Определение № 373 от 15.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1895/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Д. от [населено място] /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. М. С. М. срещу решение № 12520/21.12.2020 г. по т. дело № 1917/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено решение № 3708 от 07.07.2017 г. по гр. дело № 56/2015 г. на Окръжен съд Благоевград в частта, с която по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК е прието за установено, че в полза на ищеца В. Х. П. съществува вземане срещу И. А. Д. за сумата 20 000 евро по запис на заповед от 20.09.2007г., ведно със законната лихва от 03.09.2012 г. до окончателно й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1459/ 19.04.2013 г. по ч. гр. дело № 375/ 2013 г. на Районен съд Гоце Делчев; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено заявеното от И. А. Д. възражение за прихващане на неговото задължение с вземането му, произтичащо от чл. 26 от предварителен договор от 29.03.2005 г., сключен между З. А. Б. и И. А. Д.; 3/ частта, с която И. А. Д. е осъден да заплати на В. Х. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следните суми: 3 282 лв. - разноски, направени в заповедното производство, 783 лв. - разноски за първоинстанционното производство. 714,28 лв. - разноски, направени в касационното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че изводът на съда, че обсъдените от него четири броя разписки се отнасят за един и същ договор за заем е неправилен и необоснован; неправилно е обвързването на сроковете за връщане на заемната сума, посочени в разписките, със сроковете по предварителния договор - такива твърдения не са въведени от ищеца, за да бъдат обсъждани от съда и падежите на задълженията на ответника по предварителния договор са ирелевантни за настоящия спор; неправилно съдът е приел съдържанието на текста в разписките като признание на вземането от длъжника и при тази преценка не са съобразени всички обстоятелства по делото; съдът не е обсъдил изявлението на ищеца в исковата молба, че самият той е извършил фактическо плащане на сумата от 20 000 евро, което опровергава крайния извод, че заемната сума е получена от ответника; неправилно въззивният съд не е обсъдил направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането по каузалната сделка, позовавайки се на настъпила процесуална преклузия; ответникът като длъжник в заповедното производство и ответник по установителния иск по чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК се е позовал на погасяване на вземането по давност във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, поради което въззивната инстанция е следвало да се произнесе по него.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и решението в обжалваната му част е очевидно неправилно:

1. Ако в исковата молба ищецът заявява, че самият той е извършил фактическо плащане на сума по договор, сключен от ответника с трето лице и след като няма предаване в собственост на заемателя на паричната сума, може ли да се приеме, че е сключен договор за заем между ищеца и ответника?

2. При наличие на посоченото в т. 1 изявление на ищеца, може ли изявлението на ответника, дадено в разписка, че е получил в заем сума от ищеца да се приеме като признание на ответника, без да са налице други обстоятелства по делото за такова признание? Налице ли е такова признание и при положение, че в ищеца се намират и двата оригинала на тази разписка?

3. При липса на други данни, може ли да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор?

4. При представени от ищеца два броя разписки за предадени суми с различни дати и различен падеж, следва ли съдът при изясняване на въпроса дали е налице договор за заем и дали разписките са по един и същ договор за заем да обвързва датите в разписките със сроковете за изпълнение на задължения от ответника по друг договор, при положение, че такива твърдения изобщо не са въведени от ищеца? Може ли съдът да обвързва тези разписки с направено плащане от ответника по нотариален акт, ирелевантен за спора, при положение че платеното от ответника по този договор е в пъти по-малко от сумата, посочена в разписките?

5. Погасяването по давност на задължението по каузално правоотношение води ли до погасяване на задължението по издадения като обезпечение запис на заповед?

6. Следва ли съдът да се произнесе по възражението за погасителна давност на вземането по договора за заем, въпреки настъпилата според него процесуална преклузия, ако в исковата молба, по която ответникът е депозирал отговор по чл. 131 ГПК, ищецът сам е заявил, че не е постигнато съгласие за сключване на договор за заем

7. Длъжен ли е съдът да се произнесе по възражението за погасителна давност на вземането по договора за заем, при положение че е налице и предявен иск за неоснователно обогатяване /претендираната от ищеца сума е дадена от него по друг договор/ ищецът твърди, че е вложил претендираната сума и ответникът е направил възражение за погасяване по давност на такова вземане с отговора на исковата молба?

8. Длъжен ли е съдът да се произнесе по това възражение на ответника при положение, че то е направено в заповедното производство?

По материалноправния въпрос, че при липса на писмен договор за заем, не е достатъчно наличието на разписка, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД са постановени Решение № 274/19.12.2013 г. по гр. д. №1285/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 283/03.10.2013 г. по гр. д. № 2202/2013 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 97/22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, III г. о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. на ВКС, I т. о.

По материалноправния въпрос за правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем е налице произнасяне в Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г. о.

Относно процесуалноправните въпроси за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение и за задължението на ищеца да докаже основанието на предявения иск, независимо от наличието на оспорване, са постановени Решение № 240/26.10.2016 г. по гр. д. № 922/2016 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 119/01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г. на ВКС, IV г. о.

Ответникът В. Х. П. от [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Н. А. и адв. Г. В. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по следните съображения: по първите два въпроса липсва произнасяне в решението; третият въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, въпросите; формулирани в т. 4 от изложението са въпроси по същество, касаещи възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните по делото доказателства; по петия въпрос въззивният съд е приел, че изявление за изтекла погаситена давност по отношение на вземането, произтичащо от договора за заем, е заявено за пръв път в писмената защита на ответника пред първата инстанция и не следва да бъде обсъждано поради настъпилата процесуална преклузия; по шестия, седмия и осмия въпроси липсва произнасяне на въззивната инстанция. Ответникът по касационната жалба поддържа становище за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт по съображения, изложени в представения в едномесечния срок по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е установил, че с представения по делото запис на заповед, издаден на 20.09.2007 г. в КК „Слънчев бряг“, [населено място], ответникът по иска И. А. Д. се е задължил неотменяемо, безусловно и без протест да заплати на предявяване на В. Х. П., или на негова заповед, или на падеж, на 20.09.2009 г. в [населено място], [улица] сумата 20 000 евро. Приел е за неоснователно възражението на ответника /настоящ касатор/ за недължимост на сумата поради това, че не е издател на ценната книга, като се е аргументирал със заключенията на единичната почеркова експертиза, изготвена от вещо лице В. С., и на тройната почеркова експертиза, изготвена от вещи лица С. Ч., В. К. и Д. В., установяващи, че подписите, положени за „издател“ и при предявяването на записа на заповед са изпълнени от И. А. Д.. Съдебният състав е констатирал, че процесният запис на заповед съдържа всички реквизити, предвидени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ, и е предявен на издателя за плащане в деня на падежа – на 20.09.2009 г.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за недължимост на сумата поради това, че между страните не е постигнато съгласие за договор за заем, нито ищецът е предоставил на ответника сумата, посочена в записа на заповед, нито ответникът е поел задължението да я върне, въззивната инстанция e обсъдила поотделно и в съвкупност представените писмени доказателства /разписки, съставени на 25.07.2005 г. и на 19.12.2005 г.; предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 29.03.2005 г. в [населено място] между З. А. Б. и И. А. Д.; нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство № 67, том IV, peг. № 2261, дело № 617, съставен на 27.04.2005 г. от нотариус М. Б.; нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за строителство № 68, том IV, peг. № 2262, дело № 618, съставен на 27.04.2005 г. от нотариус М. Б.; нотариален акт за покупко-продажба на вещно право на строеж № 57, том XXIII, peг. № 11776, дело № 4225, съставен на 19.12.2005 г. от нотариус С. А./ и е приела, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на вземането, възникнало по договор за заем, сключен между ищеца В. Х. П. и ответника И. А. Д.. След анализ на съдържанието на разписките от 25.07.2005 г. и 19.12.2005 г. и изричното признание на ответника по иска, че е получил в заем от В. Х. П. левовата равностойност на сумата 20 000 евро, а именно 39 100 лв., за заплащането на апартамент № 3 с площ от 46.16 кв.м., на първи жилищен етаж във вход „А“ в жилищната сграда с РЗП 3 100 кв.м., построена в УПИ V - 279, в кв. 4702 по плана на КК „Слънчев бряг - запад“, съгласно предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот, сключен на 29.03.2005 г., и съобразяване на поетото от ответника по иска с предварителния договор задължение да плати покупко-продажната цена в общ размер 40 000 евро на части, като към датата на съставянето на първата разписка на 25.07.2005 г. купувачът – ответник е дължал плащане на втората вноска от 10 000 евро при уговорен падеж 15.04.2005 г. и е предстояло плащане на следващата вноска в размер 10 000 евро при завършването на грубия строеж на сградата, съдебният състав е заключил, че подписаните от ответника по иска разписки се отнасят до едно и също задължение в размер 20 000 евро, произтичащо само от един договор за заем, не се касае за два договора за заем, заемната сума е предоставена поради липса на средства на ответника да извърши плащанията, дължими за купуването на апартамента – предмет на предварителния договор от 29.03.2005 г., и записът на заповед е издаден като обезпечение на връщане на предоставената на заем сума. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за неавтентичност на представените разписки, като се е позовал на заключението на почерковата експертиза, изготвена от вещо лице А. Г., установяваща, че подписите за „И. Д.“ са изписани от И. А. Д.. Изложил е съображения, че менителничният документ може да бъде издаден преди, едновременно или след възникване на обезпеченото задължение, като се е позовал на практика на ВКС.

Въззивната инстанция е посочила, че ответникът по иска не е направил в отговора на исковата молба релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед, нито възражения за връщане на предоставената на заем сума.

Възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземането, произтичащо от договора за заем, не е обсъдено по аргумент за настъпила процесуална преклузия, тъй като е заявено за пръв път в писмената защита, представена след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство.

Съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за неоснователно въведеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане между задължението на ответника и обезщетението за неизпълнението на задължението на продавача, произтичащо от чл. 26 на предварителния договор за покупко-продажба - да предаде недвижимия имот в напълно завършен вид и с разрешение за ползване до 20.05.2006 г. Изложил е съображения, че по делото не е установено твърдяното от ответника „правоприемство в правата на съдружниците по сключени преди това предварителни договори“. Посочил е, че в деня на сключването на предварителния договор за покупко-продажба продавачът З. А. Б. е бил съдружник в „Кама - Ем“ ООД и собственик на идеална част от УПИ V - 279, в кв. 4702 по плана на КК „Слънчев бряг - запад“, която заедно с други съсобственици на имота прехвърлил на 27.04.2005 г. на „Кама - ЕМ“ ООД срещу задължение за строителство; към изследвания период съдружник в същото дружество, което е станало собственик на урегулирания имот и построената впоследствие в него сграда, е бил и заемодателят по договора за заем - В. Х. П., но няма никаква връзка между неизпълнението на поетото от З. Б. задължение да предаде на купувача И. Д. апартамента в напълно завършен вид и с разрешение за ползване в уговорения срок и правото на В. П. да получи от заемателя сумата, която му е предоставил по договора за заем. Предвид изложеното въззивният съд е направил извод, че прихващането на парични суми по предложения от ответника /настоящ касатор/ начин не може да се извърши поради липсата на една от задължителните предпоставки в чл. 103, ал. 1 ЗЗД - идентитет на страните по двете правоотношения, от които произтичат вземанията, за които ответникът иска да бъде извършено прихващане.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора първи, пети и седми въпроси /т. 1, 5 и 7 от изложението/ не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос не съответства на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт – въззивният съд е приел, че претендираната сума е получена от ответника по иска в заем. По петия въпрос съдебният състав не се е произнесъл. Седмият въпрос е поставен във връзка с предявения в евентуално съединение иск за неоснователно обогатяване, който не е разгледан от въззивната инстанция поради уважаване на главния иск, поради което също е ирелевантен.

Въпросите по т. 2, 3 и 4 от изложението се отнасят до обсъждане на събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Съобразно константната практика на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните относими и допустими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, установил е релевантните факти и е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Изявлението на ответника, дадено в представените разписки, че е получил в заем сума от ищеца в определен размер, която се задължава да върне на определен падеж, е обсъдено заедно с останалите доказателства в тяхната взаимна връзка, изследвани са всички факти в тяхната хронологична последователност, направена е връзката между тях и въз основа на приетата фактическа обстановка са направени и конкретните правни изводи. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателствата фактически и правни изводи, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Процесуалноправните въпроси по т. 6 и т. 8 от изложението са релевантни, но по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 11а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за отговор. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай ответникът по иска /настоящ касатор/ не е въвел обосновани оспорвания за вземането на кредитора /ищеца в исковото производство/ във възражението си по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК. Възражение за изтекла погасителна давност е направено в отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК само относно претенцията за вземане на основание неоснователно обогатяване, по който иск съдът не се е произнесъл поради уважаване на главния иск. Възражението за изтекла петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на вземането по договора за заем е заявено едва с писмената защита в първоинстанционното производство след срока за отговор на исковата молба, поради което в съответствие с константната практика на ВКС първоинстанционният и въззивният съд не са дължали произнасяне по него.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като по релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

По отношение на твърдяното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че постановеното въззивно решение в обжалваните части не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сумата в размер 1 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение