д. имала действие и по отношение на ищцата, получила владението след предявяване на иска срещу Д..

За да потвърди първоинстанционното решение, с което установителният иск на касаторката е отхвърлен, въззивният съд приел, че не е доказано ищцата да е установила владение върху процесното жилище: предварителният договор, чиято дата ответниците са оспорили, не доказва нито признаците на владението, нито период на владение преди датата, на която договорът е представен в съда – 18.07.2022 г. Счетено е, че ищцата е универсален правоприемник на А. В. и частен правоприемник на Т. Д. (по предварителния договор). По силата на чл.298, ал.2 ГПК ищцата била обвързана от установителната и от изпълнителната сила на влязлото в сила решение, с което правата на нейните праводатели върху имота са отречени по отношение на ответниците. Съдът направил извод, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота като държател – първоначално като съпруга на съсобственика А. В., впоследствие със съгласието на своята майка, която придобила права по договор за покупко-продажба. Не било доказано манифестиране на явно намерение за своене на имота; упражняваната фактическа власт не била несъмнена и явна, а е била скрита за собствениците. Съдът е достигнал до краен извод за липса на фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС.

При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Фактическият състав на придобивната давност обхваща изтичането на определения от закона период от време – в случая 10 годишен, през който упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило чрез явно, необезпокоявано и непрекъснато владение, при което фактическата власт се упражнява с намерението той да се свои. Въззивният съд е приел, че не е установено ищцата да е упражнявала фактическа власт върху имота за себе си, доколкото била държател – била в имота като съпруга на съсобственик, а по-късно - с позволението на придобилата права върху имота нейна майка. Както е прието в мотивите на решение ТР № 1/2012 по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. При липса на данни за промяна на основанието за упражняване на фактическа власт от ищцата съдът е приел, че тя е продължила да бъде държател на имота без намерение да го владее за себе си. Ето защо поставеният втори въпрос не е решаващ за изводите на съда. Допълнително следва да се посочи, че цитираното решение № 594 не касае случай като процесния, тъй като ответницата от самото начало е получила владението по договор за продажба и се е считала за собственик.

Съдът е приел, че не е налице характеристиката явност на упражняваното владение, поради което, наред с други изложени мотиви, е намерил иска за неоснователен. Без тази характеристика упражняваната от ищцата фактическа власт не може да се квалифицира като владение и да е основание за придобивна давност. Съдът е посочил, че фактическата власт, чрез която се осъществява владението, трябва да е от такова естество, че всеки заинтересован да може да научи за нея. Присъствието в имота трябва да оставя видими следи и да обективира въздействието на владелеца и волята му да третира вещта като своя. Без да е външно изразен обективният елемент на владението, не могат да настъпят последиците на придобивната давност. Формулираният първи въпрос няма връзка с мотивите в обжалваното решение, в което не са обсъждани други елементи на владението. Признакът явност не е „друг елемент“, а е една от характеристиките на владението, чрез които то се проявява.

Следващите три въпроса също не са включени в предмета на спора и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване. Въззивният съд не е обосновал решението си с мотиви по друго дело. Въпросите за правоприемството по наследство от А. В. и по предварителния договор от Т. Д. не са обуславящи за правните изводи на съда, че намерението на ищцата да свои имота не е установено явно и не осъществява признаците на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение