Определение № 1930 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 782/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение №1339/18.12.2024г. по в.гр.д.№2835/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №4399 от 21.07.2024г. по гр.д. №9032/2023г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част, с която касаторът е осъден да заплати на Л. Л. С. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпило застрахователно събитие ПТП на 23.12.2020г., за разликата над 5000 лева до пълния присъден размер от 30000 лв., ведно със законната лихва от 22.03.2023г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД и при допуснати съществени процесуални нарушения – превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и неотчитане на характера и интензитета на претърпените от пострадалата вреди. Касационният жалбоподател счита, че размерът на приетото от Софийски апелативен съд за справедливо обезщетение за неимуществени вреди от 30 000 лева е прекомерно завишен и не съответства, от една страна на характера и степента на причинените от процесното ПТП телесни увреждания, а от друга - на съдебната и застрахователната практика относно присъждането на обезщетения по идентични случаи. Също поддържа, че по делото не е доказано категорично негативните последици за психичното здраве на ищцата да са извънредни и подлежащи на обезщетяване извън обичайно преживяваните емоции при подобен род събития. Моли да се отмени въззивното решение и искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан за спорния размер над 5 000 лева, евентуално да бъде намалено присъденото обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя? 2/ При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение в полза на Л. Л. С. въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236 ал.2, вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?; Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г. на ВКС, II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №103/02.11.2020г. по т.д.№2181/2019г. на ВКС, I т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д.№518/2019г. на ВКС, I т.о. и др. По втори въпрос се позовава на противоречие с решение №157/11.02.2016г. по т.д.№3638/2014г. на ВКС, I т.о., решение №42/09.06.2014г. по т.д.№799/2011г. на ВКС, IІ т.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/2013г. на ВКС, I т.о. и други. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата Л. Л. С. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е изтъкнал, че решението не е обжалвано от ответника в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 5 000 лв., същото в тази му част е влязло в сила и съответно със СПН е установено основанието на предявения осъдителен иск, като спорът е съсредоточен върху това дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. Анализирайки събраните по делото доказателства относно претърпените от ищцата Л. Л. С. увреждания /контузия с хематом по медиална повърхност на дясно бедро в средна и долна трета и коляно; частично разкъсване на външната странична връзка на капачката; възпаление на сухожилия от външната страна на дясна коленна става, външната колатерална връзка и предна кръстна връзка/ е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от нея неимуществени вреди възлиза на 30 000 лв. Изложил е съображения, че пострадалата е изпитвала интензивни болки 15 дни след случилото се, а след това те постепенно са затихвали до края на възстановителния период, продължил 76 дни, през които тя е била в отпуск поради временна неработоспособност. Отчетен е периодът, в който кракът на пострадалата е бил имобилизиран /30-35 дни/, съобразено е и становището на вещото лице, че предвид естеството на процесните травми е възможно да са останали остатъчни усложнения от травмата на дясното коляно – липсата на чувствителност в определена област и болки при натоварване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационния жалбоподател материалноправни въпроси, касаещи приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касационния жалбоподател ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационния жалбоподател решения решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г. на ВКС, II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №103/02.11.2020г. по т.д.№2181/2019г. на ВКС, I т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д.№518/2019г. на ВКС, I т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №28/09.04.2014г. по т.д. №1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о., и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди / в този смисъл решение №177/27.10.2009г. по т.д. №14/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. №635/2010г. на ВКС, II т.о., решение №212/11.01.2018г. по т.д. №738/2017г. на ВКС, II т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. №187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други/. В конкретния случай, въпросът е предпоставен от твърдението на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен обективно съществуващите и доказани факти, относими към справедливия размер на обезщетението, както и не е съобразил обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, което не съответства на мотивите на обжалваното решението, съдържащи обсъждане на всички релевантни обстоятелства и критерии, включително и преценка относно момента на настъпване на ПТП. При определяне на обезщетението, въззивният съд е анализирал събраните гласни и писмени доказателства, както и приетите по делото заключения на авто – техническата и медицинската експертиза, като е отчел като значими следните обстоятелства: получените физически увреждания са били придружени със силна болка в първите 15 дни след настъпването им; причинили са на ищцата продължително обездвижване; имало е дълъг период на възстановяване, като едва след три месеца от увреждането е било възможно започването на рехабилитация; възможни са остатъчни проявления на изтръпване и болки в коляното, без яснота за периода, в който те ще продължават. Отчетена е и възрастта на пострадалата, както и икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД с практиката на ВКС. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, на който е даден принципен отговор в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.11.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, подробно разясняващи правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая касационният жалбоподател не е обосновал противоречие между въззивното решение и Тълкувателно решение № 1/09.11.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, относими към твърдението на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди и към установяване на техния размер, включително и показанията на разпитаните по делото свидетели и на приетите по делото заключения на авто – техническата и съдебно –медицинската експертиза. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване. Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по поставените в изложението въпроси, с която въззивното решение е съобразено изцяло, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. На ответницата по касация не следва да се присъждат разноски, доколкото не е направено такова искане и не са представени доказателства за извършването им. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд