Определение № 1671 от 05.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3299/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ф. Ч. Б., чрез адв.К. И., срещу решение № 173/10.02.2023г. по в.гр.д.№ 2577/22 по описа на САС в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска на касатора срещу ЗК Лев инс АД по чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размер от 90 000 лева и е отхвърлен за разликата до размер от 200 000 лева. Касаторът Б. обжалва решението в частта, с която искът му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 90 000 лева до 200 000 лева, като изтъква оплаквания за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпросите за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да прецени самостоятелно доказателствата по делото, да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да изложи собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор, и този за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 226, ал.1 КЗ /отм/ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка.Твърди се, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Насрещните страни по жалбата – ответникът ЗК Лев инс АД и третото лице помагач Д. С. К., не са депозирал отговори по чл. 287, ал.1 ГПК. Съдът намира касационната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: За да постанови решението си в обжалваната от касатора част, въззивният съд е намерил за недоказано възражението за съпричиняване, поддържано във въззивната жалба на третото лице помагач и по отделения като спорен въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е приел от фактическа страна следното: От произшествието ищецът е претърпял сложни за лечение телесни травми в различни анатомични области (дясна раменна кост, ребра, дясна лакътна кост, дясно стъпало, прекъсване на десния улнарен нерв на ръката, мекотъканни увреждания), които са лекувани, чрез неколкократни оперативни интервенции. Лечението и възстановяването са отнели продължителен период (една година за лечение, а рехабилитационните процедури са надхвърлили 2 години), като понастоящем е налице трайна увреда (макар и не инвалидизираща пожизнено) на захвата на дясната (водеща) ръка и на движенията в областта на лакътя на този крайник. Същите са осезателно смутени и влияят както на ежедневните битови дейности, така и на упражняването на професията на лицето, доколкото същото е компютърен специалист. Ищецът е имал периоди на силни болки и страдания, затруднения в обслужването, съблюдавал е постелен режим на лечение, изпитвал е затруднения при придвижването след това, ползвал е вкл. и инвалидна количка, нуждаел се е от чужда помощ в ежедневието. Останалите два големи следоперативни белега имат загрозяващ ефект, което смущава ищеца. При така установеното от фактическа страна, за да определи като справедлив размер на обезщетението такъв от 90 000 лева, въззивният състав е отчел, че се касае до млад човек (35 г. към датата на ПТП), в активна възраст, който е претърпял откъсване от обичайната си дейност, драстична промяна на ежедневието за продължителен период на лечение и рехабилитация, нарушение на трудовата дейност, ограничения в личен план досежно упражняване на спортни и развлекателни дейности; преживял е болки и страдания, силен психичен стрес, притеснения и трудности; лечението е преминало през многократни оперативни манипулации, оставили белези; битовите затруднения, неудобството от обслужването от близките и зависимостта от тях; времето на настъпване на инцидента - 2013 г. и обществено-икономическите условия към този момент, както и практиката на съдилищата за обезщетяване на вреди от инциденти, настъпили в този период. Размерът е съотнесен към средната работна заплата за страната за период над 10 г. (с оглед статистически данни за средна работна заплата към датата на инцидента, възлизаща на около 640 лв.) Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Свързаните с прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД въпроси на касатора са от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането ( така решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.). Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка дали при разрешаване на въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд се е отклонил от цитираните по – горе разрешения на съдебната практика, игнорирайки част от установените по делото конкретни обстоятелства от значение за приложението на чл.52 ЗЗД. На осн. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК (вж. влязлото в сила решение по чл. 78а НК на лист 261 от първоинстанционното дело) касаторът не дължи държавна такса за касационното производство, поради което делото следва да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд