Определение № 2116 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1428/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от В. А. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно определение № 741 от 13.11.2024г. по в.ч.гр.д. № 541 по описа за 2024г. на Апелативен съд Велико Търново,в частта с която е потвърдено определение № 926 от 12.06.2024г. по гр.д.№ 819/2023г. на ОС Плевен за определяне по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА в полза на адвокат К. адвокатско възнаграждение в размер на 1 746.85лв. Като основание за допустимост, в представеното към жалбата изложение, жалбоподателят се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по въпроса: Следва ли определеното от съда адвокатско възнаграждение да е обективно и справедливо и следва ли да се отчете порпорционалността между използваните средства и цели, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа, без съда да е обвързан от посочените минимални размери в Наредба №1 /2004г.? Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в определение № 163 по ч.гр.д.№ 2266/2016г.на І г.о. на ВКС. Позовава се и на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност, като счита, че за да е справедлив размерът на адвокатското възнаграждение следва да е 200лв. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от С. И. Й., чрез процесуалния представител адвокат К., в който изразеното становище и за нейната недопустимост поради с оглед цената, определена съобразно претендирания размер и неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: Подадената частна касационна жалба е допустима, доколкото съгласно чл.274, ал.4 ГПК подлежат на обжалване определенията по дела, по които решенията подлежат на касационно обжалване. Определеният в чл.280, ал.3, т.1 ГПК праг за касационно обжалване е за цена на иска над 5 000лв., а в случая цената на иска /определена по правилата на чл.69, ал.1,т.1 ГПК е 57 382лв./ Същата обаче не следва да се допуска до касационно обжалване, доколкото не е налице никое от посочените от частния жалбоподател и и изискуеми - с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК - специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. В случая - В. А. Д. е предявил на 5.12.2023г. срещу С. И. Й. и „Европейско съдействие за пострадали от ПТП“ООД два иска /след направено уточнение/. Последвал е /на 8.02.2024г./ отговор от ответната страна Й., чрез процесуалния му представител адвокат К., в който е направено възражение за недопустимост с изложени на пет страници доводи и са приложени доказателства. Именно съобразявайки направените възражения, съдът с определение № 624 от 29.03.2024г.е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Доколкото процесуалното представителство е осъществено по реда на чл.38, ал.1 ЗАдв., съдът е определил размер на адвокатско възнаграждение от 1 746.85лв. Последвало е искане за изменение, след което е постановено сега обжалваното определение № 741 от 13.11.2024г. по в.ч.гр.д. № 541 по описа за 2024г., с което въззивният Апелативен съд Велико Търново е потвърдил размера. В мотивите си е посочил следното: Видно е от представения договор, че процесуалното представителство е осъществено по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. и фактът, че ответникът е материално затруднено лице не е бил оспорен в хода на производството. Направеното възражение за прекомерност е неоснователно, защото делото не е с ниска правна и фактическа сложност, предявени са два иска, по които процесуалният представител на страната е изразил становище, цената на иска е висока /57 382лв./ и количеството на свършената работа независимо, че се изразява в изготвяне на отговор, не е минимално, пред вид факта, че е обоснован довод за недопустимост на всеки един от предявените искове и е представена относима съдебна практика. Съобразявайки поставеният от касатора въпрос и гореописаните мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че поставеният от частния жалбоподател въпрос е разрешен от въззивния съд съобразно установената съдебна практика, включително и цитираната. В посоченото в частната жалба определение по ч.гр.д.№ 2266/2016г.на І г.о. на ВКС е посочено, че – противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените разноски разполага с процесуална възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ, но носи тежестта да установи твърдения от нея факт. В случая нито е направено оспорване, нито е установено твърдението за липса на осъществена безплатна правна помощ. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика /формирана след постановяване на решение по дело С-438/2022на СЕС/, съгласно която посочените в Наредба №1 2004г. размери на адвокатските възнаграждения служат само за ориентир при служебното определяне на възнагражденията, без да са обвързващи за съда, като определящи са действителната фактическа и правна сложност на делото, както и действително извършената работа и именно това е съобразено в конкретния случай. Отчетени са именно тези конкретни обстоятелства,при съобразяване че именно изготвеният от процесуалният представител на страната отговор с изложените в него възражения е предопределил крайния изход на спора. Не се констатира и наличието на второто поддържано от жалбоподателя основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение