Определение № 300 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Т. Т. в качеството му на процесуален представител на Я. И. Ч. – Д., П. Т. Д. и Х. Т. Т. против решение № 260/14.07.2017 г. по в.гр.д. № 296/2017 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, с което е потвърдено решение № 14/18.01.2017 г. по гр.д. № 1101/2016 г. по описа на Районен съд – Димитровград, с което е отхвърлен предявеният от П. Т. Д., Я. И. Ч. – Д., Х. Т. Т. и В. Г. Т. против [фирма] – като правоприемник на дейността на клона на „А. б.– клон Б.“, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Заповед № 53 за изпълнение на парично вземане въз основа на документ от 29.01.2014 г. и изпълнителен лист от 29.01.2014 г., издадени на основание чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 107/2014 г. по описа на Районен съд- Димитровград. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Иска се неговата отмяна и уважаване на предявения иск. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. „Задължително ли е издаване на разпореждане по чл. 417 ГПК, което да финализира предвидената в закона формална проверка на заявлението и представените документи по реда на чл. 417 ГПК и следващите?“; 2. „Следва ли това разпореждане да е мотивирано, както е изискването за всеки съдебен акт?“; 3. „Това разпореждане следва ли да съществува като самостоятелен документ?“; 4. „Доколкото заповедта за незабавно изпълнение не подлежи на самостоятелно обжалване, как така е допустимо обжалването на инкорпорираното в същата тази заповед разпореждане?“; 5. „Дори инкорпорирано в Заповед за незабавно изпълнение разпореждането може ли да е немотивирано и да не удостоверява извършена формална проверка на представените документи и заявлението?“; 6. „Ако е налице разминаване във съдържанието на представените документи и заявлението по реда на чл. 417 ГПК, какво разпореждане и съответно заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист следва да издаде съда, дали по данните от представените документи или по данните от самото заявление?“. Касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК без да сочат актове на съдилищата. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация – [фирма], в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Постъпил е и отговор от В. Г. Т., в който се навеждат доводи за допустимост и основателност на подадената касационна жалба. Поддържа се искането за отправяне на преюдициално запитване. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Жалбата е постъпила в съда на 03.08.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред. Подадена e в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касаторът е страна с интерес да обжалва постановеното решение ,поради което е процесуално допустима. Окръжен съд- Хасково се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от П. Т. Д., Я. И. Ч. – Д., Х. И. Т. /ищец е и В. Г. Т., която обаче не е подала въззивна жалба/ против „А. б.– клон Б.“, чийто правоприемник в хода на процеса е [фирма], иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за признаване за нищожна издадената заповед № 53 за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.01.2014 г. и изпълнителен лист от 29.01.2014 г. Първоинстанционният Районен съд – Димитровград е отхвърлил като неоснователна предявената претенция. Във въззивната жалба се поддържат доводите, наведени в исковата молба. Твърди се, че заповедта и изпълнителният лист са нищожни поради липсата на акт на съда – писмено разпореждане, с който да се разпореди издаването ѝ, каквито били изискванията на закона. Ищците поддържали, че постановяването на нарочно разпореждане в хипотезата на чл. 417 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист и формалната липса на такова разпореждане обуславяло нищожността както на този акт, така и на последващите заповед за изпълнение и изпълнителен лист. За да се произнесе с обжалваното решение Окръжен съд – Хасково е констатирал следната фактическа обстановка: на 28.01.2014 г. [фирма] е депозирала пред Районен съд - Димитровград заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по отношение на длъжниците П. Т. Д., Я. И. Ч. – Д., Х. И. Т. и В. Г. Т. първият от които кредитополучател, а останалите трима – поръчители по Договор за ипотечен кредит № 66-50/2007 г., сключен на 23.12.2009 г. и анекс № 3/18.02.2011 г.; към заявлението са приложени изискуемите документи – извлечение от счетоводните книги и др.; образувано е ч.гр.д. № 107/2014 г.; съдът е издал разпореждане, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК - № 53 от 29.01.2014 г., с което е разпоредил длъжниците да заплатят солидарно на кредитора [фирма] претендираните суми – главница, лихви и разноски; след издаването на заповедта са постъпили възражения от длъжниците и са се развили производства по обжалване на заповедта за незабавно изпълнение и по чл. 422 ГПК, приключили с влезли в сила решения. Съдът е приел исковата претенция за допустима и се е произнесъл по същество,като е посочил, че спорният в производството въпрос е - има ли издадено надлежно разпореждане, в писмена форма, което е предпоставка за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като за последните две не се спори, че са издадени по предвидения в закона ред и форма. Въззивният съд обосновано е тълкувал процесуалните разпоредби, съдържащи се в чл. 417 ГПК и сл. и като е взел предвид установените данни е приел, че изискванията за законосъобразност на разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение са спазени, доколкото същото е инкорпорирано в самата Заповед № 53 от 29.01.2014 г. Съобразил е наложилата се съдебна практика, според която съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Приел е, че разпореждането е издадено в писмена форма, подписано е от съдията докладчик, ясно и недвусмислено е изразена волята на съда, а именно, че подадените със заявлението документи са редовни от външна страна и че са налице предпоставките за уважаване на искането, поради което заявлението е уважено и е разпоредено длъжниците да заплатят солидарно на кредитора заявените суми. Съдът е постановил незабавно изпълнение, както и издаване на изпълнителен лист. При тези мотиви съдът е приел предявената претенция за установяване нищожност на съдебния акт за неоснователна. В допълнение Окръжен съд – Хасково е посочил, че с инкорпорирането на разпореждането в самата заповед по никакъв начин не се нарушават правата на страните. Взел е предвид, че правата им са защитими по реда на чл. 419 ГПК с обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение, от която правна възможност П. Т. Д., Я. И. Ч. – Д., Х. И. Т. и В. Г. Т. са се възползвали, видно от приложените с частно гр.д. № 107/2014 г. дела и постановените по тях влезли в сила съдебни актове. Въз основа на гореизложеното доводите им за лишаване от правото на справедлив процес са счетени за неоснователни. Същият извод е направен и по отношение на оплакванията за нищожност на съдебното решение, поради твърдението, че е постановено при наличие на основания за отвод. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното нито един от формулираните шест въпроса не представлява правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание и не отговаря на изискванията за общо основание. Въпросите се отнасят до тълкуването на законовите разпоредби съдържащи се в чл. 417 ГПК и сл. и директно повдигат питания как следва да бъде приложен законът. Въззивният съд е изложил подробни съображения по отношение на липсата на необходимост от издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение, при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение. Действително процесуалният закон не съдържа нарочна разпоредба,но съдът е достигнал до този правен извод, при осъществяване на правораздавателната си компетентност, като е тълкувал закона, изследвал е правата на страните и как те биха могли да бъдат защитени. Нещо повече, изрично е посочил, че в случая инкорпорираното разпореждане е било предмет на обжалване по подадена частна жалба от П. Т. Д., Я. И. Ч. – Д., Х. И. Т. и В. Г. Т., който факт сам по себе си може да повдигне въпроса относно добросъвестността на жалбоподателите при упражняване на процесуалните им права. Несъгласието с решаващите изводи на съда, които не потвърждават доводите им, не може да обуслови наличие на основание за допускане до касационно обжалване, а както вече беше посочено по-горе представлява касационно основание, по което ВКС би се произнесъл едва в случай на разглеждане на касационната жалба по същество. Липсата на поставен въпрос с предвидените в закона изисквания за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това,които в настоящия случай не са и обосновани. Липсата на основание за допускане до касационно обжалване прави ненужно разглеждането и произнасянето по основателността на преюдициалното запитване. За яснота следва да се подчертае, че касаторите правят единствено възражения, че с постановените съдебни актове на предходните съдилища била нарушена разпоредбата на чл. 20 ХОПЕС, предвиждаща, че всички хора са равни пред закона. Не е повдигнато конкретно искане за тълкуване на норма от правото на ЕС, а принципно искане за тълкуване на Х. би било допустимо само в случай, че се отнася до приложението на конкретна разпоредба на ПЕС. Произнасяне по валидността на норма от ХОПЕС, предвид това, че актът е част от Първичното право на ЕС, е изключено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.