Определение № 60138 от 05.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3371/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Е. М. като пълномощник на Л. С. К., срещу въззивно определение № 260065 от 21.01.2021 г. по ч.гр.д. № 651/2020 г. на Софийски окръжен съд. С него е потвърдено решение № 107 от 06.07.2020 г. по гр.д. № 875/2018 г. на Самоковския районен съд в частта му с характер на определение, с което е прекратено производството по предявения от Л. С. К. отрицателен установителен иск за собственост за установяване, че ответницата М. И. Е. не е собственик на недвижим имот с идентификатор .............. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че отхвърлянето на предявения от нея положителен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот не изключва правния й интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост върху същия, тъй като ако този иск бъде уважен, тя би могла за в бъдеще да се позове на нова придобивна давност. Сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, изр. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС се позовава на ТР № 8/2012 г от 27.11.2013 г. на ОСГТК и решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ІІІ г.о. В писмен отговор на частната касационна жалба ответната страна М. И. Е. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателката в настоящото производство Л. С. К. е предявила против М. И. Е. положителен установителен иск за собственост на недвижим имот с идентификатор ............по КККР на [населено място], представляващ жилище, апартамент в [населено място], [улица], вх.Б, ет.4., основан на твърдения за придобиване на имота по давност за периода от 2000 г. до датата на предявяване на иска /14.08.2018 г./, съединен с отрицателен установителен иск за собственост на същия имот. В исковата молба е посочила, че предявява отрицателния установителен иск „алтернативно, при условията на евентуалност”. Първоинстанционният съд е отхвърлил положителния установителен иск за собственост и е прекратил производството по отрицателния установителен иск, като е приел, че същият е недопустим, тъй като същото правото на собственост, с което ищцата свързва правния си интерес от търсената с този иск защита, е предмет на вече предявения положителен установителен иск. За да постанови обжалваното определение въззивният съд, като се е позовал на разясненията, дадени в т.1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника; или се позовава на фактическо състояние, или когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Приел е, че в случая нито една от тези хипотези не е налице. Правния си интерес от отрицателния установителен иск за собственост ищцата обосновава с твърдението, че е собственик на процесния имот, но това право е предмет на предявения от нея положителен установителен иск за собственост, чрез който се търси по-силна форма на защита от тази, която би получила чрез отрицателния установителен иск. Приел е също, че отхвърлянето на положителния установителен иск за собственост на заявеното придобивно основание-придобивна давност, означава и отричане на владението като фактическо състояние, и би препятствало нотариуса по реда на обстоятелствената проверка да признае ищцата за собственик, дори отрицателният установителен иск да бъде уважен. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Не обосновава основание за достъп по смисъла на цитираната разпоредба решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. С него е даден отговор на въпроса дължи ли съдът и в каква поредност произнасяне по обективно съединените искове, когато съединяването е кумулативно и когато е евентуално. В случая няма спор, че обективното съединяване на положителния с отрицателен установителен иск за собственост е при условията на евентуалност, като положителният установителен иск е заявен като главен, а отрицателният-като евентуален, както и че при тази форма на съединяване на искове отхвърлянето на главния иск се явява процесуално условие съдът да се произнесе по евентуалния иск. Това са приели първоинстанционният и въззивният съд. От доводите в частната касационна жалба и в изложението към нея на основанията за допускане на касационно обжалване на определението не става ясно в какво се изразява твърдяното противоречие с цитираното решение на ВКС. Обжалваното определение не противоречи и постановките на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В него изрично е посочено, че в производството по отрицателния установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът-фактите, от които произтича правото му, както и че при липса на правен интерес производството по делото се прекратява. В случая съдът е приел, че жалбоподателката не е доказала правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост-с отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост е отречено претендираното от нея право на собственост, а доказателства, че тя е във владение на имота /за да се приеме, че с иска се търси защита на фактическо състояние или съществува възможност да придобие права, ако бъдат отречени правата на ответника/ не са ангажирани. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, тъй като от мотивите не се установява явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито нарушение на правилата на формалната логика. Правният интерес от търсената с иска защита винаги произтича от конкретните обстоятелства по спора. Хипотетичната възможност в бъдеще жалбоподателката да се позове на нова придобивна давност, която не е била предмет на настоящото дело, не сочи на правен интерес от отричане на правата на ответницата към настоящия момент. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателката Л. С. К. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на М. И. Е. разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 700 лв. Водим от гореизложеното съдът