Определение № 521 от 24.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1850/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Л. от [населено място] срещу въззивно решение № 1271 от 05.11.2019г. и срещу решение № 1541 от 20.12.2019г. за поправка на очевидна фактическа грешка в частта му за разноските, постановени по в.гр.д.№ 1523/2019г., на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение от 05.11.2019г. въззивният съд е потвърдил решение № 1906 от 10.05.2017г. по гр.д. № 8951/2016г. на Варненския районен съд, с което е уважен предявеният от Д. Д. Л. – Е. против В. Д. Л. иск с правна квалификация чл.30 ЗН като е намалено извършеното от Д. Х. Л., починал на 07.06.2012г., в полза на касатора дарение от 09.09.2010г., обективирано в нот.акт № 167/2010г., на 1/2 ид.част от апартамент № 3 и от гараж с избено помещение, находящи с в [населено място],[жк], бл. Л., с 14 107, 67 лв. и е възстановена запазената част на ищцата от наследството на нейния баща в размер на 14107, 67/49764 ид.части. За да постанови решението си, въззивният съд е образувал наследствена маса по реда на чл.31 ЗН, като е съобразил заключението на вещите лица за стойността на имотите, предмет на извършените от наследодателя дарения /през 1995г. същият и съпругата му са дарили на лицето И. В. С. недвижим имот на стойност 32 000 лв./, както и за стойността на притежаваните от него към датата на смъртта му в режим на СИО магазин с офис в [населено място], 1/2 ид.част от който е на стойност 28 000 лв. Стойността на 1/2 ид.част от апартамента и гаража към момента на откриване на наследството е 49 764 лв. Посочено е, че общата стойност на наследствената маса е 93 764 лв. и тъй като наследодателят е оставил трима наследници с право на запазена част /двете му деца, страни по настоящото дело, и преживяла съпруга С. Г. Л./, съгласно чл.29 ЗН размерът на разполагаемата част, равняваща се на запазената част на всеки от наследниците, е 23 441 лв., представляващи 1/4 от наследственото имущество. С оглед на това е прието, че с направеното в полза на ответника дарение запазената част на ищцата е накърнена с 14 107, 67 лв., с намалението на което следва да се възстанови запазената ѝ част от наследството съгласно чл.33 ЗН. Изложени са съображения, че възстановяването на запазената част следва да се извърши чрез намаление на дарението на двата имота, а не само на гаража, каквото искане е направено от ответника в определения му от въззивния съд срок съгласно чл.34 ЗН в изпълнение на указанията, дадени с решение № 111 от 08.08.2019г. по гр.д.№ 2655/2018г. на ВКС, І г.о. /ответникът е поискал възстановяването на запазената част да се извърши от целия гараж/, тъй като предмет на дарението е само 1/2 ид.част от него на стойност, която не е достатъчна за възстановяване запазената част на ищцата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „ При дарени два самостоятелни обекта налице ли е основание за приложението на чл.34 ЗН, тоест получаването в натура на запазената част от наследството, съответно – задържане в натура на разполагаемата част, за да се избегне извършване на намалението чрез отделяне на идеална част от имота и създаването на съсобственост между ищеца и ответника, а оттам и евентуалната публична продан на имота” и 2. „При връщане на делото от страна на ВКС на съответния окръжен съд, придружено със задължителни указания, следва ли окръжният съд да се съобрази и да приложи задължителните указания на ВКС”. Ответникът по жалбата Д. Д. Л. – Е., чрез пълномощника си адв.И. А., е подала писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касатора въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително с тази, на която същият се позовава. Не е налице никакво противоречие с посочените в изложението във връзка с първия поставен въпрос Р № 802 от 19.11.2009г. по гр.д.№ 1710/2008г., ІV г.о., Р№ 594 от 01.09.2009г. по гр.д.№ 1565/2008г., І г.о. и Р № 104 от 24.01.2015г. по гр.д.№ 5871/2014г., І г.о., с които не е прието, че възстановяването на запазената част от наследство може да се извърши и с идеална част от имот, която не е била предмет на дарственото разпореждане, нито е прието, че при дарени няколко имота това може да стане само с посочения от ответника имот, въпреки че неговата стойност не е достатъчна за възстановяването. Самият касатор също не сочи в какво конкретно се състои противоречието на въззивното решение с тази практика на ВКС по приложението на чл.34 ЗН. Вторият поставен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.194, ал.1, изр.2 ГПК, съгласно която указанията на ВКС прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на когото е върнато делото, тъй като в настоящия случай дадените от ВКС указания при предходното разглеждане на делото са били да се даде възможност на касатора да направи своя избор по чл.34 ЗН, които са изпълнени от съда. Това изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече, че не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР № 1/2019г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които също липсват. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито те се релевират от касатора. Представените в касационното производство декларация на С. Г. Л. от 30.12.2019г., че няма никакви претенции към гаража и акт за смърт на същата от 27.05.2020г. нямат никакво отношение към валидността, допустимостта и правилността на въззивното решение, нито към основанията за допускане на касационното обжалване. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По касационната жалба срещу решение № 1541 от 20.12.2019г. по чл.247 ГПК. С това решение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка на въззивното решение в частта му за разноските, имащо характер на определение, а съгласно чл.247, ал.4 ГПК то може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Тъй като въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, доколкото е налице друг ред на защита – чл.248 ГПК, решението за неговата поправка също не подлежи на такова обжалване. Предвид изложеното жалбата срещу това решение следва се остави без разглеждане като недопустима. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК, във вр. чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да заплати на адвокат И. А. С. от АК-В. адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.