Определение № 1777 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б., със съдебен адрес - [населено място], чрез адвокат М. К., срещу решение № 110 от 16.05.2024 г. по в.гр.д. № 76/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 208 от 15.11.2023 г. по гр.д. № 98/2023 г. на Окръжен съд – Габрово. С първоинстанционното решение е уважен предявеният по реда на чл. 69 СК иск, като е признато за установено, че касаторът е баща на детето В. В. Ц., родителските права са предоставени на майката В. Ц. Й., определен е режим на лични отношения на детето с баща му и последният е осъден да заплаща 250 лв. месечна издръжка, считано от влизане в сила на решението, както и 2400 лв., ведно със законната лихва, издръжка за минал период от 07.03.2022 г. до 07.03.2023 г. В подадената касационна жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно и се иска отмяната му.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Искът по чл. 69 СК може ли да бъде предявен от детето преди навършване на пълнолетие от него чрез неговата майка и законен представител?“.

2. „Допустимо ли е малолетно дете да води иска по чл. 69 СК чрез законния си представител в лицето на майката?“.

3. „Когато Върховният касационен съд се е произнесъл с тълкувателно решение по даден въпрос, мотивите на това решение имат ли обвързваща сила за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, или обвързващата сила действа само по отношение на произнасянето в диспозитива на тълкувателното решение?“.

4. „Ако искът е предявен от детето чрез неговата майка и законен представител, то майката не следва ли да бъде ответник по иска, а на детето да бъде назначен особен представител, който да защитава неговите права и интереси?“.

Твърди се още, че решението е недопустимо – самостоятелно основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от В. Ц. Й. в качеството ѝ на майка и законен представител на малолетния ѝ син с искане да се признае за установено, че детето В. В. Ц. е заченато и произхожда от ответника В. Г. Б., като в случай на уважаване на иска се моли упражняването на родителските права спрямо детето да се предостави на майката, да се определи местоживеенето на детето при нея, да се определи режим на лични отношения между детето и бащата, като последният бъде осъден да заплаща издръжка, включително и за една година назад. Споделил е изводите на първоинстанционния съд за допустимостта на предявения иск, като е посочил, че в разпоредбата на чл. 69 СК е въведен единствено краен срок за предявяването му – до три години след навършване на пълнолетие. Доколкото не е предвиден начален срок, съдът е приел, че искът може да бъде предявен и преди пълнолетието на детето, в който случай майката действа като негов законен представител и упражнява неговото право на иск. Позовал се е на разясненията в т. 2 от ППВС № 5/1978 г., както и разясненията, дадени в мотивите на ТР № 2/05.02.2015 г., в които е посочено, че за дете с неустановен произход по баща е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на бащинството от момента на раждането му. Направил е извод, че предявяването на иска от детето, действащо чрез своята майка и законен представител, следва както от адресната част на исковата молба, изложените обстоятелства и петитум, така и от определението за насрочване и протоколите от провежданите заседания, в които изрично е посочено, че В. Й. се е явявала в лично качество на основание чл. 69, изр. последно СК, така и в качеството ѝ на майка и законен представител на детето.

От удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № 249/14.10.2013 г. на [община], както и приетата по делото медицинска експертиза, е установено, че В. Ц. Й. е родила детето В. В. Ц. на 09.10.2013 г., с вероятен период на зачеване 08.01.2013 г. – 15.01.2013 г., в който майката е живеела на съпружески начала с ответника. Последното обстоятелство е установено от съда от свидетелските показания, както и се признава от ответника в отговора на исковата молба. За доказване на твърденията, че в този период В. Й. е имала връзка и с друг мъж, ответникът е ангажирал свидетелски показания, които обаче не са възприети от съда безусловно, доколкото са неясни, противоречиви и неконкретни. Прието е, че контактите на свидетеля с ответника са епизодични, а впечатленията му за връзката между В. Й. и ответника непоследователни и непреки, поради което не обосновават извода, че в периода на съжителството им ищцата е имала връзка с друг мъж. Съдът взел предвид и обстоятелството, че ответникът е признал в отговора на исковата молба, че след узнаването за бременността се е върнал при В. Й. с цел тя да направи аборт, а след раждането на детето е комуникирал с него, бил е на първия му рожден ден, поддържал е връзка с детето и в по-съзнателната му възраст, като го е водил на море. Посоченото е установено и от показанията на разпитаната по делото свидетелка, основаващи се на преки и непосредствени впечатления, както и при личното изслушване на детето, което познава ответника като свой баща, с когото са ходили заедно на море, купувал му е разни неща и са общували по вайбър. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС, че фактът на зачеването не може да бъде възприет непосредствено, поради което настъпването му се установява по косвен път чрез доказателствени факти, които в своята съвкупност трябва еднопосочно да индицират, изключвайки всяка друга вероятност, осъществяването му и да са достатъчни за формирането на категоричен извод за него, като наличието на ДНК експертиза няма характеристика на абсолютно доказателство в производството, а се цени в съвкупност с останалия доказателствен материал. Съдът е приел, че липсата на ДНК експертиза не е пречка да се произнесе по предявения иск, като от събраните по делото доказателства е доказано, че ответникът е доказан биологичен баща на детето. Във връзка с оплакването му за неправилното приложение на чл. 161 ГПК е приел, че противно на твърденията му, че е имал уважителни причини за неявяването си за даване на ДНК проби, ответникът не е уведомил своевременно съда за наличието на такива. Бил е предупреден за задължението му за съдействие, както и за последиците от неизпълнението му, като въпреки това поведението му е в разрез с чл. 333, ал. 1 ГПК, с което е създал пречки за доказване както на собствените си твърдения, така и тези на ищеца. Като неоснователни са отхвърлени и твърденията на ответника за липса на безпристрастност на съда, както и че установяването на произхода на детето от ответника няма да е в интерес на първото, тъй като детето го разпознава като свой баща и са поддържали контакти, а обстоятелството, че за него е създадена подходяща семейна среда не влияе на факта, че в акта му за раждане не е отразен произхода му от бащата.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да се допуска, поради изложените съображения:

Не се установява недопустимост на въззивното решение от аргументите на касатора, че исковата молба е подадена от майката след изтичането на предвидения в чл. 69 СК тригодишен преклузивен срок. В теорията и в практиката няма спор по въпроса, че съгласно чл. 69 СК, правото на иск на майката за установяване на произход на детето от бащата е самостоятелно право, което не е поставено в зависимост от правото на иск на детето. Майката може лично, от свое име да води иск за установяване на произход от бащата, но само в срока по чл. 69 СК - три години от раждането, с изтичането на който срок нейното право се погасява. От своя страна, искът на детето за установяване на произход от бащата по чл. 69 СК може да се предяви и преди пълнолетието му, в който случай майката действа като законен представител на детето и упражнява неговото право на иск. В този смисъл са и разяснения в т. 2 на ПВС № 5/1978 г. от 21.02.1979 г., което не е загубило действието си, както е посочил и въззивният съд. В случая е прието, че искът е предявен от малолетното дете, действащо чрез своята майка, като негов законен представител, предвид което не се обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.

Предвид посоченото не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първите два въпроса и по четвъртия, доколкото по тях съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, която няма нужда от изменение. Посочената от касатора като противоречива съдебна практика касае иска по чл. 62, ал. 4 СК, а не този по чл. 69 СК, предявен в настоящия случай, поради което е неотносима.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос, доколкото позоваването на мотивите на ТР № 2/05.02.2015 г. на ОСГК на ВКС е единствено в допълнение на изводите на съда и няма решаващо значение за изхода на делото.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.