Определение № 524 от 22.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник областния управител на област С., и чрез процесуален представител адвокат П. С., срещу въззивно решение № 7999/2017 г. по гр. д. № 9901/2017 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържа се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставят се процесуалноправни въпроси за съдържанието на мотивите на въззивния съд при разглеждане на въззивна жалба, несъдържаща конкретни пороци на първоинстанционното решение, длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да се произнесе със собствени мотиви при наличието на конкретна императивна материалноправна норма, която трябва да се приложи, без да е налице оплакване от страна на жалбоподателя. Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 1, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и решение № 48/2017 г. по т. д. № 408/2015 г., ВКС, ІІ т. о. Касаторът сочи неправилност на изводите на въззивния съд, че при подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, той дължи произнасяне само относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. В случая съдът е следвало служебно да приложи императивноправната норма на чл. 7, ал. 4 ЗДС, съгласно която собствеността върху имоти – публична държавна собственост не подлежи на възстановяване. В противоречие с т. 19, ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и т. 1, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС въззивната инстанция не се е произнесла и по въпроса изтекла ли е по отношение на държавата установената в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивна давност, както и прекъсвана ли е тя в хипотезите на чл. 116 ЗЗД, към който препраща чл. 84 ЗС.Сочи се противоречие с решение № 200/2014 г. по т. д. № 4529/2013 г., ВКС, І т. о. и решение № 212/13.09.2011 г. по гр. д. № 70/2010 г., ВКС, І г. о. относно основанията за прекъсване на придобивната давност, изброени изчерпателно в чл. 116 ЗЗД. Във връзка с направеното от държавата възражение за придобиване на процесния имот по давност въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че в периода от 23.11.1997 г. до датата на предявяване на исковата претенция не са извършвани действия от страна на ищеца от кръга на визираните в чл. 116 ЗЗД, а владението на държавата е било спокойно и необезпокоявано. Поставят се и въпросите: допустимо ли е възстановяването по реда на ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. на имот – част от имот със статут на публична държавна собственост и постановеното в административното производство решение, по което държавата не е била страна, има ли сила и по отношение на нея; в идентични казуси запазило ли е правното си значение ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК, ВКС, т. 4. По въпроса за реализираното мероприятие като пречка за възстановяване на собствеността се твърди противоречие с решение № 168/2011 г. по гр. д. № 392/2010 г., ВКС, I г. о., решение № 174/2014 г. по гр. д. № 1423/2014 г., ВКС, I г. о., решение № 446/2009 г. по гр. д. № 1875/2008 г., ВКС, III г. о., излагат се съображения, че мероприятието, за което е отчужден имотът, е реализирано, имотът е публична държавна собственост и не подлежи на реституция. Ответникът по касация – Р. З. Г., [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адвокат А. Д., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение от 03.10.2016 г. по гр. д. № 292/2014 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявен от Р. З. Г. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Р. З. Г. е собственик на 1/9 ид. ч. от имот, представляващ реална част от УПИ I, кв. 3, индивидуализиран с възстановените 618 кв. м. по букви А - Б - Е - Д - А съгласно заключението на вещото лице М. по гр. д. № 655/1994 г., включен в парцел I – За ЦИНТИ, кв. 3, одобрен със заповед № РД - 50 - 09 - 56/1989 г. /с посочени граници/, неразделна част от съдебното решение по гр. д. № 655/1994 г., като ответникът е осъден да предаде владението на имота на Р. З. Г.. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. Г. срещу държавата иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот за периода 01.12.2008 г. – 31.12.2013 г. не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че въззивната жалба на държавата срещу първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу нея иск с правно основание чл. 108 ЗС, е бланкетна, с общи оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Изложил е съображения, че дължи служебна проверка само за валидност и допустимост на решението, не и за неговата правилност, доколкото в произнасянето по правилността е ограничен от посоченото в жалбата. Поради това, че във въззивната инстанция не са представени нови доказателства и при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. В тях е прието, че с нотариален акт за продажба от 16.04.1955 г. З. Р. Г., И. Р. Г. и Л. Р. Г. закупили от А. А. М. нива, находяща се в землището на [населено място] – С., в местността М., с площ по нотариален акт около 699 кв. м., а по настоящо измерване 750 кв. м. при описани съседи, като са придобили собствеността при равни дялове. Ищецът е наследник на З. Р. Г., а наследственият му дял от имота се равнява на 1/9 ид. ч. Съгласно Заповед № 1471/28.06.1967 г. на СГНС имот планоснимачен № 2, полигон 37 стар, 3 – нов, отразен и заснет в стария регулационен план на местност „Д.“ /„Червена звезда“/, с площ 618 кв. м. е отчужден по реда на ЗПИНМ по регулачна преписка № 269/1970 г. с отреждане за улица и за ДКНТП. По инициатива на ищеца с решение от 10.07.1995 г. по гр. д. № 655/1994 г. по описа на Софийски градски съд и решение № 728/24.11.1997 г. по адм. д. № 8333/1995 г. по описа на Върховния административен съд, отчуждаването върху процесната част от мястото, припадаща се на ищеца е отменено, тъй като по отношение на нея отчуждителното мероприятие не е реализирано. Искането на държавата за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на съдебните решения, е недопустимо, като същите имат сила и по отношение на нея. Актът за държавна собственост от 2007 г. има удостоверителна сила, но не създава права за титуляра си и не легитимира държавата като собственик. Възстановената реална част от процесния имот е останала в патримониума на ищеца. По възражението за придобивна давност е прието, че за периода 23.11.1997 г. – 03.01.2014 г. държавата, посредством трето лице, е владяла процесния имот. Владението обаче не е било спокойно и необезпокоявано. Същото е оспорено от ищеца, видно от заявление с вх. № 94РР/219/26.09.2003 г. и представена по делото кореспонденция, в която се признава, че са налице собственически претенции по отношение на спорната реална част. За да се произнесе относно предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира следното: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по повдигнатите процесуалноправни въпроси /уточнени, съгласно указанията на ТР №1/2010г, по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК/ относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка с посочените в конкретния случай в жалбата незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта по възражението на държавата за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл.79 ЗС и прекъсвана ли е тя в хипотезите на чл. 116 ЗЗД. Въпросът е релевантен за изхода на делото, свързан е със задължението на въззивния съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение. Касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС относно правомощията на въззивниата инстанция при разглеждане на въззивната жалба и при така изложените в случая от въззивния съд съображения, че не дължи осъществяването на инстанционен контрол за правилност на първоинстанционното решение поради бланкетния характер на въззивната жалба. Останалите въпроси, както и соченото основание по чл.280,ал.2,предл.трето ГПК, не могат самостоятелно да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение и следва да бъдат обсъдени при разглеждането на спора по същество. С оглед горното следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. На касаторът следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 100 лева /сто лева/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.