Определение № 2025 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2474/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на К. И. А. и И. П. А. от [населено място] и на Н. Д. Н. и П. Д. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 24 от 06.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 424/2022 г. на Шуменския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното въззивно решение е обезсилено като недопустимо решение № 182 от 21.06.2022 г. по гр. д. № 70/2022 г. на Новопазарския районен съд в частта му, с която е признато за установено спрямо ищците К. И. А. и И. П. А., че ответникът Н. Д. Н. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот /нива/ с идентификатор *** по КККР на [населено място] пазар, с площ от 959 кв. м; в останалата му част първоинстанционното решение е отменено, като вместо него е признато за установено, че ищците К. И. А. и И. П. А. са собственици на основание наследствено правоприемство на посочения недвижим имот /съответно на 1/2 ид. част и 1/6 ид. част/, и ответниците Н. Д. Н. и П. Д. Н. са осъдени да им предадат владението на посочените идеални части от имота; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен издаденият в полза на Н. Д. Н. нотариален акт за собственост по давностно владение № 200/2017 г. за 2/3 ид. части от имота и е отхвърлено възражението на ответниците за заплащане на направени в имота подобрения на обща стойност 8850 лв. Въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. По делото е установено, че с решение № 47 от 24.07.1992 г. на Поземлена комисия – Нови пазар е възстановено правото на собственост на наследниците на Г. Х. Т. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива с площ от 0, 958 дка, пета категория, м. „Параграф 4“, имот № * по картата на землището, при граници /съседи/: имоти с №№ *, * и *. Ищцата в първоинстанционното производство К. И. А. е придобила по наследство (по закон и по завещание) 1/2 ид. част от имота, а ищецът И. П. А. – 1/6 ид. част, като през 2009 г. ищцата се е снабдила с удостоверение за данъчна оценка и скица на същия. С нот. акт № 200/21.12.2017 г. ответникът Н. Д. Н. /който е в брак с ответницата П. Д. Н./ е признат за собственик по давност на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] пазар с площ от 959 кв. м, който е идентичен с описания в решението на поземлената комисия имот. С разрешение № 16/10.09.2021 г., издадено от гл. архитект на община Нови пазар, в процесния имот е разрешено поставяне /монтаж/ на „Преместваем обект за складиране на селскостопански инвентар”, ЗП - 19,20 кв. м. В имота е извършено трасиране, означаване и координиране на граници, за което е съставен протокол от 02.02.2018 г. От показанията на разпитаните по делото свидетели на страната на ответниците С. К. С. и Х. С. Х. е установено, че имотът се намира на края на града, до последната къща, в посока към м. „С.“. Свидетелят С. С. е заявил, че през 2005 г. – 2006 г. бащата на ответника (Д. Н.) го извикал да почистят мястото, тъй като същото било обрасло и замърсено с битови отпадъци, като заравнили площадката в долния му край. Имотът бил използван за складиране на гуми от Д. Н. и ремаркето му. През 2016 г. ответникът и баща му направили подпорна стена от бетон, поставили оранжерия и направили ограда със стълбчета и мрежа. Д. Н. се отнасял към имота като свой собствен, като получавал помощ и от ответника. Свидетелят Х. Х. е посочил, че през 2005 г. - 2006 г. той и ответникът са почистили имота, който бил обрасъл с треви и диви орехи, и изравнили терена. През 2017 г. ответникът и баща му оградили имота и започнали да правят подобрения в него. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ответникът и неговият баща са почистили имота през 2005 г. – 2006 г. и са го изравнили, като същинските действия по извършване на подобренията са извършени през 2016 г. – 2017 г., когато имотът е бил ограден, изградена е подпорна стена, извършено е бетониране и са направени и други подобрения в него. С оглед на това съдът е приел, че до 2016 г. действията по установяване на фактическа власт върху имота не са били достатъчно явни и безспорни за заинтересуваните лица и не е било налице установено явно и несъмнено владение с намерение за своенето му от ответника. Същинските действия по завладяване на имота са настъпили след 2016 г. - 2017 г., когато са били извършени редица СМР и същият е бил заграден, от който момент и установеното владение е станало видно за заинтересуваните лица. Посочено е, че от свидетелските показания не се установява с категоричност кой точно е имал намерение да свои имота - ответникът Н. Н. или неговият баща Д. Н.. С оглед на това, съдът е приел, че ответникът не е придобил процесния имот въз основа на осъществено давностно владение, тъй като не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен срок, както и че понастоящем ищцата К. И. А. е собственик на 1/2 ид. част от имота, а ищецът И. П. А. - на 1/6 ид. част от него, и ответниците следва да им предадат владението върху тях, тъй като ги владеят без правно основание. Като последица от това е отменен и издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт в частта му, с която се засяга правото на собственост на ищците за притежаваните от тях общо 2/3 ид. части от имота. По отношение претенцията за заплащане стойността на направени от ответниците подобрения в имота са изложени съображения, че те са недобросъвестни владелци, тъй като издаденият в полза на първия ответник констативен нотариален акт за собственост по давностно владение не ги прави добросъвестни владелци. Недобросъвестните владелци имат право да претендират направените от тях подобрения в имота, ако докажат, че собственикът е знаел за тях и не се е противопоставил на това. В настоящия случай извършените в имота подобрения не са направени със съгласието на ищците, които са знаели за направата им, поради което възражението им за заплащане на извършените подобрения в размер на 8850 лв. е прието за неоснователно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите К. А. и И. А. са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за пълна ревандикация на наследствения ни имот, да изходи от принципите за законност и справедливост (чл. 4 КРБ), за защита на заявеното ни имуществено право (чл. 17, ал. 3 и чл. 56 КРБ), за да не допусне нарушение на Основния закон“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните ни права по чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към същата, както и чл. 1 и чл. 17, т. 1 ХОПЕС - за обективно и справедливо разрешаване на имуществения правен спор“; 3. „Когато владеенето на урегулиран поземлен имот се осъществява без правно основание от трето на съсобствеността лице - ответник по равандикационен иск по чл. 108 ЗС, следва ли то да манифестира пред действителните съсобственици на същия имот /ищци по делото/ намерението си за своене на недвижимата вещ чрез явни действия, като задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност“; 4. „Следва ли в този случай лицето, което е установило фактическа власт върху недвижимия имот с намерението да трансформира държанието му във владение върху цялата вещ, да се ползва от презумпцията за придобивната давност по чл. 69 ЗС“; 5. „Длъжен ли е решаващият съд при разглеждане и решаване на спора за неоснователното владеене на недвижимия имот и неговата ревандикация от трето на собствеността лице, да установи принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, спрямо ид. части на всеки един от съсобствениците“; 6. „Как следва съдът да определи обема на правата, които могат да бъдат признати на ищците, в производството по ревандикационен иск, ако към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок по чл. 116 ЗЗД не е изтекъл, както за участващите съсобственици, така и за трети съсобственик, който не е участвал по делото“; 7. „Как следва да разреши правен спор за ревандикация, когато е налице конкуренция между две различни по основания права на собственост, легитимирани от спорещите страни с различна по сила нотариални актове за собственост“; 8. „Длъжен ли е съдът служебно да конституира в производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС трето лице - съсобственик, който не е взел участие по делото в първата инстанция, с оглед да не бъдат увредени правата и законните интереси на останалите съсобственици - ищци, за ревандикация на имота в пълен обем“; 9. „Допустимо ли е съдът да постанови съдебния си акт, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя във въззивната му жалба и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантни факти и обстоятелства за основателността и за ревандикацията в пълен обем на оспореното право“. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответниците по тази жалба Н. Д. Н. и П. Д. Н. са представили писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Н. Н. и П. Н. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли страните по делото, които оспорват изводите на нотариуса за правото на собственост, отразени в представен от насрещна страна нотариален акт по давностно владение, да сочат и представят доказателства за противното“; 2. „При липса на изнесени и по надлежен ред установени факти за упражняване на собственически правомощия от страна на невладеещ собственик и за предприети от него действия за противопоставяне срещу упражнявани необезпокоявано от владеещ несобственик правомощия, може ли и следва ли да се игнорират констатации на нотариус, с които се признава право на собственост по давностно владение“; 3. „Обвързан ли е съдът от легитимиращия ефект на констативния нотариален акт, съставен по давностно владение, ако не бъдат събрани доказателства за противното - за несъществуването на признатото от нотариуса право“; 4. „Следва ли упражняваната фактическа власт върху имот да се осъществява само и лично от лицето, което впоследствие се е позовало на същата чрез издаване на нотариален акт по давностно владение“; 5. „Валидно ли е решение, което дава защита на страна, в повече от търсената, като съдът да се произнесе по осъдителен иск, наред с предявен положителен установителен иск, без да е надлежно изменен петитума“; 6. „Допустимо ли е съдът, подвеждайки под конкретна правна норма оплакванията на ищеца, да добави защита, изразяваща се принудително изпълнение на притезание, пораждащо се от правото, което е поискано да бъде установено“; 7. „Добросъвестни владелци ли са лицата, извършващи подобрения в имот, придобит от тях чрез позоваване на давностно владение, с убеждението и субективното отношение на собственици“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата К. И. А. и И. П. А. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. По жалбата на К. И. А. и И. П. А.: Същата е процесуално недопустима, тъй като с въззивното решение предявените искови претенции на ищците са уважени изцяло, поради което за същите не е налице правен интерес от обжалването му. По отношение на решението в частта, с която е отменен констативен нот. акт № 200/2017 г. за 2/3 ид. части от процесния имот, следва да се посочи, че това е последица от уважаване на предявения иск за собственост, респ. на признатите права на ищците върху имота в такъв обем. Ако същите считат, че съдът не се е произнесъл изцяло по техните претенции, респ. искания, същите е следвало да защитят правата си по реда на чл. 250 ГПК, а не по пътя на касационното обжалване. По жалбата на Н. Д. Н. и П. Д. Н.: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на посоченото въззивно решение са налице в осъдителната му част за предаване владението на процесния имот от ответниците на ищците с оглед преценка на неговата допустимост, доколкото по делото е предявен установителен иск за собственост. Следва да бъде извършена преценка за допустимостта на решението и в частта, с която е отхвърлено възражението на ответниците за заплащане подобрения в имота на стойност 8850 лв., с оглед предявения иск, поради което същото следва да бъде допуснато до касационно обжалване и в тази му част. Предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на посоченото въззивно решение в останалата му част не са налице. Отговор на първите три поставени въпроса е даден с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, всяка от тях следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното придобивно основание. В случая изразеното в обжалваното решение становище съответства на даденото от ОСГК на ВКС тълкуване, тъй като ищците, които оспорват правата на ползващото се от съставения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт лице, т. е. на ответниците, също разполагат с документ за собственост на имота – решение № 47 от 24.07.1992 г. на ПК - Нови пазар, имащо силата на констативен нотариален акт за собственост съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Отчитайки наличието на писмените доказателства, удостоверяващи придобиване правото на собственост върху процесния имот, въззивният съд в съответствие с посоченото тълкувателно решение е приел, че тежестта на доказване на фактическия състав на придобивната давност е на ответниците. Четвъртият поставен въпрос е по съществото на спора и не предполага даването на принципен отговор, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Формулировката на последния въпрос е изведена съобразно твърденията на касаторите за фактическите положения, които следва да се приемат за установени, и не кореспондира на възприетите в обжалваното решение констатации. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това въпросът не е разрешен в противоречие със соченото от касаторите ППВС № 6/1974 г., тъй като с него такъв въпрос не е бил предмет на разглеждане. Останалите два поставени въпроса /№ 5 и № 6/ имат отношение към допустимостта на обжалваното решение в осъдителната му част, отговор на които евентуално ще бъде даден в решението по същество на спора. С оглед допускането на въззивното решение в осъдителната му част до касационно обжалване, на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационните им жалби в размер на по 50 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите К. А. и И. А. следва да заплатят на ответника по жалбата Н. Н. сумата 1200 лв., а касаторите Н. Н. и П. Н. следва да заплатят на ответника по тяхната жалба К. А. сумата 330 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за изготвените отговори на жалбите. На останалите ответници по жалбите разноски не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,