Определение № 178 от 02.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 725/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба на чрез Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителните директори Н. Ч. и Р. Я., чрез юрисконсулт П. П. – Д. от Главна агенция – В. против определение № 628/31.10.2011 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 739/2011 г. Насрещната страна Д. Г. М. чрез адв. Д. Тодорова е отговорила, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Д. Г. М. е предявила против [фирма], С. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Първостепенния Добрички районен съд с решение от 15.07.2011 г. е уважил претенциите. Подадена е жалба от работодателя, която е оставена без движение за представяне на доказателства за внесена държавна такса. С разпореждане от 12.09.2010 г. жалбата е върната поради неизпълнение на горното указание. Разпореждането е потвърдено от Добричкия окръжен съд. Въззивната инстанция установила, че ответникът по исковете [фирма] е с адрес [населено място], [улица]. На същия адрес, чрез юрисконсулт Н. Й. Б. страната в хода на съдебното производство е получавала призовки и съобщения и не е правила възражения за нередовно призоваване. По същия начин е връчено и съобщението до акционерното дружество – работодател да плати държавна такса по въззивната жалба. Поради това, в обжалваното определение е прието за недоказано твърдението, че юрисконсулт Н. Б. не е служител на [фирма], а на Д. – Общо застраховане ЕАД, което освен това е и с друг адрес – [улица]. Съдът е приел, че е налице редовно уведомяване на работодателя по реда на чл. 50, ал. 3 ГПК на 30.08.2011 г. и след изтичане на указания едноседмичен срок, включително и към датата на атакуваното разпореждане, изпълнение не е последвало от задължената страна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Повдигнатият въпрос дали е редовно връчено съобщение по реда на чл. 50, ал. 3 ГПК, когато е прието от лице, което не е служител и не е упълномощено да представлява юридическото лице, е без значение за постановения от въззивния съд резултат, защото той е приел, че Н. Б. е служител на страната, подала въззивната жалба. Въпроси във връзка с този извод на съда няма повдигнати, нито са изложени съображения или представени доказателства за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За пълнота, следва да се посочи, че представените от касатора определения по чл. 288 ГПК не съставляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, както е и разяснено в ТР 1-2009-ОСГТК. Независимо от това, във всички приложени съдебни актове, включително определенията по чл. 274, ал. 2 ГПК на състави на Върховния касационен съд /О-238-2010-ІІ ТО и О-563-2011-ІІ ТО/ е прието за редовно уведомяването на юридическо лице, когато съобщението е получено от негов служител, което не противоречи на възприетото от въззивния съд в обжалваното определение. К. поддържа още, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по същия въпрос поради наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а също – поставеният въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата. Както стана ясно, процесуалноправният въпрос е без значение за постановения резултат, но и обосновката на касатора сочи евентуално на хипотезите по чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК, което само по себе си изключва наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Също така, постановеното в представените от касатора съдебни актове не противоречи на възприетото от въззивния съд, което е съобразено и с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 50, ал. 3 ГПК. В заключение, не са налице условия за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, съдът