Определение № 1741 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3723/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. Р. срещу решение № 66 от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 36/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1180 от 20.10.2023 г. по гр. д. № 61/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е обявен за недействителен по отношение на държавата на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ....., т. ........., рег. № .............., дело № ............., на Нотариус А. П., рег. № ............. на НК, с който М. Ю. М. е продал на А. П. Р., недвижим имот: самостоятелен обект в сграда: гараж № НГ – 05, с идентификатор № ..................., находящ се на партер, на кота-0.35м. в жилищна сграда № 6 в поземлен имот с идентификатор № ................., находящ се в [населено място], район „Приморски", [улица], вх. ..., етаж .., със застроена площ по документи - 37.85 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008г.. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че носещият тежестта за доказване ищец не е установил чрез пълно и главно доказване, че длъжникът М. е имал намерение за увреждане чрез атакуваната сделка, което е елемент от фактическия състав на потестативното право по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Поддържа, че неправилният правен извод, че ответникът М. е имал намерение да увреди публичния си кредитор чрез процесната продажба, е изведен при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в процеса. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба касаторът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли в решението си въззивният съд, в съответствие с изискването на чл. 235 и чл. 236 ГПК за мотивираност на съдебния акт, да обсъди всички доказателства по делото поотделно и във връзка помежду им, а не извадково, да обсъди свидетелските показания изцяло, а не да ги игнорира и въобще да не ги коментира?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., и 2. „Доказано ли е намерението за увреждане по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК като мисловно-емоционално състояние на ответника М. М., при положение, че разпоредителната сделка е направена в изпълнение на поети задължения по договорни отношения, сключени повече от месец преди получаване на заповедта за започната ревизия срещу него и много преди постановяване на акта, с който са установени публичните задължения?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 436/22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 27/28.02.2013 г. по гр. д. № 410/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.. Релевира бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба – НАП, ТД – Варна не подава отговор на същата. Касационната жалба е допустима като подадена в срок от процесуално легитимирана страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По предявения конститутивен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, въззивният съд е приел за установено, че със заповед за възлагане на ревизия № Р-03000318002259-020-001/17.04.2018г., на основание чл. 112 и чл. 113 ДОПК, е възложено извършването на ревизия на М. Ю. М. за установяване на отговорността му за задължения на „М.-2000“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], като съгласно разписка, приложена на л. 129 от първоинстанционното дело, заповедта е връчена на ответника М. на 18.04.2018 г.. Намерил е за установено също, че на 10.05.2018 г. с договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ........, том ..........., рег. № .........., дело № ............., на нотариус А. П., с район на действие ВРС, рег. № ............ на НК, вписан в СП - Варна, вх. рег. № 11463/11.05.2018 г., ответникът М. е продал на втория ответник - А. П. Р., недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда - гараж № НГ - 05, с идентификатор №......................., за цена в размер на 21 000 евро (с левова равностойност 41 072.43 лв. съобразно курса на БНБ), при данъчна оценка на имота към този момент, възлизаща на 33 204 лв.. С ревизионен акт № Р-03000318002259-091-001/02.08.20218 г.,потвърден с решение № 2202/11.02.2020г. по к. адм. д. № 8424/2019 г. на ВАС, са установени задължения на М. М., както следва: главница в размер на 72 083.64 лв. и лихва в размер на 40 013.43 лв., на основание чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК. На 24.08.2018 г. е вписана възбрана по отношение на процесния гараж № НГ - 05, с идентификатор № ........................., с кредитор ТД НАП - Варна и длъжник М. Ю. М.. Въз основа на приетото заключение на техническата експертиза по делото, апелативният съд е заключил, че към 26.04.2018 г. пазарната стойност на гараж № НГ-05 с идентификатор № ................................ възлиза на сумата 38 950 лв.. Въззивният съд е посочил, че три са кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на правото по чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК: 1) сключване на сделка или действие с имущество, принадлежащо на длъжника; 2) това разпоредително действие да е извършено след връчване на заповедта за възлагане на ревизия и установяване (при тази ревизия) на публични задължения на лицето, което е извършило увреждащото публичния орган действие, и 3) намерение за увреждане на публичния взискател от страна на длъжника – прехвърлител по атакуваната сделка. Счел е, че ответниците не са оспорили обстоятелството, че установените с процесния ревизионен акт задължения в размер на 72 083.64 лв.- главница и 40 013.43 лв. - лихва не са погасени в цялост от длъжника М. М., поради което държавата се легитимира като кредитор на ответника М. и носител на потестативното право за обявяване на сделката за относително недействителна. Предвид установения факт на сключване на 11.05.2018 г. на договора за продажба на процесния гараж, т.е. след като на 18.04.2018 г. ответникът М. е узнал за възлагането на извършване на ревизията, апелативният съд е намерил, че е налице и вторият елемент от фактическия състав на предявеното потестативно право. Досежно намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател, е посочил, че то не притежава самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. В настоящия случай е счел, че атакуваната възмездна разпоредителна сделка е извършена в кратък период - 23 дни след узнаване за възлагане на ревизията и след налагане на възбрани върху други притежавани от длъжника недвижими имоти, при знание, че е висящо предходно образувано изпълнително дело № 3140017969/2014 г. по описа на ТД НАП - Варна за публични задължения на същия длъжник, при липса на друго, свободно длъжниково имущество. Намерил е, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Посочил е, че увреждащ кредитора акт на длъжника е прехвърлителна сделка с вещ, собственост на длъжника, тъй като се намалява длъжниковото имущество, служещо за обезпечаване на кредитора. Ако сделката е възмездна срещу отчуждената вещ длъжникът получава насрещна престация - най-често цена, която сума до осъществяване на принудителното изпълнение от кредитора може да не е налице в патримониума на длъжника, като по процесния случай (не е установено по делото, че продажната цена по атакувания договор за продажба е постъпила по сметка на длъжника М., доколкото приетото платежно нареждане в тази насока не удостоверява този правнорелевантен факт). В този смисъл, затруднение за удовлетворяване на кредитора е намерил, че е налице и при продажба на имот по действителната му цена, респ. увреждане на кредитора е налице и ако не е установена разлика между продажната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната разпоредителна сделка и средната пазарна цена на такъв имот. Поради това, анализирайки всички горепосочени установени косвени обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, некредитирайки показанията на свидетеля на ответниците, които освен това касаят неотносими обстоятелства, решаващият съд е заключил, че с отчуждаването на процесното имущество, длъжникът М. е имал намерение да увреди публичния си кредитор, което в действителност е и осъществил чрез атакувания договор за продажба. Поради осъществяване на всички елементи от фактическия състав на предявеното право, е намерил за основателен конститутивния иск с правно основание чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК. Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в следния смисъл: Следва ли в решението си въззивният съд, в съответствие с изискването на чл. 235 и чл. 236 ГПК за мотивираност на съдебния акт, да обсъди всички доказателства по делото поотделно и във връзка помежду им? е с обуславящо значение за изхода на конкретното дело, т.е. той осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е разрешен изцяло в съответствие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според последната (ППВС №1/ 13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на II т. о. на ВКС и др.), при действащия ГПК, въззивната инстанция като втора решаваща инстанция извършва самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, като излага собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети и относими доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Намерението за увреждане на кредиторовия интерес по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора (вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника), което няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на увреждащи разпоредителни волеизявления, а следва да се установява винаги след конкретна преценка на всички установени факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често това става при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил изложените от страните доводи и възражения, както и приетите по делото доказателства, като е изложил собствени фактически и правни мотиви, след което е намерил предявеният конститутивен иск за основателен. Решаващият съд е анализирал всички относими факти и доказателства към целия фактически състав на правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, вкл. косвените такива досежно намерението за увреждане на длъжника, в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Аргументирал се е защо при разпореждане по действителна пазарна стойност или малко над същата на процесния гараж е установено в процеса както увреждане на кредиторовия интерес, така и намерение за увреждане от страна на длъжника при ирелевантност при спор по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК на намерението на приобретателя, след което е извел фактическите и правни аргументи за основателност на иска. Поради това, той се е съобразил с горепосочената практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос. Дали направените фактически и правни изводи в атакуваното решение са правилни не може да бъде проверявано в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби, по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо по този въпрос не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос от касатора не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съставлява оплакване срещу правилността на обжалвания съдебен акт, на което за да бъде отговорено, следва да бъде извършена конкретна преценка на целия относим по делото доказателствен материал и след извеждане на съответните фактически изводи, да бъде дадено и търсеното правно разрешение. Както беше посочено по-горе, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 288 ГПК. В гореизложения контекст, вторият въпрос не е от обуславящо значение за изведените решаващи правни изводи в атакуваното решение, с което е прогласена относителната недействителност на процесния договор за продажба спрямо държавата в качеството й на публичен кредитор. Следва да бъде посочено, също, че този въпрос касае факт, който не е приет за установен по конкретния спор, поради което и въззивният съд въобще не му е давал отговор в решението си. Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване в релевираната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касатора два въпроса. Не е осъществена и бланкетно наведената очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото не се установяват квалифицирани състави на неправилност от категорията на допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение