Определение № 50259 от 18.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1005/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Национална електрическа компания“ ЕАД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 99 вр. чл. 79 ЗЗД вр. 93а ЗЕ за заплащане на неплатен остатък от цена на електроенергия, изкупена при условията на чл. 93а, ал. 2 ЗЕ. Крайния извод за неоснователност на иска е мотивирал с изтекла тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Приложението на този давностен срок съдът е обосновал с периодичност на спорното вземане, аргументирана на първо място с предвидените в сключения между цедента и ответника договор за продажба на електроенергия правила за ежемесечно отчитане и заплащане (с две междинни и едно окончателно плащане за всеки месец, всяко с падеж 10 работни дни от получаване на фактурата). Приел е, че независимо от изтичането на уговорения с последния анекс срок на договора, правоотношението между страните е продължило и впоследствие, вкл. през процесния м. юни 2014 г., като отчитането на продадената електроенергия и разплащанията са продължили по същия начин, ежемесечно с две междинни и едно окончателно плащане, във връзка с което е изложил и съображения, че за договорите от този вид не е била установена с приложимите към м. юни 2014 г. разпоредби на чл. 93а ЗЕ и чл. 15 ПТЕЕ особена форма, било за действителност, било за доказване, а независимо от това цедентът не е оспорвал действителността на сделката на това основание чл. 293, ал. 3 ТЗ.

Изложил е и допълнителни съображения, че дори и тези обстоятелства да не разкриват съгласие на страните за продължаване на действието на договора, то периодичното отчитане и заплащане на доставените количества е било установено между тях според създадените трайни търговски отношения по смисъла на чл. 292 ТЗ.

С това е обосновал извода, че процесното вземане отговаря на белезите за периодично плащане според постановките на ТР № 3/2011 г. на ВКС-ОСГТК, а именно произтича от договор за продажба, с определени падежи, настъпващи през предварително определени интервали при определяемост на размера на отделните плащания предвид изкупуването на енергията по регулирани цени, поради което спрямо него намира приложение кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Възраженията на ищеца за прекъсване на давността е намерил за неоснователни по съображения, че вписванията в счетоводните книги на длъжника не представляват признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като не са адресирани до кредитора или негов представител, както и че не представляват такова признание извършените от длъжника частични плащания.

Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с оплакване за недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради съобразяване от съда на невъведен от страните факт, а именно че вземането произтича от договор между ответника и цедента въпреки изричното твърдение на ответника, че към момента на възникване на вземането този договор не е действал поради изтичане на срока му.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. При съобразяване на факти, невъведени от страните, решението е недопустимо само когато това е довело до произнасяне по непредявен иск, т. е. до недопустима подмяна от съда на основанието на иска. В останалите случаи съобразяването на невъведен надлежно факт представлява процесуално нарушение от значение за правилността на решението, а не за неговата допустимост. В разглеждания случай въззивният съд се е произнесъл по предявения от ищеца иск, а именно за заплащане на цена на електроенергия по посочената в исковата молба фактура, поради което недопустимост не е налице.

На второ място, поддържа се очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК поради приложение на несъществуваща правна норма и поради грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на извода, че договорът между цедента и ответника е продължил действието си при положение, че страните в производството изрично са посочили, че същият се е прилагал до по-ранен момент.

Очевидна неправилност на въззивното решение обаче не се разкрива от изложените мотиви. Действително съдът неправилно е цитирал разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 21 ЗЕ като съдържаща правомощие на ДКЕВР да определя прогнозна месечна разполагаемост за производство на електроенергия, доколкото приложимата към процесния период редакция е предвиждала правомощие за определяне на разполагаемост изобщо, а не конкретно на месечна такава. Това обаче не обосновава очевидна неправилност, доколкото не е налице приложение на нормата в неправилната редакция. Извода си за периодичност на спорното вземане съдът не е обосновал със съображения, извлечени от „месечна разполагаемост“, определена с решение на ДКЕВР, а от уговореното в договора при възприетото продължаване на действието на същия, респ. от установените между страните трайни търговски отношения. Не обосновава очевидна неправилност и второто оплакване, доколкото формирането на извод, че договорът е продължил действието си, въпреки заетото от страните становище в обратния смисъл, очевидно не се обхваща от съдържанието на понятието „нарушение на правилата на формалната логика“, отнасящо се единствено до логическата валидност на крайния извод с оглед съответните предпоставки, а не до действителната истинност на предпоставките и извода.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа произнасяне на въззивния съд по въпросите:

• при постановяване на съдебния акт може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото;

• изискването за „дългосрочни договори“ за изкупуване на електрическа енергия при регулирани цени, съгласно чл. 93а, ал. 1 ЗЕ (редакция ДВ, бр. 59/2013 г.) представлява ли изискване за писмена форма на самите договори и в случай на положителен отговор – формата за доказване или за действителност представлява;

• 1) какъв е срокът на погасителната давност, с която се погасяват вземанията на производителите на електрическа енергия от обществения доставчик, когато между страните няма подписан писмен договор и 2) обхващат ли се задълженията за заплащане на цената на закупена електрическа енергия по договорите за продажба на електрическа енергия, сключени между производител и обществен доставчик, когато между страните няма подписан писмен договор, под понятието „периодично плащане“;

• 1) когато страните се намират в трайни търговски отношения по изкупуване на електрическа енергия и договорът е сключен при условията на чл. 292 ТЗ, сключеният по този начин договор за еднократно или за периодично изпълнение представлява и 2) възможно ли е да се приеме даден договор, сключен при условията на чл. 292 ТЗ като договор за периодично изпълнение или вземането по такъв договор да се приеме за периодично плащане;

• до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Приетото от съда продължаване на действието на сключения между цедента и ответника договор не представлява обективен факт, за който страните не са въвели твърдения и поради което същият е останал извън предмета на спора, а извод, обоснован с надлежно въведените от страните факти и представените от тях доказателства (продължилите и след уговорения срок доставки и плащания, осъществявани по начина и в сроковете, предвидени в договора). Така обоснованият извод поради това не представлява съобразяване на невъведен от страните факт в нарушение на диспозитивното начало, а правен извод за неоснователност на изразеното правно становище за прекратено действие на договора поради изтичане на срока му.

По втория въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън общото твърдение, че редакцията на текста не е ясна, аргументи в подкрепа на такава неяснота не са изложени. В разпоредбата на чл. 93а, ал. 1 ЗЕ в редакцията към м. юни 2014 г. липсват каквито и да било изрази, свързани с евентуална форма на договорите за дългосрочно изкупуване, поради което и съобразно принципното положение, че особена форма за действителност или за доказване се установява само с изрична разпоредба на закона, няма причина да се приеме, че е налице неяснота на разпоредбата от значение за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос и в двете си части също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Извода си за периодичност на спорното вземане и произтичащата от това приложимост на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД въззивният съд е основал на установения между страните начин на отчитане и заплащане, а не върху вида на вземането (за цена, дължима на производител на електроенергия от обществения доставчик), нито върху формата на договора (доколкото в случая въпросът за формата е коментиран само като обосноваващ действителност на разкритото от последващите действия на страните съгласие за продължаване на действието на договора).

Същите съображения се отнасят и до четвъртия въпрос. Въпросът би бил релевантен само при изложени от съда мотиви в смисъл, че във всички случаи на трайни търговски отношения сключените в рамките на тези отношения сделки са за периодично изпълнение. Такъв извод обаче в обжалваното решение не е направен, доколкото периодичността на вземането съдът не е обосновал с установените трайни търговски отношения сами по себе си, а с конкретно определените в рамките на тези отношения условия за отчитане и заплащане на произведените количества електроенергия.

Последният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е поставен в основата на решаващия извод на въззивния съд за липса на прекъсване на давността. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото решаващият извод на въззивния съд, че не представлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД вписването на задължението в счетоводните книги на длъжника е в съответствие с междувременно установената задължителна практика по ТР № 4/2019 на ВКС-ОСГТК, съгласно която изявлението или действието, което обективира признанието, следва да бъде адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално да достигне до знанието на кредитора или на негов представител. В съответствие с последователната практика на ВКС, вкл. цитирана, е и изводът, че частичните плащания също не представляват признание по чл. 116, б. „а“ ЗЗД,

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане жалбоподателят дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

С тези мотиви съдът