Определение № 59 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3486/2020 г.

Производството е образувано по касационна жалба вх.№ 260219/20.08.2020 година на търговско дружество „Ню естейт инвестмънт„ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Асеновград, заявена чрез адвокат П. Т. от АК - П. против Решение № 719/14.07.2020 г по въззивно гр. дело № 951/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

С посоченото решение окръжният съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 441/11.02.2020 г. по гр.д. № 3742/2019 г. по описа на РС – Пловдив, в частта с която е признато за установено по отношение на „Ню естейт инвестмънт“ ЕООД, че И. Г. П. и Н. Г. П. са собственици на основание наследство по закон, всеки от тях на по 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед РД-18-48 от 03.06.2009г. на Изп. директор на АГКК.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствени искания? въззивното решение е постановено в противоречие на задължителна съдебна практика по ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС по Решение № 55 /03.04.2014 г. по търг.д. № 1245/2013 г. на I – т.о., Решение № 63 /16.06.2015 г. по търг.д. № 674/2014 г. II – т.о., Решение № 263 /24.06.2015 г. по търг.д. № 24.06.2015 г. по търг.д. № 3734/2013 г. на I - т.о., Решение № 111 /03.11.2015 г. по търг.д. № 1544/2014 г. на II – т.о.

Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и по процесуално-правния въпрос, заявен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК: След като въззивният съд неправилно е преценил фактите по делото като е приел, че определено право е преклудирано на основание чл. 266 ГПК, допуснал ли е съществени процесуални нарушения довели до неизясняване на делото от фактическа страна? с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 243 /05. 11. 2015 г. по гр.д. № 2410/2015 г. ВКС, 3 г.отд., както и по процесуално-правния въпрос, заявен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: “ При постановяване на решението си следва ли съдът да изложи собствени мотиви или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, по реда на чл. 272 ГПК ?“ отново с довод, че постановеното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика по т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната практика на ВКС по Решение № 120 /04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на IV – г.о., Решение № 324 /22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2014 г. IV – г.о.

Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че по материално-правния въпрос: Налице ли са всички предпоставки за уважаване на иск с правно основание по чл. 108 ЗС за ревандикация на самостоятелен обект, при положение, че земята върху която е построен е общинска собственост? твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 551 /13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009 г. на I – г.о. и Решение № 9 /23.01.2012 г. по гр.д. № 251/2011 г. на I – г.о.

Формулиран е втори материално-правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Налице ли е несъществуване на материализирано в констативен нотариален акт за собственост право и как следва да бъде удостоверено? с довод, че постановеното въззивно решение противоречи на задължителните разяснения на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация И. П. (конституиран на основание 227 ГПК с Разпореждане № 153/15.12.2020 г. на касационния съд на мястото на починалия Н. П.) чрез адв. В. Д. от АК - П., в който отговор се излагат съображения за неоснователност на депозираната касационна жалба и на искането за допускане на касационно обжалване..

Съставът на ВКС - второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 3 ГПК намира:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че ищците И. Г. П. и Н. Г. П. са наследници по закон на Г. П. /поч. на 22.12.1999 г./ и П. П. /поч. на 20.07.2001 г./, родители. Наследодателите на ищците се легитимират с Решение № 229 от 02.07.1979 г. по гр.д.№ 2100/1979 г. на РС - Пловдив по извършване на съдебна делба, за собственици на основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) на реално обособен ДЯЛ, съставляващ първи жилищен етаж от сградата в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, кухня, антре.

Съделителят Щ. Г. В., с Решение № 143/17.07.1977 година по гр.д. № 7511/1977 год. на РС - Пловдив получава в дял избения етаж, таванско помещение и стопанска постройка, заедно с 1/2 идеална част от правото на строеж и подобренията в дворното място на имота в [населено място], ул. „А. „ № 10.

С НА № 95/1980 г. на 18.11.1980 година Г. И. П., по силата на договор за покупко-продажба, извършена чрез ОбНС придобива сутеренния етаж от едноетажната жилищна сграда, заедно с 1/4 идеална част от подобренията и отстъпеното право на строеж на имот пл. № *, парцел , кв. 438 по плана на м.“З. б.“ [населено място]. Така към 1980 година родителите на ищците се легитимират за собственици на къща със сутеренен и надземен етаж, поборения в дворното място, ведно с отстъпено право на строеж (неосъществено към този момент) при права 3/4 идеални части за П. П. и 1/4 идеални части за Г. И. П. като след смъртта на родителите си) бащата през 1999 година и майката през 2001 година) следва да се приеме, че ищците са придобили по наследяване процесния недвижим имот, към настоящия момент представляващ самостоятелен обект с идентификатор ** по действащата КК на [населено място].

На 21.06.2001 година, със знанието на останалите съсобственици И. Г. П. сключва договор за наем с ЕТ“Стефан Куманов –Стефан Куманов“, както и Договор за застраховка с компания „Орел“. През 2002 година С. К. прави оферта за подобрения в имота срещу дължимата наемна цена. Междувременно от съседи, И. П. разбира, че наемателят и съпругата му са предприели действия по завземане на имота. В тази период от време двамата братя живеят в [населено място], Х. о..

През 2017 година С. и Р. К. се снабдяват с констативен НА № 113/2017 година за собственост на процесния недвижим имот, на основание давностно владение. Същата година се разпореждат с имота в полза на търговско дружество „Ню естейт инвестмънт“ ЕООД гр. Асеновград.

