Определение № 843 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3929/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5140/28.07.2022 г., подадена от Д. И. Т., чрез адвокат Л. М., срещу решение № 216 от 22.06.2022 г. по гр. д. № 20225200500275/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е отменено изцяло решение № 260003/16.02.2022 г., постановено по гр. д. № 2435/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, с което допуснатите до делба движими и недвижими вещи са изнесени на публична продан, като вместо това въззивният съд е постановил друго, с което е поставил в дял на В. П. Н. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-97/28.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 3, ап. № 9, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 65.88 кв.м, ведно с избено помещение с площ от 7.29 кв.м и 7.6464 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта -*****, пазарна стойност на имота - 51 386 лв., а стойността на дела на В. П. Н. - 36 745 лв.; поставил е в дял на Д. И. Т. следните недвижима и движими вещи: сграда с предназначение: хангар, депо, гараж, с идентификатор ****, намираща се на същия адрес, с площ от 18.00 кв.м, лек автомобил „Мерцедес Е220 ЦДИ“ с peг. [рег.номер на МПС] и рама № WDB*, на стойност 1800 лв., намиращ се в държане на Д. И. Т., както и лек автомобил марка „Деу Матиз“, рама № UU6MF*, двигател № *, peг. [рег.номер на МПС], на стойност 400 лв., в държане на Д. И. Т., пазарна стойност на недвижимия имот и автомобилите - 11 920 лв., а стойността на дела на Д. Т. - 26 561 лв.; за уравнение на дяловете е осъдил В. П. Н. да заплати на Д. И. Т. сума в размер на 14 641 лв. Въззивното дело е било образувано по въззивна жалба на В. П. Н., която е останала недоволна от изнасянето на недвижимите имоти на публична продан и от делбата на автомобилите по реда на чл. 352 ГПК, и е поискала да бъде приложен чл. 353 ГПК. Въззивният съд е съобразил изслушаната по делото техническа експертиза, съгласно която двата недвижими имота са реално неподеляеми; първият от имотите представлява жилище с пазарна стойност 51 386 лв., а вторият - гараж с пазарна стойност 9720 лв. Вещото лице е изчислило, че стойността на 5/12 ид.ч. от двата недвижими имота е 25 461 лв., а стойността на 7/12 ид.ч. е 35 645 лв. Окръжен съд – Пазарджик се е позовал на постановките на ТР № 2/11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което, за да се извърши делбата по реда на чл. 353 ГПК, не е необходимо допуснатите до делба имоти да са еднакви по вид и предназначение (еднородни). Необходимо е само обособените реални дялове да бъдат съобразени с обема права на съделителите, за да се избегне парично уравнение дяловете на съделителите на значителна стойност. Различната стойност на делбените имоти не е пречка за извършване на делбата чрез разпределение, защото съгласно изричното правило на чл. 69, ал. 2 ЗН неравенството в стойността на дяловете се уравнява в пари. В тълкувателното решение е посочено, че способът, предвиден в чл. 348 ГПК, е изключение, приложимо когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете. Изискването за съгласие за разпределяне на разнородни делбени имоти по чл. 353 ГПК не кореспондира на буквалното тълкуване на текста, защото ако страните не спорят за това как да се поделят, те биха сключили спогодба или договор за доброволна делба. Когато част от съделителите искат изнасяне на разнородните имоти на публична продан, а друга част - разпределение, съдът следва да преценява по кой способ да извърши делбата. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай съделителите са само двама, предмет на делбата са два недвижими имота с различно предназначение - жилище и гараж, и два автомобила с различна стойност и в различно техническо състояние - единият е в движение и може да бъде използван според предназначението си, а другият не е в движение и към момента на делбата не може да бъде използван по предназначение. При тези данни е намерил, че в делбената маса има достатъчно имоти, за да се обособят два дяла. В първия дял следва да се постави жилищният имот на стойност 51 386 лв., а във втория дял – гаражът и автомобилите. Съдът е визирал, че по делото е безспорно установено, че както жилището, така и гаражът първоначално са били придобити от родителите на съделителката Н., поради което в това жилище тя е живяла до сключването на брака със съделителя Т.. Придобиването на недвижимите имоти от Н. и Т. е станало след смъртта на бащата П. Н. през 2012 г., като собствеността на В. Н. е формирана от наследяване и възмездна сделка, сключена през време на брака й с Д. Т., а последният се легитимира като собственик само въз основа на сделка (за жилището) и поради заплащане на уравнението на дела на останалите съсобственици със средства СИО при доброволната делба за придобиването на гаража. Приел е, че независимо от твърденията на Т., по делото не се установява в имотите, след тяхното придобиване, да са извършвани подобрения от този съделител. Липсват доказателства и за твърдението на Т., че делбеният апартамент е негово единствено жилище. При тези данни - липса на доказателства за извършени подобрения в имота след придобиването му от съсобствениците през 2013 г. и липса на доказателства от двете страни, че това жилище е единствено за двамата или за някой от тях, съдът е приел за по-правилно да възложи апартамента в дял на В. Н. както заради по-силната й емоционална свързаност с него поради факта, че е било закупено и изградено от нейните родители, така и поради факта, че тя притежава по-голям дял от съсобствеността върху него. В дял на Д. Т. следва да бъде поставен гаражът с двата автомобила, тъй като е установено от данните по делото, че автомобилите са останали в негово държане след развода през 2018 г. и съделителката Н. не е имала достъп до тях през цялото време. Съдът е изчислил, че за уравнение на дела на Д. Т., В. Н. следва да му заплати сумата от 14 641 лв. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно първите два въпроса, формулирани в изложението: Следва ли да се съблюдава принципът на равноправието между страните - всеки от тях да получи в дял недвижим имот, съобразен с нуждите му, при разпределяне на различни по вид и стойност самостоятелни имоти, ако между страните съществува спор относно обособяването им в реални дялове; Следва ли съдът при прилагане разпоредбата на чл. 353 ГПК да вземе предвид по-силната емоционална свързаност с имота на някой от съделителите, Д. Т. твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателят излага, че в случая от негова страна липсва съгласие за реално разпределение на имотите в дялове. Сочи, че имотът, който му е поставен в дял – гаражът, не отговаря на неговите нужди. Оспорва, че Н. има по-силна емоционална свързаност с жилището, като твърди, че докато е бил в брак с нея, а и след това, той е обитавал процесния апартамент, там е отгледал и децата си и към настоящия момент живее в апартамента, като това е единственото му жилище. На трето място, жалбоподателят формулира въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да съобрази настъпилата в хода на производството промяна на пазарната цена на недвижим имот и да събере доказателства за това, като твърди, че по този въпрос атакуваното от него решение противоречи на решение № 120/11.10.2019 г. по гр. д. № 2763/2018 г. на ВКС, I г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита, че по този въпрос е налице и т. 3 на същия член. Намира, че въззивният съд е следвало да назначи нова оценъчна експертиза, която да установи действителната пазарна стойност на имотите към момента на разпределението на дяловете, с оглед динамиката на пазарните цени на недвижимите имоти, вследствие и от ситуацията с войната в Украйна, с недостига на строителни материали, с кризата покрай коронавируса. Позовавайки се на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, Д. Т. е формулирал последния въпрос от изложението: Допустимо ли е разпределяне на различни по вид и стойност самостоятелни имоти, ако между страните съществува спор относно обособяването им в реални дялове, и дали при наличието на такъв спор, за да е приложим способът на чл. 353 ГПК, следва да се образуват еднородни дялове от делбеното имущество. Визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 165/8.05.2012 г. по гр. д. № 900/2011 г., II г. о., решение № 258/25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г., II г. о., решение № 9/23.02.2018 г. по гр. д. № 1375/2017 г., ІІ г. о., решение № 7/27.01.2016 г. по гр. д. № 4711/2015 г., І г. о. Жалбоподателят излага, че двата недвижими имота се различават по вид и не представляват еднородно имущество, от което да се образуват дялове съобразно броя на съсобствениците. Следователно образуването на дялове от различното по вид и характеристики имущество е възможно само при изричното изявление на всички съсобственици, че желаят да получат реален дял, а такова липсва от негова страна. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въпреки че по отношение на първите три въпроса се е позовал на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, Д. Т. не е изложил съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съобразно приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение. Същевременно първият от въпросите не е разгледан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Освен това същият е формулиран по некоректен начин, доколкото принципът на равнопоставеността при делбата по чл. 353 ГПК се изразява не в съобразяване с нуждите на съделителите, а в това, че способът по чл. 353 ГПК не може да се приложи по начин, че някой от съделителите да получи само парично уравнение, тъй като това би било принудителна продажба, което е недопустимо (в този смисъл е ТР № 2/11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС). Вторият въпрос не е определящ за изхода на спора, тъй като при разпределението по чл. 353 ГПК съдът, за да постави в дял жилищния имот на В. Н., е изходил и от притежавания от нея по-голям дял от съсобствеността (7/12 към 5/12 ид. ч.), като в това отношение решението му съответства на закона и съдебната практика, вкл. на визираното по-горе тълкувателно решение, където също е посочено, че е необходимо обособените реални дялове да бъдат съобразени с обема права на съделителите, за да се избегне парично уравнение дяловете на съделителите на значителна стойност. По третия въпрос не се открива соченото противоречие с визираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, тъй като в конкретния казус не е изтекъл значителен срок между момента на определената от вещото лице пазарна цена на имотите (м. ноември 2021 г.) и датата на устните състезания пред въззивния съд (2.06.2022 г.), и липсват обективни данни за промяна в пазарните стойности на недвижимите имоти в [населено място] за толкова кратко време. По отношение на последния въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решението на Окръжен съд – Пазарджик напълно съответства на приетото в ТР № 2/11.04.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС, което уеднаквява съдебната практика в това отношение. Налична предхождаща го практика на ВКС по чл. 290 ГПК, приемаща нещо различно, е правно ирелевантна и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. По изложените съображения настоящият съд не следва да допусне касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Пазарджик. Насрещната страна има право на 1200 лв. разноски за адвокат пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,