Определение № 5928 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Футболен Клуб Векта“, против определение № 77 от 21.02.2024 г. по в.ч.гр.д. № 80/2024 г. на АС - Пловдив, с което е оставена без уважение частна жалба на същия жалбоподател срещу определение № 260117/05.12.2023 г. по гр.д. № 1327/2019 г. на ОС – Пловдив за оставяне без разглеждане предявения от „Футболен Клуб Векта“ срещу община Пловдив отрицателен установителен иск с предмет описани в исковата молба недвижими имоти. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила. С приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: 1. Може ли въззивен съд по жалба срещу преграждащо определение да уважи жалбата срещу твърдения порок на първоинстанционното определение, но да намери свои други доводи за потвърждаване на това определение?; 2. Имат ли сила на пресъдено нещо мотивите по различен по основание иск между същите страни? Сочи се противоречие с т.18 на ТР № ј.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д.№ 2736/2017 г. на ВКС, ІV г.о., без да е прецезирано към кой от двата въпроса се отнася тази съдебна практика. Твърди се, че по въпросите е налице и основанието за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, също се сочи и очевидна неправилност на въззивното определение по чл.280, ал.2 предл. трето ГПК. Насрещната страна- Община Пловдив, с писмен отговор оспорва жалбата, претендира разноски за защита от юрисконсулт. Предвид данните по делото, настоящият състав на касационната инстанция намира следното по преценката за допустимостта на касационно обжалване: С обжалваното определение въззивният съд е установил, че съдебното исково производство е образувано по искова молба на Сдружение „Футболен клуб Векта“ срещу Община Пловдив, за признаване за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709, ведно с находящите се в него сгради, за който е издаден Акт за общинска собственост № 125/16.07.1998 г. Искът е основан на твърдения на ищеца, че осъществява владение на процесните имоти в период повече от 11 г., което владение било безспорно установено във воденото по-рано между същите страни производство по иск за делба по гр.д.№ 3161/2016 г. на РС-Пловдив, а ответникът оспорвал правата му със съставения АОС. Установено е още от въззивния съд, че между страните е имало делбено производство за същия недвижим имот с идентификатор 56784.530.9709, заедно с находящите се в него сгради, отново със същия ищец и ответник, и с решение по него № 3004/27.07.2018г. по гр.д. № 3161/2016 г. на РС – Пловдив, е отхвърлен иска за делба, като е прието, че не се установява ищецът да е съсобственик на делбения имот, поради което и липсва на съсобственост между него и ответника, която да бъде прекратена. Първоинстанционното решение е потвърдено с решение № 658/21.05.2019г. по в.гр.д.№ 2303/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, което, не е допуснато до касационно обжалване с определение № 103/12.03.2020г. по гр. дело № 3315/2019г. на I-во г.о. на ВКС. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че за ищеца, макар формално да е обоснован правен интерес да води отрицателен установителен иск по смисъла на разясненията на т.1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, то същия е недопустим, доколкото между страните е налице влязло в сила решение, което има сила на пресъдено нещо за спорното материално право по настоящето дело, поради което настоящето производството подлежи на прекратяване, но на основание чл. 299, ал.2 ГПК. Този извод е мотивиран със силата на пресъдено нещо на влялото в сила решение по иска за делба по гр.д.№ 3161/2018 г. на РС-Пловдив, с което, поради отричане на правото на съсобственост на Сдружение „Футболен клуб Векта“ в същите процесни имоти с община Пловдив, са преклудирани със силата на пресъдено нещо на решението по иска за делба и фактите, на които ищецът –сдружението е основало твърденията си, че е съсобственик на същите имоти, и които факти делбеният съд е счел за недоказани, а именно –упражняваното от сдружението непрекъснато владение на поземления имот и сградите в него в продължение на 11 г., и на които същи факти се основава и обосновката на ищеца по настоящето дело за наличие на правен интерес от отрицателния установителен иск срещу община Пловдив. Изхождайки от предмета на доказване по отрицателния установителен иск, в частност на необходимостта ищецът по него да докаже фактите, от които ищецът извлича правния си интерес от този иск съгласно т.1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е посочил, че това са същите факти, които са били твърдени от същия ищец и в предходното дел по иска за делба и за които влязлото в сила решение по това делбено дело е отрекло, поради което е налице основанието по чл.299, ал.2, вр. ал.1 ГПК настоящето производство да бъде прекратено, доколкото в правомощието на въззивния съд е също да прави самостоятелна преценка за допустимостта на производството във всеки един етап от развитието му, без да е необходимо да ревизира доклада по делото. на съда. При тези мотиви на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Първият въпрос е обуславящ, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, която е служебно известна на настоящия касационен състав. По този въпрос нито едно от сочените от касатора тълкувателно решение на ОСГК на ВКС и решение на ВКС по чл.290 ГПК не се отнася, поради което касаторът не е обосновал кумулативно изискуемата специалната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което е достатъчно да не се допусне касационното обжалване по този въпрос. За пълнота на изложението следва да се посочи, че с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по частна жалба - това по чл.274, ал.2 ГПК (в каквото е постановено обжалваното определение), ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, в него съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството, и така съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Ето защо в производството по частна жалба въззивният съд е в правомощието си сам да прецени, вкл. и при спазване на принципа на служебното начало по чл.7, ал.1 ГПК, дали са налице всички предпоставки за допустимост на иска, и ако установи отрицателна такава, да прекрати сам производството по делото или да потвърди прекратително такова на първата инстанция, макар и по различни мотиви от тези на първоинстанционния съд. По втория въпрос не е налице общата предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото въпросът не е обсъждан от въззивния съд и така се явява необуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1819.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, респ. и сочената съдебна практика от касатора се явява неотносима, доколкото въззивният съд в случая не се е позовавал на обвързващата сила на мотивите на решението на делбения съд. В практиката на ВКС е прието, че пределите на силата на пресъдено нещо са обективни и субективни. Първите визират предмета, за който се отнася силата на пресъдено нещо. Този предмет е спорното материално право, което ищецът чрез иска си е въвел като предмет на делото и съдът е потвърдил или отрекъл. Субективните предели определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното право/така например решение № 133/14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на ВКС, І г. о./ Силата на пресъдено нещо и постановената от нея забрана по чл. 299 ГПК за пререшаване на същия спор между същите страни/или техни приемници, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка валидно развитие на исков процес. Както е обобщена съдебната практика на ВКС в решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г., К, ІV г. о. на ВКС, предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска по смисъла на чл.298 ГПК се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, от които произтича претендираното субективно право, с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. С влязлото в сила решение по допускане на делбата се формира сила на пресъдено нещо по въпросите между кои лица, за кои имоти и при какви квоти се допуска делба. То обвързва страните по делбата относно това, че между тях има съсобственост по отношение на делбения имот и този въпрос не може да се пререшава в друго производство. Доводите и възраженията на страните, че има обстоятелства, които изключват наличието на съсобственост или променят квотите, следва да се заявят в същото производството в първата фаза по делбата и ако не са направени се преклудират от влязлото в сила решение, което признава за установено, че имотът е съсобствен. В този смисъл е Решение по гр.д. № 221/2012 г. на I г.о., което се споделя от настоящия състав. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на един и същ правопораждащ факт, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопораждащия факт съдът се е произнесъл окончателно. Съотнесено към настоящия случай, ищецът по отрицателния установителен иск основава правния си интерес от иска на същите правопораждащи факти, на които е заявено и правото му на иск за делба, с оглед на което спорът за тях не може да бъде пререшаван отново, поради което изводите на въззивния съд са в съответствие с горепосочената трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС. Наличието на практика на ВКС по въпросите за правомощието на въззивния съд в производство по частна жалба и по приложението на чл.299 ГПК изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът и не е обосновал същото както се изисква от него според т.4 на горепосоченото ТР № 1819.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка, не се констатират пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на въззивното определение, нито се констатира очевидна неправилност на същото, т.е липсват и предпоставки по чл.280, ал.2 ГПК за допускане касационното обжалване. Предвид изхода на настоящето производство, в полза на ответника по частната жалба следва да се заплатят от частния жалбоподател разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП за защита от юрисконсулт. Размерът на юрисконсултско възнаграждение се определя от съда, а не от страната. В случая то се определя, по аргумент от чл. 25а, ал. 2 Наредба за заплащането на правната помощ, в минималния размер от 50 лв., като се съобрази, че само е подаден отговор по частна жалба и не се провежда открито съдебно заседание по нея. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: