Определение № 1048 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2528/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София” ЕАД, чрез пълномощника му юрк. Ев. И., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 527/28.10.2025 г., постановено по в. т. д. № 668/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, 11 търговски с-в, с което е потвърдено решение № 1048/15.07.2025 г., постановено по т. д. 720/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-18 с-в, в частта, в която са уважени предявените от „Електроразпределителни мрежи Запад” ЕАД срещу „Топлофикация София” ЕАД кумулативно обективно съединени осъдителни искове по чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и чл. 56 и чл. 51, ал. 1 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ) и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 49805,72 лв., представляваща начислена за периода от 04.06.2023 г. до 30.11.2023 г. електрическа енергия въз основа на констативен протокол № 1028827/30.11.2023 г. за обект, находящ се на адрес: [населено място], [улица], на ъгъла с [улица], за която сума е издадена фактура № 3510713/8.12.2023 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 08.04.2024 г., до окончателното ѝ изплащане и за заплащане на сумата от 1278,25 лв. - законна мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 30.01.2024 г. до 05.04.2024 г. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна мораторна лихва върху главното парично притезание е отхвърлен над присъдената сума от 1278,25 лв. до предявения му размер от 2031,38 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – чл. 56, ал. 1, във вр. с чл. 51, ал. 1 и чл. 49 ПИКЕЕ. Счита, че в процеса на доказване в настоящото исково производство ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не установи, нито че страните са били обвързани от действителен договор за доставка на електрическа енергия до процесния обект (топлофикационната камара), нито че „Топлофикация София” ЕАД като собственик на този имот е потребител на електрическа енергия, поради което той не е пасивно материалноправно легитимиран по предявения кондикционен иск. Твърди, че при промяна на правната квалификация на предявения иск (в конкретния случай от иск на договорно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД в кондикционен иск по чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ, чл. 56 и чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ) въззивният съд е бил длъжен служебно да изясни на страните на кои факти се основава главният паричен иск, да разпредели доказателствената тежест, като им предостави възможност да релевират нови доказателствени искания за установяване на правнорелевантните обстоятелства. Поддържа, че поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на наведените от въззивника правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, апелативният съд незаконосъобразно е обосновал правния извод, че в съответствие с материалния закон доставчикът на електрическа енергия е извършил едностранната корекция на сметката за минал период – по този начин той би получил цена за недоставена от него електрическа енергия. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд да разпредели нова доказателствена тежест между страните тогава, когато изменя правната квалификация на спора?”; 2. „Следва ли при непълнота на доклада в първоинстанционното производство въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство?” (по тези два въпроса се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС); 3. „Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения?” (твърди се противоречие с тълкувателните разяснения по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС); 4. „Длъжна ли е страната да установи фактите, на които основава своите искания, ако същите не са отделени като безспорни между страните с доклада по делото?” (твърди се противоречие с решение № 40/17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2041/2020 г., I г. о.) и 5. „Длъжна ли е страната да докаже материалноправната легитимация на ответника, в случай че обстоятелството относно нея не е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото?” (твърди се противоречие с решение № 197/06.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2016 г., I г. о.). Касаторът счита, че правният отговор по тези процесуалноправни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, е счел за неоснователен правния довод на въззивника, че не е доказана неговата пасивна материалноправна легитимация по предявените осъдителни искове (процесната топлофикационна камера не е негова собственост, като не е притежава вещно право на ползване върху нея), тъй като той противоречал на последващите му съждения, а именно че обектът е правомерно присъединен към електроразпределителната мрежа и ответникът е правомерен ползвател на мрежови услуги за обекта и получател на доставена електрическа енергия. Апелативният съд е счел, че за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е ирелевантно обстоятелството дали ответникът е собственик на процесния енергиен обект (от друга страна, разпоредбата на чл. 137, ал. 1 ЗЕ, на която се позовава „Топлофикация София” ЕАД, не е действала към момента на изграждане и въвеждане в експлоатация на процесната топлофикационна камера през 70-те години на миналия век, поради което е неприложима за вещноправния статут на процесния имот). Обосновал е това правно съждение с правния довод, че чрез предявения иск се цели заплащане на суми за потребена електрическа енергия поради неправомерно присъединяване на обект към електроразпределителната мрежа - именно поради това доставената електрическа енергия е останала неотчетена и незаплатена към доставчика. Длъжник по тази претенция е лицето, което реално се е ползвало от доставената електрическа енергия, което не е задължително да бъде собственик на съответния обект, нито то да е извършило действията по незаконното присъединяване, а е достатъчно да е и фактически ползвател на този имот. Такъв ползвател представлява и лицето, използващо доставената електрическа енергия в своята стопанска дейност, осъществявана в обекта, който е бил незаконно присъединен към електрическата мрежа. При неправомерно присъединяване въобще липсва договорно правоотношение за съответния обект между това лице и доставчиците на енергия и мрежови услуги, поради което самото потребяване на електрическа енергия се явява без основание и поражда вземане за неоснователно обогатяване в тежест на фактически обогатилия се ползвател на енергията. По силата на изрично нормативно овластяване обаче кредитор по това вземане не е доставчикът на енергията, а операторът на съответната електрическа мрежа - чл. 56, ал. 1 и 2 ПИКЕЕ. Апелативният съд е приел, че по настоящия казус е несъмнено, че именно ответното дружество е фактическият ползвател на доставената в процесния обект електрическа енергия, тъй като в този обект са разположени топлофикационни съоръжения, чрез които самият той осъществява основната си стопанска дейност. Този факт се признавал както във всички изявления на ответника по настоящото дело (отговора и допълнителния отговор на ИМ, писмената защита пред СГС и въззивната жалба), но и се установявал по категоричен начин от събраните доказателства - констативния протокол от 04.10.2022 г., съставен от служители на ответника; заявленията от 14.10.2022 г. и 29.08.2023 г. за проучване на условията за присъединяване на потребител, подадени от ответника до ищеца; договора за присъединяване към разпределителната електрическа мрежа от 20.09.2023 г., подписан между страните; констативния протокол № 6221135/1.12.2023 г., подписан и от представител на „Топлофикация София“ ЕАД. Фактическото ползване на съоръженията в обекта от ответника се изяснявало и от приетото заключение на СТЕ - достъпът до обекта за оглед му е осигурен от служители на ответника, а самото съоръжение се стопанисва от ответното дружество. Експертизата е констатирала, че процесният обект представлява основна разпределителна топлофикационна камера, която е елемент от топлофикационната система на [населено място], изградена е през 70-те години на миналия век, от стоманобетон, изцяло подземна, на три нива с приблизителна дълбочина 17 м., като е осигурена със СОТ. Тези правнорелевантни обстоятелства се потвърждават и от свидетеля, доведен от ответника - Е. В., който изрично изяснява, че техническите ръководители на „Топлофикация София“ ЕАД по райони се грижели за поддръжката на това съоръжение, без което в[жк]нямало да има топлоснабдяване. Следователно, било доказано по несъмнен начин, че именно ответникът е ползвал електрическата енергия, чрез която са работели неговите съоръжения в процесния обект и по този начин е извличал стопански ползи от тяхната дейност. Самото естество на съоръжението (квартален топлофикационен колектор) изключва възможността някой друг, а не той да е стопанин на обекта, а и собственик на съоръженията в него, с оглед и на обстоятелството кога то е изградено. Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването на въззивника, че начисляването на процесните суми било извършено в нарушение на ПИКЕЕ, тъй като издаденият констативен протокол от 30.11.2023 г. бил съставен в отсъствие на представител на ответника и без присъствието на независими свидетели на извършената проверка. Протоколът е съставен по реда на чл. 49 ПИКЕЕ, който не изисква проверките да се извършват в присъствието на представител на ползвателя, макар да предвижда възможност той да се предложи за приподписване и от ползвателя или негов представител (чл. 49, ал. 2). Липсата на такъв подпис (поради отказ или отсъствие от обекта) не опорочава протокола, тъй като в този случай той се подписва от представител на оператора на съответната мрежа и свидетел, който не е служител на оператора - чл. 49, ал. 3. Това изискване е спазено - процесният констативен протокол № 1028827/30.11.2023 г. е подписан от служителите на ищеца, извършили проверката, както и от свидетеля П. З., която не е служител на ищеца, а сътрудник в сдружение „Федерация на потребителите в България“. Ирелевантно с оглед на изискванията на чл. 49, ал. 3 е обстоятелството, че дейността на посоченото сдружение е насочена към защита на потребители от дейността на доставчици на комунални услуги, измежду които е и ответното дружество. От друга страна, протоколът по чл. 49 ПИКЕЕ е само едно от възможните доказателствени средства, като липсва пречка тези обстоятелства да се доказват в съдебния процес и чрез други допустими доказателствени средства по ГПК, което в случая е сторено - чрез разпита на свидетели и изслушани съдебни експертизи. Апелативният съд е счел за неоснователен и правния довод на ответника, че не е доказано неправомерно присъединяване по смисъла на чл. 51 ПИКЕЕ, тъй като в процесния обект имало работещ и пломбиран електромер, който бил монтиран от служители на ищеца, като е изяснил, че правомерността на присъединяването не се обуславя само от обстоятелството дали е монтиран електромер на обекта, а от факта дали самото присъединяване е извършено съобразно нормативно уредената процедура - във всички случаи тя предполага сключването на договор за присъединяване към разпределителната електрическа мрежа на съответния оператор, поставянето на съответното СТИ от този оператор, въвеждането му в експлоатация и поставянето под напрежение на СТИ и на електрическата мрежа на присъединения обект. Въззивният съд е счел, че в настоящия казус е установено, че между страните е бил сключен договор за присъединяване едва на 20.09.2023 г., а на 01.12.2023 г. въз основа на този договор е удостоверено монтиране на ново електрическо табло и нов електромер, който е бил поставен под напрежение. В този смисъл, едва от 01.12.2023 г. процесният обект може да се счита за законно присъединен към електроразпределителната мрежа. При проверката на 30.11.2023 г. е установено наличие на монтиран стар електромер на обекта, но не е било доказано от кого е поставен. Въззивният съд е изяснил, че приложима за начина на преизчисляване е разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, според която при установено неправомерно присъединяване на обект към електрическите мрежи операторът на съответната мрежа изчислява количеството електрическа енергия за период не по-дълъг от 180 дни от датата на констатиране на присъединяването, като количеството електрическа енергия се изчислява по една втора от пропускателната способност на присъединителните съоръжения, свързващи инсталацията на обекта със съответната мрежа, при 24-часово натоварване. От неоспореното заключение на СТЕ се установява, че извършеното от ищцовото дружество преизчисляване съответства на нормативните правила и сумата за корекция е била правилно определена на 41504,77 лв. без ДДС (49805,72 лв. с ДДС) - съобразно действащите към момента на корекцията цени за покриване на технологичните загуби, утвърдени от КЕВР - съгласно чл. 56, ал. 3 ПИКЕЕ. При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до правния извод, че искът за главницата е основателен до пълния предявен размер, заедно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба. Като основателна - до уважения размер от 1278,25 лв., е и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за исковия период 30.01.2024 г. - 05.04.2024 г., спрямо която липсва и оплаквания в жалбата. При съвпадане на правните изводи на въззивния съд с правните съждения на първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение е било потвърдено (в обжалваната му част). Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени първите два процесуални въпроса са от значение за изясняване на правнорелевантните факти по делото, обосноваващи предявените осъдителни искове, както и за разпределяне на доказателствената тежест между страните в процеса на тяхното установяване. Те не отговарят обаче на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са решени не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната. В изготвения и неоспорен от ответника доклад по делото първоинстанционният съд е подвел повдигнатия материалноправен спор под правните норми на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и чл. 56 ПИКЕЕ (по главния иск), както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (по акцесорния иск), като е дал указания на страните за установяване на правопораждащите юридически факти, на които основават предявените от тях права и възражения. В първоинстанционното решение изрично е изяснено, че предявеното главно парично притезание се претендира въз основа на неоснователно обогатяване – посочен е чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (кондикционен иск при начална липса на годен юридически факт за разместване на блага от един патримониум в друг имуществен комплекс). Въззивният съд е възприел именно тази правна квалификация, като е посочил, че предявеният главен иск се основава на института на неоснователното обогатяване, а не се търси съдебна защита на договорно основание – подвел е релевираните правопораждащи материалното право юридически факти под диспозицията на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ, във вр. с чл. 56 и чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ при установено неправомерно присъединяване на обект към електрическите мрежи (при начална липса на годен юридически факт) операторът на съответната мрежа изчислява количеството електрическа енергия за период не по-дълъг от 180 дни от датата на констатиране на присъединяването, като количеството електрическа енергия се изчислява по една втора от пропускателната способност на присъединителните съоръжения, свързващи инсталацията на обекта със съответната мрежа, при 24-часово натоварване. Съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен служебно, без релевиран довод във въззивната жалба или в нейния писмен отговор, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства само когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. За останалите процесуални нарушения, свързани с липсата, неточността или непълнотата на доклада по делото от първата инстанция, въззивният съд не следи служебно ( чл. 269, изр. 2 ГПК ). Ответникът не е релевирал във въззивната жалба правен довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с доклада по делото, а с оглед на обстоятелството, че Градският съд не е квалифицирал юридически неправилно предявените искове, вследствие на което на страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, апелативният съд не е следвало служебно да изяснява на страните кои обстоятелства подлежат на доказване, респ. да указва необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Третият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като подробно и последователно се е произнесъл по всеки един от релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост и нарушение на материалния закон. При съвкупното обсъждане на събраните по делото доказателства е обосновал фактическия извод, че в конкретния случай извършената от ответното дружество едностранна корекция се основава на разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и ал. 2 и чл. 51 ПИКЕЕ. Изяснил е, че за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е ирелевантно обстоятелството дали ответникът е собственик на процесния енергиен обект - чрез предявения главен иск се цели заплащане на суми за доставена електрическа енергия чрез неправомерно присъединяване на обект към електроразпределителната мрежа, която именно поради това е останала неотчетена и незаплатена към доставчика на енергията. Длъжник по тази претенция е лицето, което реално се е ползвало от доставената електрическа енергия, което не е задължително да бъде собственик на съответния обект, нито то да е извършило действията по незаконното присъединяване, а е достатъчно да е фактически ползвател на този имот. Такъв ползвател представлява и лицето, използващо доставената електрическа енергия в своята стопанска дейност, осъществявана в обекта, който е бил незаконно присъединен към електрическата мрежа. При неправомерно присъединяване въобще липсва договорно правоотношение за съответния обект между това лице и доставчиците на енергия и мрежови услуги, поради което самото използване на електрическа енергия се явява без основание и поражда вземане за неоснователно обогатяване в тежест на фактически обогатилия се ползвател на енергията. Апелативният съд е приел, че по настоящия казус е несъмнено, че именно ответното дружество е фактическият ползвател на доставената в процесния обект електрическа енергия, тъй като в този имот са разположени топлофикационни съоръжения, чрез които самият ответник осъществява основната си стопанска дейност. Този факт се признавал както във всички изявления на ответника по настоящото дело, но и се установявал по категоричен начин от събраните доказателства - констативния протокол от 04.10.2022 г., съставен от служители на ответника; заявленията от 14.10.2022 г. и 29.08.2023 г. за проучване на условията за присъединяване на потребител, подадени от ответника до ищеца; договора за присъединяване към разпределителната електрическа мрежа от 20.09.2023 г., подписан между страните; констативния протокол № 6221135/1.12.2023 г., подписан и от представител на ответника. Фактическото ползване на съоръженията в обекта от ответника се изяснявало и от приетото заключение на СТЕ. Тези правнорелевантни обстоятелства се потвърждават и от свидетеля, доведен от ответника - Е. В., който изрично изяснява, че техническите ръководители на „Топлофикация София“ ЕАД по райони се грижели за поддръжката на процесното съоръжение, без което в[жк]нямало да има топлоснабдяване. Следователно, било доказано по несъмнен начин, че именно ответникът е ползвал електрическата енергия, чрез която са работели неговите съоръжения в процесния обект и по този начин е извличал стопански ползи от тяхната дейност. Самото естество на съоръжението (квартален топлофикационен колектор) изключва възможността някой друг, а не ответникът, да е стопанин на обекта, а и собственик на съоръженията в него, с оглед и на обстоятелството кога то е изградено. Апелативният съд подробно е обосновал своето правно съждение защо счита за неоснователни следните релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение (поради незаконосъобразно приложение на материалния закон и необоснованост) - 1) начисляването на процесните суми било извършено в нарушение на ПИКЕЕ, тъй като издаденият констативен протокол от 30.11.2023 г. бил съставен в отсъствие на представител на ответника и без присъствието на независими свидетели на извършената проверка и 2) не е доказано неправомерно присъединяване по смисъла на чл. 51 ПИКЕЕ, тъй като в процесния обект имало работещ и пломбиран електромер, който бил монтиран от служители на ищеца. Въззивният съд е изяснил, че приложима за начина на преизчисляване е разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, според която при установено неправомерно присъединяване на обект към електрическите мрежи операторът на съответната мрежа изчислява количеството електрическа енергия за период не по-дълъг от 180 дни от датата на констатиране на присъединяването, като количеството електрическа енергия се изчислява по една втора от пропускателната способност на присъединителните съоръжения, свързващи инсталацията на обекта със съответната мрежа, при 24-часово натоварване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за правилното решаване на правния спор – този въпрос е поставен теоретично, като касаторът не е обосновал връзката му с предмета на материалноправния спор, пренесен пред апелативния съд с въззивната жалба. Въззивният съд не е отрекъл уреденото в чл. 154, ал. 1 ГПК процесуално правило, че всяка една от страните в процеса следва да установи чрез пълно доказване (по несъмнен, безспорен начин) твърдените от нея изгодни, благоприятни правнорелевантни факти. При съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства той обаче е достигнал до категоричния правен извод, че ответникът е получавал без правно основание (вследствие на неправомерно присъединяване на обект към електрическите мрежи) електрическа енергия, поради което приетите от него за установени по делото правнорелевантни факти следва да бъдат подведени под диспозицията на правната норма, уредена в чл. 51, ал. 1 ПИККЕ. Именно въз основа на тези наративни правила решаващият съд е изчислил размера на доставената през процесния период от ищеца електрическа енергия до енергийния обект, стопанисван от „Топлофикация София” ЕАД. Петият (последният) процесуалноправен въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не обусловил правосъдната воля на решаващия съд – той не е приел за безспорни между страните определени факти и правни състояния, които обосновават пасивната материалноправна легитимация на ответника, а съобразно приетите от него за установени в процеса на доказване правнорелевантни факти е достигнал до категоричния правен извод, че за правилното решаване на правния спор, предмет на въззивното производство, е ирелевантно обстоятелството дали ответникът е собственик на процесния енергиен обект (с предявения главен иск се цели заплащане на суми за доставена електрическа енергия вследствие на неправомерно присъединяване на обект към електроразпределителната мрежа, която именно поради това е останала неотчетена и незаплатена към доставчика на енергията). Длъжник по тази претенция е лицето, което реално се е ползвало от доставената електрическа енергия, което не е задължително да бъде собственик на съответния обект, нито то да е извършило действията по незаконното присъединяване, а е достатъчно да е и фактически ползвател на този имот. Такъв ползвател представлява и лицето, използващо доставената електрическа енергия в своята стопанска дейност, извършвана в обекта, който е бил незаконно присъединен към електрическата мрежа. При неправомерно присъединяване въобще липсва договорно правоотношение за съответния обект между това лице и доставчиците на енергия и мрежови услуги, поради което самото потребяване на електрическа енергия се явява без основание и поражда вземане за неоснователно обогатяване в тежест на фактически обогатилия се ползвател на енергията. След като е приел за доказано, че именно ответното търговско дружество е стопанисвало през релевантния период процесния енергиен обект, като до него е доставяна електрическа енергия от ищеца (при констатирано неправомерно присъединяване на този обект към електрическите мрежи), поради което е приложима правната норма, уредена в чл. 51, ал. 1 ПИКЕЕ, въззивният съд е достигнал до правния извод, че в процеса на доказване несъмнено е установена пасивната материалноправна легитимация на ответника. Както бе изяснено, обстоятелството дали правнорелевантните факти по делото са били установени законосъобразно (от събраните доказателствени средства и способи за изясняване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в обективната действителност), обуславя необосноваността на съдебния акт, но този порок на въззивното решение, водещ до неговата неправилност, може да бъде изследван не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва при допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК). Правните норми, които уреждат процесуалното задължение на въззивния съд за даване на страните указания по фактите, които следва да установят в процеса, вкл. кои от тях следва да бъдат отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване с други доказателствени средства, както и относно неговите правомощия да оценява в съвкупност всички събрани по делото доказателства и да разглежда всички наведени във въззивната жалба и нейния писмен отговор доводи за неправилност на първоинстанционното решение, са ясни и непротиворечиви, като тяхното нормативно съдържание е изяснявано както от правната доктрина, така и от съдебната практика, вкл. и от задължителната, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези разпоредби (чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, чл. 375, ал. 1 ГПК, чл. 154, ал. 1 ГПК и чл. 269, изр. 2 ГПК), респ. за развитие на правото. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд