Определение № 3835 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1695/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 197/19.01.2024 година, подадена по пощата на 18.01.2024 година, от „Пампорово“ АД [населено място], срещу решение № 290/24.11.2023 година на Окръжен съд Смолян, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 406/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Смолян е потвърдил първоинстанционното решение № 42/26.07.2023 година на Районен съд Чепеларе, постановено по гр. д. № 34/2022 година, с което „Пампорово“ АД [населено място] е осъдено да заплати на Г. Г. С. сумата от 20 829.00 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на собствения й недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № [№] по кадастралната карта на [населено място], [община], област София, одобрена със заповед № РД-18-8/16.02.2006 година на Изпълнителния директор на АГКК [населено място], с площ от 4.068 декара, находящ се в местност „Т. д.“, с трайно предназначение земеделска територия, с начин на трайно ползване друг вид ливада, в периода от 04.07.2019 г. до 07.03.2023 г., заедно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска-07.03.2023 година до окончателното й заплащане. В подадената от „Пампорово“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу касатора от Г. Г. С. иск, с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Смолян по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба Г. Г. С. е подала отговор с вх. № 775/28.02.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 290/24.11.2023 година на Окръжен съд Смолян,втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 406/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. „Пампорово“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 21.12.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 197/19.01.2024 година, като е подадена по пощата на 18.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Смолян е приел, че първоинстанционното решение на Районен съд Чепеларе било правилно и трябвало да се потвърди като на основание чл. 272 от ГПК втората инстанция препрати към изложените в него мотиви. Неоснователно е оплакването на „Пампорово“ АД [населено място], че то не дължало чуждата вещ, защото Г. Г. С. не била доказала нито че дружеството било поставило въжената линия в имота, нито че я ползвало. Без значение за спора било обстоятелството дали дружеството било поставило въжената линия, тъй като било категорично установено, че то я държало в имота и я експлоатирало. Това се изяснявало от обстоятелството, че дружеството било възложител за изграждането на обект „Седалкова пътническа въжена линия „Пома“-с.Стойките-връх Снежанка (съгласно разрешение за ползване от ДНСК [населено място] изх. № СТ-12-122/01.12.2008 година и протокола за установяване годността за ползване на същия строеж) и било собственик на това съоръжение. Съгласно данните в интернет-страницата на самото дружество то било единственият оператор на всички лифтови съоръжения и инфраструктура в курорта Пампорово и Мечи чал. То било оператор на цялата ски зона (по смисъла на чл. 153 и т. 89 от § 1 от ЗТ и чл. 5, ал. 1 от Наредбата за обезопасяването и информационната обезпеченост на ски пистите в Република България и за определяне правилата за безопасност върху територията на ски пистите и ски зоните и за организацията на работата на ски патрулите) в курортен комплекс Пампорово, т. е., дружеството било лице по смисъла на чл. 157, ал. 1 от същия закон. Дружеството осъществявало туристически дейности, като предоставяло и допълнителни туристически услуги по смисъла на т. 70 от § 1 от ЗТ в туристически обекти по смисъла на чл. 153, ал. 1 и ал. от 2 ЗТ. От годишния доклад за дейността на „Пампорово“ АД [населено място] за 2021 година, публикуван в търговския регистър през август 2023 година, било видно, че основно значение за дейността на дружеството продължавал да има зимният ски-туризъм. Основният продукт, който „Пампорово“ АД [населено място] предоставяло на клиентите си, било зимна ски-ваканция. Дружеството притежавало, оперирало и поддържало всички активи, необходими за развитието на един зимен курорт, а именно: собственик било на инфраструктурата от въжени линии в к. к. Пампорово, състояща се от влекове и лифтове, поддържало и обработвало ски-пистите в курортния комплекс, основен притежател било на няколко големи ски-гардероба в комплекса и държало най-голям дял от пазара на услуги, представяни от ски-училищата в к. к. Пампорово. Отново от гледна точка на приходите, се казвало в доклада, основно значение имали приходите от продажбата билети и карти за лифтовете. От показанията на свидетелите М. К. и Г. К. допълнително се потвърждавало, че дружеството експлоатирало ски-пистата [населено място]-връх Снежанка и лифта към нея, като именно експлоатирането им било причина то да правело рехабилитация на лифта, ремонт, опити да се затревят обезтревени участъци от пистата. Т. е., „Пампорово“ АД [населено място] държало в чуждия имот (на Г. Г. С.) част от свое съоръжение (стълб и част от самата въжената линия), оператор било на ски-пистата, която минава през този имот, което означавало именно ползване на част от последния. Не било необходимо дружеството да било извършвало наземни дейности, за да имало неоснователно разместване на блага. „Пампорово“ АД [населено място] експлоатирало цялата въжена линия и ски-пистата, които лифтът обслужвал, в изпълнение на основната си дейност-предоставяне на туристически услуги, основна част от които било ползването на ски-пистите и лифтовете, от която извличало печалба, и спестявало разход от плащането на наем на Г. Г. С.. В същото време, тя не можела да го отдаде под наем другиму или да го ползва лично по същото предназначение–като оператор на ски-писта и предоставящ услугата ползване на въжена линия, защото не била и не можела да бъде лице по чл. 157, ал. 1 от ЗТ. Това означавало, че било налице обогатяване на дружеството за сметка на Г. Г. С., което сочело на основателност на предявения иск. Действията на дружеството били довели до ограниченията, които С. търпяла в собствения си имот, защото „Пампорово“ АД [населено място] се ползвало от отреждането на имота с ПУП за територия на лифт. Несъстоятелно било изразеното във въззивната жалба разбиране, че държането се извършвало на валидно правно основание-чл. 151, във в с чл. 157 от ЗТ, което изключвало неоснователното обогатяване на дружеството. Законът вменявал на лицата по чл. 157, ал. 1 от ЗТ, каквото било „Пампорово“ АД [населено място], задължения да поддържа процесните части от имота съобразно изискванията на чл. 156 от ЗТ и чл. 157, ал. 1 от ЗТ, чл. 21 от Наредбата за обезопасяването и информационната обезпеченост на ски пистите в Република България и за определяне правилата за безопасност върху територията на ски пистите и ски зоните и за организацията на работата на ски патрулите. Това било с цел да се осигуряла безопасността и комфортът на туриста и защото лицата като дружеството получавали печалбата от използването на ски-пистите, макар и непряко, а чрез приходите от билети и карти за лифтове/влекове, от обучението, предоставяно от ски-училищата, отдаването под наем на ски-оборудване, дори от местата за настаняване и хранене, защото без ски-пистите не можело да се предоставя основният продукт на „Пампорово“ АД [населено място]-зимната ски-ваканция. Чл. 151, ал. 1 от ЗТ обявявал територията на ски пистите, независимо от собствеността й, за общодостъпна, което означавало, че забранявал да се поставят от оператора и всички други лица ограничения от каквото и да е естество спрямо туристите, които искали да я ползват като такава, но не правел оператора нейн ползвател спрямо Г. Г. С. на валидно правно основание, което да изключвало неоснователното му обогатяване. Изобщо не било въведено по силата на закона вещноправно ограничение на правото на собственост на С. в полза на неопределен кръг от трети лица, а били въведени задължения за оператора който бил такъв, защото осъществява експлоатиране на пистите. Извършвайки това експлоатиране относно тези части от пистата и лифта, които засягали имота на С., без това да произтичало от договор с нея, от водене на чужда работа без пълномощие или непозволено увреждане, дружеството получавало блага, включващи и спестяването на средства за възнаграждение на С. за тези части от имота. В същото време последната била лишена от благото да получава възнаграждение за това, че дружеството ползвало тези части като оператор на ски-пистата и въжената линия. Това неоснователно разместване на блага следвало да се премахне, като дружеството бъдело осъдено на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да плати С. исковата сума. Между нея и дружеството нямало друга обвързаност; като по причина на обедняването на С. „Пампорово“ АД [населено място] се било обогатило, поради което то трябвало да върне на обеднялата онова, с което се било обогатило, до размера на обедняването. Лишено от основание било оплакването срещу неправилното установяване на размера на дължимото обезщетение. То не можело да бъде определено само за зимните месеци, както искало дружеството. Това било така, защото ски-пистата и лифтът присъствали в имота на С. целогодишно, и целогодишно имали характеристиките на туристически обект, какъвто представлявала ски-пистата (съгласно чл. 3, ал. 2, т. 4 и т. 51 на § 1 от ЗТ), и на прилежащо към ски-пистата съоръжение (каквото представлявал лифтът с обслужващия го терен, съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗТ), макар извън зимата теренът да не се ползвал като ски-писта. Правилно размерът на обезщетението бил основан на сравняване договорите за наем на имотите, посочени в заключението на неоспорената от страните и приета от съда съдебнотехническа експертиза, включващи наем и на земните площи по т. 1, 2 и 3 от заключението. Това било така, защото цените по тези договори били обусловени от специфичния вид, от особеното функционално ползване, неземеделско, на имотите: площи, върху които се поставяли съоръжения и оборудване за предоставяне на електронни съобщителни услуги. Частите от имота на Г. Г. С., за които било присъдено обезщетението, били съответно 879.59 м 2 за сервитутната площ на лифта и 310.00 м 2, заети от ски-пистата. Вещото лице по съдебнотехническата експертиза давало различни цени на м 2 за всяка от тях, като посочвало, че тази за първата площ била изведена при предположението, че може да се коси. Затова било неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд не следвало да кредитира заключението на съдебнотехническата експертиза–разликата в цената била обоснована и правилно съобразена от съда, като това дори било в полза на дружеството, защото по-голямата от площите била оценена по-евтино-по 0.38 лева на м 2, спрямо по-малката, чиято цена била по 0.45 лева на м 2. Не били допуснати твърдените от „Пампорово“ АД [населено място] процесуални нарушения. Дори да се приемело, че не били обсъдени от първата инстанция доводите му, при обсъждането им от въззивния съд напълно се потвърждавали направените в първоинстанционното решение изводи. Във въззивната жалба се поддържало, че първоинстанционния съд не бил обсъдил твърденията на дружеството относно наличието на учредено по силата на административни актове право на преминаване през процесния имот. В отговора на исковата молба обаче такова твърдение не се съдържало, като в т. 2.1 се правело позоваване на чл. 64 от ЗС, като дружеството считало, че, въз основа на учредената му суперфиция, било изградило стълб със застроена площ от 6.00 м 2 ., заради което собственицата на земята Г. Г. С. следвало да търпи ограничение, като осигурява възможност на суперфициара да ползва земята в рамките на необходимото за обслужване на построеното според предназначението му, което било да служи като опора на лифта и този стълб бил част от строеж от трета категория, б. „б“ по чл. 6, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/30.07.2033 година за номенклатурата на видовете строежи. На тези доводи бил даден отговор в мотивите на стр. 9 от първоинстанционното решение, към които въззивният съдебен състав препращал на основание чл. 272 от ГПК. Във връзка с това първата инстанция е приела, че по делото не било спорно, че с нотариален акт от 2008 година Г. Г. С. и починалият й брат били учредили възмездно право на строеж в имота в полза на ответното дружество за изграждане на стълб № 5 от въжената линия [населено място]-връх Снежанка, но от това не било възникнало сервитутно право в полза на приемателя. Разпоредбата на чл. 64 от ЗС предвиждала собственикът на постройката да можел да ползва земята само доколкото това било необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако не било уговорено друго. Учредяването на преминаване на въжената линия и ски пистата през имот частна собственост изисквало сключване на договор за учредяване право на преминаване от собственика на имота с нотариален акт. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пампорово“ АД [населено място] е поискало решението на Окръжен съд Смолян да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това представлява ли разрешението за въвеждане в експлоатация/разрешението за ползване титул за собственост и може ли с него да се докаже право на собственост на възложителя на строежа? и за това възможно ли е осъществяване на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД в хипотезата, при която ответникът няма фактическа власт върху процесния (чуждия) недвижим имот?. По отношение на тези два въпроса се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се прави позоваване на решение № 37/16.07.2015 година, постановено по гр. д. № 6418/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. за първия и решение № 49/23.07.2019 година, постановено по гр. д. № 2885/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. за втория въпрос. Същите въпроси обаче не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото по втория въпрос е съобразено това, че фактическата власт върху имота може да бъде осъществявана по различни начини в зависимост от обстоятелствата по делото. Затова тази власт може да се осъществява и чрез поставянето в имота на обеднялото лице на вещи на обогатилото се такова или изграждане на съоръжение в имота, което се предоставя на трети лица и от което това лице извлича ползи, като по този начин се създават пречки собственика да използва имота си по предназначение. Същевременно разрешението за въвеждане на обекта в експлоатация сочи на това, кой е инвеститора на същия, който го експлоатира и извлича ползи от него, макар и да не представлява титул на собственост. В случая по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е това, кое лице извлича ползите от имота, като не е задължително то да има титул за собственост на имота или изграденото в него съоръжение. Наред с тези въпроси е поставен и въпроса за това следва ли по иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД в хипотезата на ползване на чужд имот без основание, съдът да установи действителната част от площта на процесния имот, която фактически се ползва от ответника и ако уважи иска, да осъди ответника да прати обезщетение само за тази част от имота, за която действително е налице ползване?. По отношение на този въпрос също се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се прави позоваване на решение № 32/11.07.2017 година, постановено по гр. д. № 60 028/2016 година пописа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Така поставения въпрос обаче не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е определил дължащото се на Г. Г. С. обезщетение с оглед на площта от имота, която е приел, че се ползва от „Пампорово“ АД [населено място] и с оглед на времето, през което се осъществява това ползване. Поради това не е налице противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС, а несъгласието на дружеството с изводите на съда в тази насока само по себе си не е основание за допускане на касационното обжалване. Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пампорово“ АД [населено място] е поискало решението на Окръжен съд Смолян да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпроса притежава ли лицето, комуто с разпоредбата на чл. 157, ал. 1 от ЗТ, във връзка с чл. 154, ал. 1, т. 5 от ЗТ е възложено да поддържа територията на ски пистата и прилежащото към нея съоръжение-лифт, съобразно изискванията на чл. 156 от ЗТ и чл. 157, ал. 1 от ЗТ и чл. 21 от Наредбата за обезопасяването и информационната обезпеченост на ски пистите в Република България и за определяне правилата за безопасност върху територията на ски пистите и ски зоните и за организацията на работата на ски патрулите, ех lege правно основание за ползване на поземлените имоти, през чиято територия преминава ски пистата и лифта, доколкото е необходимо за изпълняване на законовите си задължения?. По отношение на този въпрос се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Смолян по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същото обаче не е налице тъй като разпоредбата на чл. 157, ал. 1 от ЗУТ, а и останалите посочени във въпроса нормативни разпоредби са ясни и не се нуждаят от изрично тълкуване. Същите уреждат задължения за собственика или лицето, на което са предоставени права за ползване върху прилежащото към ски писта съоръжение-влек и/или лифт (кабинков или седалков), но не свързва тези задължения с възникването на правото на ползване на имотите върху които са изградени тези съоръжения. Ако тези имоти са собственост на трети лица отношенията между тях и лицата по чл. 157, ал. 1 от ЗУТ следва да се уредят по установените от закона начини за това. Задълженията на лицата по чл. 157, ал. 1 от ЗУТ се отнасят до съответното съоръжение, като са вторични и произтичат от вече установеното право на собственост или евентуално ползване на съоръжението. В случай, че такова съоръжение е изградено в чужд имот, без наличието на правно основание за това, посочените задължения не могат да обосноват такова основание. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Пампорово“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Смолян да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Пампорово“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Смолян. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т.1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 290/24.11.2023 година на Окръжен съд Смолян,втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 406/2023 година, по подадената срещу него от „Пампорово“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 197/19.01.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „Пампорово“ АД [населено място] ще трябва да заплати на Г. Г. С. сумата от 1200.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение