Определение № 293 от 08.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1788/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Р., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1974 от 18.03.2019 г. по в. гр. д. № 8688/2017 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, ІV-ти състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 83205 от 05.04.2017 г. по гр.д.№ 13394/2015 г. по описа на СРС, І г.о., 120 състав е признато за установено, на основание чл.422 ал.1 ГПК, че касаторът дължи на БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД сумата 23 989.56 лв. – главница по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 13.11.2014 г. до окончателното плащане на задължението, сумата 1 699.05 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.04.2012 г. до 31.10.2012 г., както и сумата 19 241.21 лв. – наказателна лихва /неустойка/, за времето от 20.04.2012 г. до 12.11.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 19.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 62029/2014 г. на СРС, І г.о., 120 състав. В останалата обжалвана част, с която исковете са отхвърлени, първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост при постановяване на въззивното решение. Оспорват се изводите на съда, че поетото от касатора задължение по договора от 21.08.2006 г. не е било новирано по смисъла на чл.107 ал.1 ЗЗД. Моли се решението на въззивния съд в обжалваната част да бъде отменено. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следния въпрос, от значение за изхода на делото, а именно: Налице ли е субективна и обективна новация по отношение на старите задължения, когато две или повече лица – кредитополучатели по отделни индивидуални договори за кредит, по които имат необезпечени задължения, сключат с кредитодателя нов общ договор за кредит / рефинансиране, с който поемат ново общо задължение в условията на солидарност, което е обезпечено и включва всички задължения по отделните индивидуални договори за кредит, а кредитодателят се задължава да рефинансира/да плати старите задължения. Отделно от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК се релевира и основанието за достъп до касация по чл.280 ал.2 т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва нейната основателност, както и поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Твърди, че по въпроса относно приложението на чл.107 ЗЗД е налице практика на ВКС, която цитира, както и че в случая не е доказано възникването на нов дълг на мястото на стария. Отговор против касационната жалба е подаден и от третото лице - помагач АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, със съдържание, идентично на отговора на банката. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и атакуваният акт подлежи на касационен контрол, поради което е допустима. Във връзка с формулирания от страна на касатора въпрос относно приложението на чл.107 ЗЗД в хипотеза като тази по делото, въззивният съд е изложил следните мотиви: На 06.08.2013 г. между ищцовата банка, кредитополучателите П. И. Р., Д. И. Р. и И. Д. Р. и ипотекарния длъжник БУЛАРКО АД е сключен договор за предоставяне на многоцелеви кредит в размер на 48 912.95 евро, като целта му е да се използва за рефинансиране на всички дължими суми по 3 бр. договори за издаване и обслужване на международна кредитна карта, вкл. процесния. Усвояването на сумата е поставено в зависимост от сбъдване на конкретно определени условия /свързани с учредяване на първа по ред ипотека от страна на БУЛАРКО АД - окончателно положително правно становище относно годността имотът да бъде ипотекиран, удостоверения по чл.87 ал.6 ЗДОПК, удостоверение за тежести/. При неспазване на крайния срок за усвояване на кредита /3 месеца от подписването на договора/, банката има право да прекрати настоящия договор, без да се дължат неустойки и обезщетения и без да се възстановяват разходи на страните. Няма спор, че банката не е отпуснала сумата по договора, т.е. не се е стигнало до усвояването му. От правна страна, след като е преценил практиката на ВКС по чл.290 ГПК, съдът е намерил възражението на ответника, че задължението е новирано, т.е. погасено, за неоснователно. Приел е, че с втория договор не е внесено изменение в някои от съществените елементи от предходния договор, касаещи предмета или основанието му. Целта на договора – да служи за рефинансиране на стари задължения сочи, че той е напълно самостоятелен и не рефлектира върху дълга, такъв, какъвто е по договора за издаване/обслужване на международна кредитна карта от 21.08.2006 г. Въпросът за изпълнението на този последващ договор и въпросът за неизправността на страните по него стои извън предмета на настоящия спор. Ответникът може да ангажира договорната отговорност на банката във връзка с горните доводи в отделно исково производство. С оглед мотивите на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Формулираният въпрос не съответства на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация, съобразно указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той няма характер на правен, тъй като е пряко относим към правилността на въззивното решение в разглежданата хипотеза, при конкретните факти по делото, а правилността на решението с оглед основанията по чл.281 т.3 ГПК не е предмет на настоящата фаза от производството. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос от значение за изхода на спора е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без да се налага касационният съд да извършва преценка относно допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Отсъстват и основанията по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно. При постановяването му не е допуснато превратно прилагане на материалния закон /в неговия обратен смисъл/, нито е приложен несъществуващ /изменен или отменен/ закон. Решението е логически обосновано, като не се констатират никакви /а не само груби/ нарушения на правилата на формалната логика. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение