Определение № 60501 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 266/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Ф., [населено място] дол, [община], подадена от пълномощника му адвокат В. Ф., срещу решение №260631 от 19.10.2020 г. по гр. дело №10183/2019 г. на Софийския градски съд, с което е отменено изцяло решение № I-31-46322 от 24.02.2017 г. по гр. дело № 59697/2015 г. на Софийския районен съд. Отхвърлени са предявените от А. С. Ф. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на В. Д. Б. да му заплати сумата от 7 000 евро – главница по договор за заем от 26.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 1 060 евро – мораторна лихва върху главницата за периода от 06.04.2014 г. до подаване на исковата молба. А. С. Ф. е осъден да заплати и деловодни разноски по делото.

Ответникът В. Д. Б., чрез пълномощниците си адвокат К. К., адвокат Б. К. и адвокат Г. Ч., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че съгласно представения договор за заем от 26.02.2014 г., А. С. Ф. се е задължил да предаде в собственост на В. Д. Б. сума в размер на 7 000 евро. В чл. 2 от договора е уговорено, че заетата сума се предава от заемодателя в брой в деня на сключване на договора, като последният ще се счита за разписка за предадената и получена сума. Съгласно чл. 3, ал. 1 от съглашението, заемателят се задължава да върне заетата сума в срок до 05.04.2014 г., а съгласно чл. 4 от договора, изпълнението на задължението на заемателя се обезпечава чрез запис на заповед, като обезпечението се учредява в деня на сключване на договора. По делото са приети две копия на записа на заповед с дата 03.09.2013 г., представени от насрещните страни – единият представен от ищеца с исковата молба, издаден от В. Д. Б., по силата на който тя се е задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А. С. Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Вторият, представен от ответника с отговора на искова молба, с който В. Д. Б., се е задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А. С. Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г., с направено отбелязване, че сумата е възстановена и е получен оригиналът. С определение от 23.08.2016 г. по гр. дело № 59697/2014 г. районният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен процесният договор за заем, по който реално е била предадена заетата сума, както и че е издаден запис на заповед в обезпечение на каузалното правоотношение. Съобразявайки задължителните указания по реда на чл.294, ал.1 ГПК, дадени от ВКС с решение № 74/25.07.2019 г., въззивният съд с определение № 25801/04.11.2019 г. е обявил за ненуждаещ се от доказване факта, по който страните не спорят, а именно че спорното заемно правоотношение е обезпечено със запис на заповед с дата 03.09.2013 г. В изпълнение на същите указанията е направил извод с оглед направеното възражение на кредитора, че извършеното плащане от длъжника не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, кредиторът трябва да установи наличието на такива.

Според въззивния съд от приетите по делото доказателства – писмен договор за заем от 26.02.2014 г., се установява възникването на само едно правоотношение между страните, произтичащо именно от този договор, а представените по делото от всяка от последните записи на заповед с дата 03.09.2013 г. не доказват пряко възникването на повече от едно заемно правоотношение между тях – записите на заповед, макар и редовни от външна страна, удостоверяват единствено безусловното обещание на ответника да плати на ищеца сумата 7 000 евро на датата 05.04.2014 г., като в записите на заповед липсват вписвания, отнасящи се до каузални правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду им размяна на пари. Предвид изложеното, въззивният съд е приложил неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената тежест и е приел за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал недоказан. СГС е приел, че ищецът не е доказал възражението си, че извършеното от ответницата плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по друго съществуващо еднородно правоотношение между страните. Поради което, с установеното по делото плащане от страна на В. Б. на А. Ф. на сумата от 7 000 евро по запис на заповед от 03.09.2013 г., въззивният съд е приел, че ответницата е погасила задължението си по процесния писмен договор за заем от 26.02.2014 г., който е бил обезпечен със записа на заповед, представен към отговора на искова молба. Искът с правно основание чл. 240, ал. 1 З ЗД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид изхода на делото по иска с предмет главното парично вземане, въззивният съд е приел за неоснователна и претенцията за присъждане на акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо или недостоверно да изложи мотиви за това. Твърди се противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. и Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС.

2. Следва ли съдът да приеме с решението си, че е налице плащане по процесния договор за заем от 26.02.2014 г., въпреки че по делото не е представено нито едно доказателство в тази насока.

Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, което е постановено при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260631 от 19.10.2020 г. по гр. дело №10183/2019 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Според нея указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение – кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На ответника по касационната жалба не следва да се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, предвид липсата на представени доказателства за заплащането му, съобразно разясненията на ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК. Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора за правна защита и съдействие е вписан начинът на плащане – по банков път, като следва задължително да се представят доказателства за това. Такива липсват по делото.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.