Със заявената въззивна жалба, жалбоподателят „Ню естейт инвестмънт“ ЕООД гр. Асеновград наред с възражението, че е собственик на имота по сделката по НА № 108/2017 година тъй като праводателите С. и Р. К. са собственици на основание давностно владение, повдига възражение за това, че земята, върху която е построена сградата, е общинска собственост и не било доказано придобиване на собствеността върху сградата или правото на строеж от Община Пловдив.

Въззивният съд приема, че възражение относно правата на наследодателите на ищците не е било релевирано своевременно пред първоинстанционния съд, поради което се явява преклудирано и не следва да се обсъжда от настоящата инстанция с оглед разпоредбата на чл. 266 ГПК.

По основния спорен въпрос за придобиване собствеността на процесния имот в резултат на упражнено владение от Р. и С. К. в периода - края на 2001 г. до 21.04.2017 г., призната по констативния НА № 113/ 2017 г., въззивният съд приема, че владението е придобито по силата на сключен между тях договор за наем от 01.06.2001 г. със собственика И. П., поради което презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Наемателят на недвижим имот има качеството държател, а не владелец на чуждата вещ. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност.

След преценка на наведените доводи, настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване.

Съгласно ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС констатацията, в рамките на селекцията по чл. 288 ГПК, за противоречиво разрешен от въззивния съд правен въпрос по чл. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, може да бъде направена само и доколкото с изложението касаторът е посочил задължителната съдебна практика, която не е съобразена с решението на въззивния съд по конкретния материално - правен или процесуален въпрос.

В случая, поставените от касатора процесуалноправни въпроси касаещи задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него съвкупно и тяхната взаимовръзка и зависимост, по естеството си съставляват оплакване за несъблюдаване на установените с чл. 236, ал. 2 ГПК правила при постановяване на съдебното решение. Несъответствието на процесуалното поведение на съда с тези правила несъмнено обуславя извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, но едновременно с това процесуалните нарушения не съставляват обуславящ изхода на спора правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Самите разпоредби на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В конкретния случай, решаващият - въззивен съд е обсъдил в изложените мотиви по решението доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, поради което и не може да бъде направен извод за противоречие на процесуалните правила по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпроса „за правилността на преценка на съда относно факти делото, в хипотеза когато се приема, „че определено (процесуално) право е преклудирано на основание чл. 266 ГПК и допуснал ли е съществени процесуални нарушения довели до неизясняване на делото от фактическа страна? Соченото Решение № 243 /05. 11. 2015 г. по гр.д. № 2410/2015 г. ВКС, 3 г.отд., на базата на което се иска съпоставката по приложение на процесуалната норма, в общите си мотив препраща към друго решение на ВКС, с което се приема, че преклузията на чл. 266, ал. 3 ГПК може да бъде преодоляна в случаите, когато пропускът да се попълни определено дело с доказателства, се дължи на обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото в първата инстанция. Изложените мотиви по повод на относимостта на поставения въпрос ясната и конкретната съдебна практика, недвусмислено сочи, че не се касае до аналогична хипотеза, доколкото поисканите с отговора на исковата молба от ответника - понастоящем касатор в първата инстанция доказателства касаещи снабдяване със Скица на имота, не са били обвързани с теза, че правото на строеж не е надлежно учредено или че имотът е общинска собственост, теза поддържана като довод пред касационния съд.

Преценката дали втората инстанция правилно е реализирала правомощията си е преценка на касационния съд по същество т. е. в рамките на проверка за законосъобразност и предполага допуснато касационно обжалване. Релевираните доводи в тази насока съставляват по естеството си доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, поради което същите не биха могли да бъдат едновременно основания за допускане на касационно обжалване и основания за отмяна на обжалваното решение от касационния съд в хипотези, когато втората инстанция е приложила конкретно процесуално правило според точния му смисъл. Така с разпоредбата на чл. 272 ГПК законодателят е дал възможност на втората инстанция, съобразявайки наведени доводи, да препрати своите изводи към тези на първата инстанция. Когато втората инстанция не е приложила конкретна норма, то това би могло да се цени на плоскостта на основанията за допускане на касационното обжалване, но когато е приложила конкретна норма, в разрез с виждането и тезата на жалбоподателя как е следвало да се процедира, то това е довод за незаконосъобразност на процесуалното действие на съда, който може да се провери само в етапа на разглеждане на касационната жалба по същество.

По поставения материално правен въпрос касаещ фактическия състав, при който следва да бъде уважен иска по чл. 108 ЗС. Така формулирания от касатора въпрос следва да се приеме като такъв, касаещ предпоставките за уважаването на иска с правна квалификация по чл. 108 ЗС. С дадените разяснени в т. 2 А от ТР № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС е даден отговор на принципния въпрос при какви доказани правно релевантни факти следва да се уважи иска по чл. 108 ЗС. Формулираният от касаторите въпрос по същество представлява оплакване (довод) за неправилност на постановеното въззивно решение, а дали в конкретния случай са налице предпоставките за уважаването на иска по чл. 108 ЗС е въпрос по съществото на спора, поради което така поставеният въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване.

Въпросът „Налице ли е несъществуване на материализирано в констативен нотариален акт за собственост право и как следва да бъде удостоверено?“ е напълно неотносим към задължителните разяснения на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, доколкото неясното формулиране на въпроса е без логическа връзка с мотивите на цитираното тълкувателно решение.

По изложените съображения, ВКС - състав на второ отделение на гражданската колегия и на основание чл. 288 ГПК, състав на Върховният касационен съд- второ отделение на гражданската колегия