Определение № 534 от 19.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 136/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адвокат М. Д. Д., назначен за особен представител на ответницата Е. Г. С., и по частна касационна жалба на адвокат С. Х. Х., назначена за особен представител на ответника Я. П. Г., срещу Определение № 595 от 18.09.2024 г. по в. ч. т. д. № 386/2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено Определение № 111 от 01.07.2024 г. по т. д. № 54/2023 г. на Окръжен съд – Силистра, в частта, с която съдът е оставил без уважение искането на адвокат Д. и на адвокат Х. за увеличаване на определените им депозити за особен представител. Жалбоподателите поддържат, че определението е недопустимо, евентуално - неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което молят същото да бъде отменено.

В представеното към частната касационна жалба на адвокат М. Д. Д. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са формирали решаващите изводи на въззивната инстанция:

1. „Дължи ли въззивният съд произнасяне по предмета на отправена до него молба, очертан от страната с направеното искане в молбата, и допустимо ли е произнасянето по искане, което не е заявено или е различно от заявеното ?“;

2. „При първоначалното определяне на адвокатско възнаграждение на особен представител на ответника, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, преди изпращане на искането до адвокатския съвет на съответната адвокатска колегия за определяне на адвокат по делото, съдът включва ли в определеното възнаграждение и размера на ДДС или първоначално определеното при тези условия възнаграждение е без включен ДДС ?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към съдебния си акт (решение или определение) всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните ?“;

4. „Минималните възнаграждения по Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съставляват ли критерий за пазарния еквивалент на адвокатското възнаграждение ?“.

Жалбоподателят излага, че по въпроси № 1, № 3 и № 4 е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради противоречие между правните изводи на въззивната инстанция и практиката на ВС и ВКС, съответно цитирана. По въпрос № 2 се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване с довода, че по този правен въпрос липсва съдебна практика, поради което отговорът по него ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В представеното към частната касационна жалба на адвокат С. Х. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени два правни въпроса, а именно:

1. „При определяне на възнаграждението на особения представител по правилата на Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, съдът има ли право и/или задължение да начислява данък добавена стойност по ЗДДС към предвидения в НМРАВ минимум на адвокатския хонорар ?“;

2. „При определяне на възнаграждението на особения представител по правилата на Наредба №1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ съдът има ли право да включи в размера на адвокатското възнаграждение данък добавена стойност по ЗДДС преди да му е известно дали адвокатът, който би бил определен като особен представител е регистриран по ЗДДС ?“.

Допълнителният селективен критерий е обоснован с твърдението, че атакуваното въззивно определение противоречи на практика на касационната инстанция, съответно посочена.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът „Инвестбанк“ АД представя отговори и по двете жалби, с който изразява становище, че не са налице основания обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложени са и съображения за неоснователност на частните касационни жалби. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.

За да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд - Варна е установил, че производството по т.д. № 54/2024 г. на Окръжен съд - Силистра е било образувано по предявени обективно и субективно съединени искови претенции с правно основание чл.422, вр. чл.124, ал.1 ГПК за заплащане на главница, възнаградителни лихви, наказателни лихви и такси, дължими съобразно договор за потребителски кредит № 2461 от 12.12.2010 г. с обща цена от 51 983, 33 лв., по който договор ответникът Я. П. Г. има качеството на кредитополучател, а ответницата Е. Г. С. - на поръчител; С определение № 56 от 28.03.2024 г. по т. д. № 54/2024 г. Окръжен съд - Силистра е назначил адвокат С. Х. за особен представител на Я. П. Г. и адвокат М. Д. - за особен представител на Е. Г. С.; Дължимото възнаграждение по чл. 47, ал.6 ГПК е определено в общ размер от 9 616 лв. - по 4 818 лв. за всеки от особените представители; Доколкото актът на съда за назначаването им не съдържа указание за отделно начисляване на ДДС, то по аргумент от чл. 67, ал.2 ЗДДС и при безспорна дължимост на данъка, същият, според въззивния съд, следва да се счита включен в определената цена.

Посочено е също така, че с Определение № 111 от 01.07.2024 г. Окръжен съд - Силистра е отказал да увеличи определеното възнаграждение за особен представител с аргумента, че е съобразил дължимия ДДС, на основание §2а ДР на Наредба № 1 от 2004г., както и действителната фактическа и правна сложност на делото; С оглед на това е установено, че възнаграждението за всеки един от особените представители като регистрирани по ЗДДС адвокати възлиза на 4 015 лв. (данъчна основа) и 803 лв. (ДДС).

Съобразявайки горното, Апелативен съд - Варна е приел, че ДДС е включен в размера на определеното възнаграждение, а определената данъчна основа от 4015 лв. – за съответстваща на фактическата и правна сложност на делото съобразно изискванията на чл.47, ал.6 ГПК. В тази връзка въззивният съд се е позовал на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, и като резултат от това е приел, че определените с Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Наред с това е посочено, че в случая разпоредбата на чл.47, ал.6 ГПК, явяваща се основание за назначаване на особения представител, предвижда възнаграждението да се определя съобразно фактическата и правна сложност на делото, включително и под минималния за съответния вид работа съгласно чл.36, ал. 2 ЗАдв., в която връзка е и трайната практика на ВКС, съответно цитирана. След отчитане на естеството, интереса, характеристиката и обема на вече престираната и бъдеща защита на всеки ответник, въззивният съд е намерил, че липсват основания за увеличаване на определените възнаграждения, а определеният размер на предварителен/привременен разход - за адекватен и справедлив според очаквания труд за защитата на всеки ответник.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

В подадената от адв. М. Д. Д. частна касационната жалба е заявено самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване поради недопустимост на въззивното определение, произнесено по недопустимо първоинстанционно определение. В тази връзка се сочи, че съдът се е произнесъл по различно от заявеното от страната искане, което е било за начисляване на дължимия ДДС в размер на 20 % върху определената по реда на чл.7, ал.2,т.4 от МРАВ данъчна основа, а не за увеличение размера на адвокатското възнаграждение, в който смисъл било произнесеното от съда. Твърденията на жалбоподателя, с които е обосновал поддържаната недопустимост на обжалвания акт, не съответстват на данните по делото. С постановеното от първоинстанционния съд определение е оставено без уважение искането на назначените по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуални представители на ответниците за увеличаване на определения от съда депозит за особени представители, като видно от мотивите към акта съдът се е произнесъл именно по искането за начисляване на 20 % ДДС върху определения размер на възнаграждението. При споделяне изцяло на твърдението на адв. Д., че начисленото ДДС се счита за нераздела част от адвокатското възнаграждение, искането на регистрирания по ДДС адвокат за начисляване на ДДС представлява измененение в размера на възнаграждението, което се разглежда в производство по чл.248 ГПК с участието и на другата страна. Тезата на частния касатор, че искането, с което е сезирал първоинстанционния съд, не представлява молба за изменение на разноски по чл.248 ГПК, противоречи на довода му за обжалваемост на акта, с който първоинстанционният съд се е произнесъл по същото. С оглед на това, възражението за недопустимост на обжалваното определение се преценява като неоснователно.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Поставените и от двамата касатори въпроси не изхождат от решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд. Първият поставен от адв. Д. въпрос е относим към допустимостта на обжалвания акт, по която по-горе са изложени съображения. Въпросът дали в размера на адвокатското възнаграждение следва да се включи данък добавена стойност по ЗДДС при определяне на възнаграждението на особения представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, на който са основани въпрос № 2 от изложението на адв. Д. и двата поставени от адв. Х. въпроса, не кореспондира с приетото от решаващия съд, че определените от първоинстанционния съд адвокатски възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК са с включен ДДС от 20%. Доколкото между страните по делото не е имало спор за дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение, въпросите нямат нужното за спора значение.При това разрешение на основния въпрос, вариантите му за това дали съдът следва да включи ДДС при определяне на възнаграждението преди изпращане на искането до адвокатския съвет на съответната адвокатска колегия за определяне на адвокат по делото и преди да знае дали съответния адвокат има регистрацията по ДДС, са без значение за спора. Последните два въпроса от изложението на касатора – адв. Д. също не могат да обосноват искания достъп до касационно обжалване. Решаващ за спора е мотивът на съда, че определените по реда на чл.47, ал.6 ГПК възнаграждения са с включен ДДС, което съответства на искането на частните касатори, с което са сезирали първоинстанционния съд. Съображенията на въззивния съд досежно размера на възнаграждението, послужило като данъчна основа за начисляване на ДДС, от които изхожда последният въпрос на касатора – адв. Д., са изложени за изчерпателност на изложението и нямат решаващо за спора естество.

С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че поставените от частните касатори въпроси не удовлетворяват общото основание за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, съгласно задължителните изисквания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поради което обсъждането на сочените допълнителни критерии е ненужно.

Искането на ответника по частните касационни жалби за присъждане на разноски не следва да се уважава. Предвид предмета на частното производство- обжалва се определение на въззивния съд, който се е произнесъл по акт на първоинстанционния съд с правно основание чл. 248 ГПК, разноски за производството по частната жалба не следва да се присъждат, тъй като съдебният акт не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, цитираната разпоредба вменява на съда задължение да се произнесе по искането за разноски само в съдебните актове, с които се приключва делото по материалноправния спор.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение,