Определение № 797 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2281/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Б. срещу решение №210/02.07.2025г. по т.д.№290/25 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №93/25.02.2025г. по т.д.№319/23г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което касаторът е осъден да заплати на А. А. Л. сумите 200 000 лв.,предявена частично от общ размер 692 253 евро главница, дължима на основание сключено между страните споразумение от 19.01.2021г., както и 20 000 лв., предявена частично от 96 915,56 евро, представляваща договорна лихва по т.2 от споразумението върху главницата от 692 253 евро за периода от 19.02.2021г. до датата на исковата молба 06.06.2023г., а след тази дата – законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Поддържа се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, доколкото е приел,че искът е основан на споразумението, въпреки изложените в исковата молба твърдения, че вземанията на ищеца произтичат от договори за финансиране и цесия, последвани от споразумението и този порок е пренесен и върху въззивното решение,с което е потвърден недопустим съдебен акт. Касаторът счита,че въззивният съд е допуснал грубо процесуално нарушение, като,след като е констатирал неправилно определена в доклада на първата инстанция правна квалификация на иска, не е извършил собствен доклад и не е дал съответни указания на страните, както и не е приложил императивна правна норма – чл.6 вр. чл.7 ал.5 от Валутния закон и по приложението на Наредба №27 на БНБ от 2014г. за статистиката на платежния баланс,международната инвестиционна позиция и статистиката на ценните книжа, като изиска представянето на подадена декларация до БНБ за полученото финансиране от чуждестранното ЮЛ. Твърди,че ищецът не е установил твърдените от него облигационни връзки, на които е основано споразумението, поради което същото е без предмет, а по съществото си представлява договор за заем. Поддържа,че въззивният съд е кредитирал доказателствата избирателно и не в цялост, което води до необоснованост на решението му. По тези съображения касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, като с решението си касационната инстанция отхвърли предявените срещу него искове. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава с приложимост на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Наред с това поддържа, че при разрешаването на правния спор въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото на първоинстанционния и непълнотата в тази връзка на разпределението на доказателствената тежест и обсъждането й от въззивния съд“ /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.на ОСГТК на ВКС/; „относно задължението на въззивния съд за приложението на императивна правна норма“ /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г.на ОСГТК на ВКС/; „относно задължението на въззивния съд да се произнесе по нищожността на правни сделки, които са от решение за решаване на спора по повдигнато възражение от заинтересованата страна“ /противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС/; „за необходимите предпоставки, които да обосноват наличието на облигационна връзка по договора за заем“ /противоречие с решението по гр.д.№983/2019г. на ІІІ г.о. на ВКС/, както и по въпросите „Дали извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото? /противоречие с решението по гр.д.№513/2010г. на ІV г.о. на ВКС/ и „Как се прилагат задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните?“ /противоречие с решението по гр.д.№736/2023г на ІV г.о. на ВКС/. Допълнително касаторът счита,че въззивният съд се е произнесъл по материално-правни въпроси, които са от значение за създаване на практика, свързана с приложението на разпоредбата на чл.365 ЗЗД /основание за достъп по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, както следва: 1. Съставлява ли спогодбата по чл.365 ЗЗД правопораждаща сделка, която да бъде приравнена на нов договор за заем тогава, когато не е установено съществуването на предхождащи облигационни връзки?; 2. Ако със сключване на спогодбата по чл.365 ЗЗД се установят нови отношения по договор за заем следва ли по делото да се установява реалното изпълнение към посочения длъжник? и 3. Възможно ли е да се постигне спогодба по чл.365 ЗЗД при условие, че липсва предхождащо правоотношение? Ответникът А. А. Л. се е противопоставил на искането за допускане на обжалваното решение до контрол по същество и е изложил съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искане за отмяна на въззивния акт. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да приеме постановеното от първата инстанция решение за допустимо, Пловдивски апелативен съд е изложил, че според нормата на чл.365 ал.1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, а според тази на чл.240 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума, като заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено, както и, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари в течение на един месец от поканата. Констатирал е, че в случая в доклада по делото съставът на окръжния съд е посочил като правна квалификация на претенцията на ищеца чл.79 вр. с чл.240 и чл.99 от ЗЗД, а в съдебното решение съдът е приел, че правната квалификация на претенцията е чл.79 във вр. с чл.365 от ЗЗД, като е приел за правилна посочената в решението правна квалификация, тъй като тя съответства както на изложените в исковата молба твърдения за наличие на сключени договори за финансиране, за цедиране на вземанията по тях и за сключено между страните по делото на 19.01.2021 г. споразумение, уреждащо окончателно така възникналите правоотношения, така и на заявения петитум, с който е поискано посоченият в споразумението длъжник Д. Б. да бъде осъден осъди да заплати на ищеца в пълен размер дължимите, според споразумението, и неплатени от него суми, ведно с договорната лихва и законна такава. Наред с това съдът е извел поддържаната в отговора на исковата молба теза /че ответникът не може да има качество на длъжник по споразумението, от което ищецът черпи правата си/, че и самият ответник е възприел, че исковете са основани именно на споразумението от 19.01.2021г. Поради това е намерил за неоснователно възражението на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск /който, според твърденията на последния, е основан само на предшестващите споразумението договори/. За неоснователно съдът е възприел и оплакването за неправилност с оглед различната правна квалификация на претенциите, посочена от окръжния съд в доклада по делото и в съдебното решение. Развил е в тази връзка съображения,че в случая решението е постановено при дадена правилна правна квалификация на претенциите на ищеца; че и при погрешно посочена такава е от значение дали съдът е разгледал надлежно заявените от страните искания, правни доводи, съображения, както и дали е дал надлежни указания относно доказателствената тежест, дали са събрани съответните доказателства и дали те са преценени от съда в относимост към правилната квалификация. Приел е,че в случая това изискване е изпълнено, доколкото с доклада по делото окръжният съд е указал, че в тежест на ищеца е да докаже всички свои твърдения относно възникналите преди сключването на споразумението правоотношения, реалното плащане на сумите към съответния заемополучател, представителната власт на представляващите дружествата по приложените договори, както и тяхната правосубектност към датата на сключване на договорите, както и всички благоприятни за него твърдени факти и обстоятелства, като обори възраженията на ответната страна, а в тежест на ответника - че трябва да установи всички свои възражения срещу исковете. Приел е,че тези указания са именно надлежните при претенцията, основана на споразумението от 19.01.2021 г., доколкото ответникът е твърдял, че реално плащане на суми не е било извършвано по договорите за кредитиране, което води до нищожност поради липса на предмет на сключената между страните спогодба; че доказателства, съобразно дадените от съда указания, са били ангажирани от страните по спора и от тях не се правят искания във въззивното производство за събиране на допълнителни доказателства. По същество съдът е подложил на анализ сключеното между страните на 19.01.2021 г. споразумение, при който е установил,че то има правната характеристика на спогодба по смисъла на чл. 365 ал.1 от ЗЗД, а не на новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД /каквато в т.10 страните изрично са отрекли то да се счита/,тъй като от съдържанието на споразумението е видно, че страните уреждат предходно възникналите и съществуващи спорни правоотношения по конкретно посочен начин. Намерил е за установено, че към момента на сключването на споразумението на 19.01.2021г. сроковете за плащане по договорите за финансиране са били изтекли – по първия договор – на 16.06.2018 г., по втория и по третия – на 29.09.2018 г., по четвъртия – на 30.06.2019г., като по всички тях са уговорени и се дължат и договорни лихви в размер на 1% от сумата на финансирането месечно; че в договорите за финансиране и в договорите за цесия ответникът Б. фигурира в качеството му на физическо лице, задължило се като съдлъжник наред с длъжниците-търговски дружества; че в споразумението от 19.01.2021 г., сключено между ищеца, ответника и три търговски дружества /едното - кредитор-цедент, а другите две - длъжници/ е посочено, че ищецът е придобил след цесии вземанията по четирите договора за финансиране – за сумите 368 000 евро, ведно с лихви, за сумата 50 000 евро /остатък по един от договорите след извършено частично плащане/, ведно с лихви, за сумата 23 253 евро, ведно с лихви и за сумата 251 000 евро, ведно с лихви; че страните по споразумението признават съществуването на вземанията и желаят да определят един общ краен срок, под общи лихвени условия от този момент за погасяване на всички вземания, както и че Б. е встъпил в дълга на всички длъжници към кредитора; че в споразумението е установен общият размер на задълженията - 805 931,38 евро, от които 692 253 евро обща главница и 113 677,96 евро общо натрупана лихва, като е договорено плащане на годишна лихва върху неиздължената главница, платима месечно, както и разсрочване на задълженията на 36 месечни вноски при уговорка за предсрочна изискуемост при неплащане на три последователни вноски; че за обезпечаване на всички вземания на ищеца ответникът се е задължил да подпише 6 бр. записи на заповед в полза на ищеца, всеки за сумата 134 322 евро, което задължение и е изпълнил. Въз основа на извършения анализ на съдържанието на уговорките в споразумението съдът е заключил, че то няма характер на заменяне на задължение с друго по съглашение с кредитора /новация/, а с него са предоговорени срок и начин за плащане, размер на дължима занапред лихва и начин на обезпечаване на вече възникнали и изискуеми парични задължения, което характеризира споразумението като договор за спогодба, с оглед спецификата на който следва да бъде преценявано правоотношението между страните, при конкретно заявените от страните доводи и възражения. За неоснователни съдът е намерил поддържаните от ответника оспорвания за нищожност на споразумението от 19.01.2021 г., с доводите, че то материализира в себе си съгласие за встъпване в дълг, какъвто не съществува и че има невъзможен предмет, т.е. - че липсва валидно възникнало правоотношение, което да обоснове валидното встъпване в дълг. Като се е позовал на заключението на почерковата експертиза, прието в производството пред първата инстанция, съдът е приел за установено,че подписите, положени от името на ответника в съответните договори за финансиране, договори за цесия, договори за изменение на договорите за цесия и в споразумението са положени от него, от което е извел,че той е автор на всички волеизявления, съдържащи се в тях, като същите представляват негово изрично признание, че посочените в тях суми се дължат от него на ищеца като кредитор, който ги е придобил чрез прехвърлянето им от първоначалните кредитори. Приел е,че това логично включва и признанието, че сумите по договорите за финансиране са били преди това предоставени и не са били издължени към момента на цедирането им, което опровергава възраженията на ответника, че сумите по договорите за финансиране не са били реално предоставени. Това признание съдът е приел за потвърждаващо се от констациите в заключението на счетоводната експертиза, неоспорено и прието от първата инстанция, според които сумите, посочени в четирите договора за финансиране, са били действително преведени на посочените в договорите дати по банков път от съответните кредитори – търговски дружества по сметките на съответните длъжници, солидарно с които се е задължил изначално или чрез последващо встъпване в дълг и ответникът, като няма данни за извършени от заемополучателите плащания за връщане на сумите. Приел е за установено,че осчетоводените при длъжниците суми съответстват по размер и дати на посочените в договорите за финансиране от 16.05.2018 г., от 29.06.2018 г. и от 30.11.2018 г., с което е намерил за изпълнен фактическият състав на заема /реално плащане/, а обстоятелствата как дружествата, получили сумите, са отразили в своите счетоводства получените суми /доколкото това е направено на основания, различни от договорите за финансиране/, съдът е намерил за ирелевантни и непротивопоставими на ищеца, доколкото се касае за действия на правни субекти извън неговия контрол, още повече,че в случая ответникът нито твърди, нито установява наличие на други отношения, въз основа на които да са били платени сумите. Като допълнително потвърждаващи всички тези факти, съдът се е позовал и на разменена електронна кореспонденция между страните по договорите /юридическите лица – представлявани в определени моменти от самите страни по делото/. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е извел,че сумите, посочени в споразумението от 19.01.2021 г., са били преди това платени по четирите договора за финансиране, били са дължими към датата на сключването му и неиздължени в нито един момент след това; че с него се уреждат отношения относно така установените съществуващи вземания и затова с него се прекратява или предотвратява спорът относно тях, поради което спогодбата от 19.01.2021 г. не е нищожна като лишена от предмет. По тези съображения е намерил исковете за основателни, а подадената от ответника срещу решението на първата инстанция, с което те са били уважени, въззивна жалба - за неоснователна. Настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Самостоятелно основание за достъп е предвиденото такова в чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – когато съществува вероятност решението да е недопустимо, за което съдът следи освен по оплакване на страната, и служебно. В настоящият случай касаторът е навел оплакване за недопустимост на решението като произнесено по различен от предявения иск, което не се споделя от настоящия състав на Върховен касационен съд.Този порок на съдебното решение е налице когато съдът не е разгледал заявените от ищеца факти и обстоятелства, когато не се е произнесъл в рамките на заявеното в исковата молба искане и по начина, по който е поискан от ищеца /в т. см. т.9 от ППВС №1/1985г./. Съгласно задължителната практика на ВКС по въпросите за въззивното производство, въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, продължава дейността на първоинстанционния съд, при което дължи да определи предмета на делото въз основа на заявените с исковата молба обстоятелства и петитум. Решението й ще бъде недопустимо в случай,че в нарушение на диспозитивното начало, се е произнесла по предмет, с който не е била сезирана или е определила предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Погрешно определената от съда правна квалификация на иска не е предпоставка за недопустимост в случай,че съставът е разгледал фактите такива, каквито са били наведени с исковата молба като основание на иска и се е произнесъл по начина, по който страната е поискала. В случая ищецът е въвел в предмета на спора твърдения за наличие на правоотношение между страните по делото, възникнало по силата на сключено между тях споразумение, уреждащо начин и срокове за изпълнение на предходно възникнали по други правоотношения задължения на ответника, краен носител на които насрещни вземания е ищецът. Поискал е ответникът да бъде осъден да му заплати посочените в споразумението суми като дължими и изискуеми. По така очертания предмет на спора са се произнесли както първоинстанционният, така и въззивният състави, поради което не е налице соченото основание за недопустимост на постановените от тях решения, респ. не е налице предпоставката за допускане по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. С твърденията за възприети от въззивния съд разрешения в противоречие с практиката на касационната инстанция, изложени в т.т.1-4 от изложението, касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси, на които с евентуалното решение да бъде даден адекватен относим за изхода на делото и същевременно общозначим отговор от страна на касационната инстанция, поради което общото основание на чл.280 ал.1 ГПК се явява необосновано. Независимо от това настоящият състав на ВКС намира,че въззивният съд не се е отклонил при решаването на делото нито от задължителната практика на ВКС,установена с ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС по т.1 и т.2 и ТР №1/2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС, нито на сочените решения по чл.290 ГПК на ВКС, което сочи на липса и на допълнителната предпоставка, релевирана в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът дължи да даде съответни указания при липса, неправилен или непълен доклад на първата инстанция, при наведено от страната оплакване, че това порочно процесуално действие е довело до неправилно приложение на материалния закон и до недоказаност на определени факти, поради липса на дадени указания и/или неправилно разпределена доказателствена тежест, препятстващи правилното осъществяване защитата й. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, поради което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да посочи релевантните факти, подлежащи на доказване и да укаже на страните да представят съответните доказателства, съобразно правилно разпределената, съобразно приложимата правна квалификация доказателствена тежест. В случая касаторът, въззивник в производството пред апелативния съд, не е навел подобни оплаквания във връзка с доклада, извършен от първата инстанция. Позовал се е единствено на несъответствие между правната квалификация на иска, дадена с доклада и правната квалификация, при която се е произнесъл първоинстанционния съд с решението си, без да сочи как промяната на правната квалификация препятства правото му на защита. Въззивният съд е констатирал,че определената в решението правна квалификация по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.365 ЗЗД е правилната, доколкото съответства на изложените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Констатирал е и,че дадените от първата инстанция в доклада й указания относно доказателствената тежест са правилни и съответстващи на заявените от страните доводи и оспорвания. В касационната жалба и в частта от изложението, съдържаща позоваване на т.2 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС не се съдържат конкретни оплаквания кои факти и обстоятелства са останали недоказани по вина на съда вследствие променената от първата инстанция правна квалификация, който процесуален пропуск въззивният съд е бил длъжен да отстрани с даване на нови указания. Относно позоваването на касатора на противоречие с т.1 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, дадените в него разяснения са тълкувани от страната за целите на обжалването извън техния контекст. Служебно задължен да приложи императивна материално-правна норма и без наведено от страната оплакване е въззивният съд дотолкова, доколкото тя е приложима с оглед предварително очертания от страните предмет на спора. В случая сочените от касатора норми на Валутния закон и наредбата на БНБ от 2014г., макар и с материално-правен характер, съдът би бил длъжен да съобрази и приложи служебно само при наличието на предварително въведено от страната в преклузивния срок за отговор на исковата молба оспорване за неоснователност на предявения срещу него иск, обусловена от нарушението на посочените разпоредби, каквото оспорване в случая не е направено. Неоснователно е и позоваването на противоречие с ТР №1/27.04.2022г. по тълк.д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС,според което съдът дължи служебно произнасяне по нищожността на договор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая касаторът навежда оплакване за липса на произнасяне на съда по твърдяната от него нищожност на сключените между страните договори, предшестващи сключването на споразумението, без да твърди,че нищожността произтича пряко от клаузите на договорите и съдът е следвало да се произнесе служебно по нея. Противоречие по конкретно разрешен от въззивния съд въпрос във връзка с „наличието на облигационна връзка по договора за заем“ с решението по гр.д.№983/2019г. също не може да бъде изведено. Според приетото в последното, при твърдение за наличие на такава връзка върху ищеца лежи тежестта да я установи /при съобразяване реалния й характер/, а върху ответника – ако я оспорва – да установи наличието на друго основание, на което е дадена паричната сума. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, който е приел,че наличието на договори за заем е установено на базата на представените по делото сключени писмени договори по чл.240 ЗЗД и извършените банкови преводи на посочените в тях суми, както и,че ответникът, въпреки оспорването, че сумите не са предоставени по договори за заем, не е посочил и доказал други основания за превода им. Въпросът, поставен в т.5 във връзка с цененето на извънсъдебното признание на страната за неизгодни за нея факти в процеса, е обуславящ изхода на делото, доколкото въззивният съд е отчел наличието на такова,обективирано в сключеното споразумение между страните, но отново предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е обоснована, тъй като съставът на апелативния съд е ценил това признание в съвкупност както с всички останали писмени доказателства по делото, така и със заключенията на вещите лица. Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и другият, поставен с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК въпрос – относно задълженията на въззивния съд. За да постанови решението си, съставът на ПАС е изложил пространни мотиви, в които е обсъдил и анализирал всички надлежно събрани и относими към предмета на спора доказателства, като ги е ценил съобразно доказателствената им сила и във връзка с доводите и възраженията на страните. Въпросът е обвързан с оплакването,че съдът е отказал да съобрази като релевантен начина на осчетоводяване на преведените на първоначалните длъжници – търговски дружества суми, без да отчете,че ищецът не е ангажирал доказателства, удостоверяващи,че плащанията са обвързани със сключените договори за финансиране. Това оплакване не може да бъде отнесено към допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на задълженията му като инстанция по същество, а касае правилността на извършената от него преценка на доказателствата. Наред с това не кореспондира с мотивите на състава, който е приел, че такава обвързаност е доказана,с оглед факта,че преводите съответстват по размер и дати на посочените такива в договорите за финансиране. Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и останалите формулирани от касатора три въпроса, поставени във връзка с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същите не съответстват на решаващите мотиви,по които въззивната инстанция е приела исковете за основателни и доказани, а по съдържанието си обективират поддържаните от страната тези, че не е установено наличието на предхождащи споразумението облигационни връзки /т.е. несъществуване на договорите за финансиране и договорите за цесии/ и че със спогодбата е установен нов договор за заем, до каквито заключения въззивният съд не е достигнал. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение