Определение № 4845 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1893/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3827/19.03.2024 г. на Д. А. Х. и Е. К. Х., [населено място], чрез пълномощника адвокат К. А., срещу въззивно решение № 48/29.01.2024 г. по в. гр. д. № 1029/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства. Ответниците по касация Р. П. С., С. М. М. и Ю. М. М.-Х. не изразяват становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 900012/17.01.2023 г. по гр.д. № 2430/2018 г. на Районен съд – Благоевград в обжалваната част, с която не е допусната съдебна делба между Р. П. С., Ю. М. М.-Х. и С. М. М.. Вместо него е постановено друго, с което е допусна делба на самостоятелен обект в сграда - апартамент с идентификатор ***, с площ от 77 кв.м., находящ се в сграда с № 1, построена в поземлен имот № *, кадастрален район №*, с адрес на имота: [населено място],[жк], [улица][жилищен адрес] при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж ***, под обекта *** и над обекта: ***, ведно с мазе № 17 и 6,4501 % ид.ч. от общи части на сградата и от правото на строеж, при квоти от 1/2 ид.ч. за Р. С.; 1/4 ид.ч. за Ю. М.-Х. и 1/4 ид.ч. за С. М.. В останалата част, в която искът за делба е отхвърлен по отношение на Д. А. Х. и Е. К. Х., решението е потвърдено. С влязло в сила решение № 119/07.03.2025 г. по в. гр. д. № 1029/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград в производство по чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното въззивно решение №48/29.01.2024 г. по в. гр. д. № 1029/2023 г. Вписано е, че първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, в която спрямо Р. С. е прогласена на основание чл. 76 ЗН относителната недействителност на договора за покупко-продажба на 1/2 ид. ч. от процесния наследствен имот, сключен между Ю. М.-Х. и С. М. като продавачи и Д. и Е. Х. като купувачи. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищците Д. Х. и Е. Х. са съпрузи. От удостоверение за наследници на М. Б. Д., починала на 15.01.2012 г., е установено, че нейни наследници са ответниците Р. С. – дъщеря, С. М. и Ю. Х.-М. – внуци, деца на починалата й дъщеря Р. М.. През 2006 г. М. Д. е закупила процесния апартамент с идентификатор ***, с площ от 77 кв.м. След смъртта ѝ, на 10.03.2016 г. с нотариален акт за замяна на недвижим имот, ответниците С. М. и Ю. Х.-М. са прехвърлили собствената им по наследство общо 1/2 ид.ч. от процесния имот на ищците Д. и Е. Х.. Съдът е установил, че на наследниците на И. Й. Д. са възстановени множествено недвижими имоти. Един от неговите наследниците е П. Д., съпруг на М. Д.. По делото е наведено възражение по чл. 76 ЗН от Р. С. относно лицата между които следва да се допусне делбата на съсобствения имот. Съгласно чл. 76 ЗН актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата. Според ТР № 1/2004г., ОСГК на ВКС и последващата практика на ВКС целта на чл. 76 ЗН е да не се раздробява наследственото имущество, т. е да не се увеличава броя на съсобствениците, за да може делбата да се извърши при спазване принципа на чл. 69, ал. 2 ЗН. Прието е, че ответницата Р. П. е упражнила правото си по чл. 76 ЗН с цел да прогласи недействителността спрямо нея на договора за замяна със сънаследствената вещ – процесния имот. С уважаването на това възражение апартаментът се връща в делбената маса, за да може да се извърши делба само между сънаследниците и всеки от тях да получи реален дял от наследството, а неравенството на дяловете да се уравни в пари. Съобразно цитираното ТР №1/2004 г., ОСГК, актът на разпореждане със сънаследствената вещ, изцяло или отчасти е непротивопоставим спрямо останалите сънаследници, доколкото с прехвърлената вещ не се изчерпва наследството и не се касае за хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или хипотези на извършени разпореждания от всички сънаследници с наследствения им дял, или разпореждане с вещта между тях. Прието е, че от страна на възразилия наследник Р. С. са представени доказателства за това, че с процесното жилище не се изчерпва наследствената маса на наследодателя М. Д.. Представени са възстановителни решения, издадени по реда на ЗСПЗЗ, както и справка от регистъра на земеделските земи, издадена от Общинска служба „Земеделие“, от които е установено, че наследодателят М. Д. е притежавала в съсобственост с други лица редица имоти в землището на [населено място], [община]. Посочено е, че по делото няма твърдения и доказателства Д. да се е отказала от наследството на наследодателя си, за да се приеме, че възстановените имоти не са преминали в нейния патримониум. За неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че след като възражението по чл. 76 ЗН е основателно, то съдебна делба не следва да се допусне. Съдът е посочил, че когато в делбеното производство участват както приобретателя, така и прехвърлителя, делбата следва да се допусне във всички случаи. Ако възражението е основателно, делбата следва да се допусне с участието на прехвърлителите, а ако е неоснователно – като страна следва да участва последващият приобретател. При тези съображения делбата е допусната между Р. С., Ю. М.-Х. и С. М., при квоти от 1/2 ид.ч. за Р. и по 1/4 ид.ч. за Ю. и С.. За недоказани са приети възраженията на Р. С., че имотът е придобит по давност и че сънаследникът С. М. е недостоен да наследи своята баба. Посочено, че липсват доказателства за наличието на владение с намерение за своене в продължение на 10 години от страна на Р. С. спрямо своята майка, а след нейната смърт и спрямо останалите наследници. Не са ангажирани доказателства и за извършен побой от страна на С. М. върху неговия наследодател – М. Д.. Съдът е посочил, че дори такива действия да се извършени, те не обосновават извод за недостойнство за наследяване, доколкото не е налице някоя от изричните хипотези на чл. 3 ЗН. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая съдът е приел, че с процесния имот не се изчерпва наследственото имуществото на починалата М. Д.. От събраните доказателства, вкл. справка от регистър на земеделските земи и гори в землището на [населено място], общ. Р., издадена от Общинска служба „Земеделие“ – [населено място], е установено, че процедурата по възстановяване в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на няколко поземлени имота е приключила. В справката са посочени имотите, собственост на наследниците на И. Д. към 16.05.2018 г. /повече от 10 г. след издаване на решенията за възстановяване на собствеността/. Съдът е направил заключение, че обемът на наследството, получено от С. М. и Ю. Х.-М., не се изчерпва само с прехвърлената идеална част от процесното жилище, респективно този акт на разпореждане не съставлява продажба на наследството по смисъла на чл. 212 ЗЗД. Като е съобразил ТР №1/2004 г., ОСГК, съдът е счел за приложима нормата на чл. 76 ЗН. При това положение, така поставеният въпрос не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите с доводи за необоснованост. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.