Определение № 50607 от 18.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2197/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Велико Ж. К., действащ като ЕТ „Ж. – Велико К.“, [населено място] срещу решение № 11 от 18. 02. 2021 г. по в. т. д. № 209/2020 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 297 от 30. 09. 2020 г. по т. д. № 593/2019 г. на Бургаски окръжен съд е обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на Кооперация „ПК Фар“ /н/, по иска с правно основание чл. 646, ал. 3 вр. ал. 2, т. 3 ТЗ на синдика В. Ч. срещу Кооперация „ПК Фар“ и ЕТ „Ж. – Велико К.“, извършеното от длъжника /Кооперация „ПК Фар“/ погасяване на парично задължение към ЕТ „Ж. – Велико К.“ в размер на 66 797, 91 лв., която сума е преведена на 26. 10. 2017 г. по сметката на едноличния търговец. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд за осъществяване на фактическия състав по чл. 646, ал. 3 вр. ал. 2, т. 3 ТЗ, тъй като по делото не е доказан субективният елемент – знание на кредитора, че длъжникът е неплатежоспособен или свръхзадължен. Оспорва извода на съда, че в качеството на член-кооператор в ответната кооперация е бил в състояние да узнае обстоятелства, въз основа на които да направи обосновано предположение за наличието на неплатежоспособност на кооперацията. Сочи, че не е член на УС на кооперацията и не е налице свързаност между него в качеството на кредитор и кооперацията. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Следва ли да се зачете и приложи законовата презумпция по чл. 646, ал. 4, т. 2 ТЗ за знание за неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост и уважи предявен евентуален иск по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ в противоречие на горепосочената практика на ВКС /решение по гр. д. № 5489/2014 г. на ВКС, IV г. о./ и в нарушение на задълженията, свързани със зачитане, евентуално отхвърляне на законови презумпции, произтичащи от ТР № 1/2012 на ОСГК на ВКС и ППВС № 6 от 27. 12. 1974?; 2. Следва ли да се зачете и приложи законова презумпция по чл. 646, ал. 4, т. 2 ТЗ и уважи предявен евентуален иск по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ при успешно проведено обратно доказване?; 3. Следва ли да се зачете и приложи законова презумпция по чл. 646, ал. 4, т. 2 и уважи предявен евентуален иск по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ, след като основният иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ по същото дело при идентична фактическа обстановка е отхвърлен поради успешно оборена законова презумпция по чл. 646, ал. 4, т. 2 ТЗ при проведено обратно доказване и представлява ли това нарушение на служебните задължения на съда?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на първия поставен въпрос противоречи на практиката на ВКС – решение № 120 от 3. 04. 2015 г. по гр. д. № 5489/2014 г. на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите въпроси касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това поддържа, че въззивният акт е нищожен, евентуално – недопустим или очевидно неправилен, доколкото мотивите към него са вътрешнопротиворечиви. Последното твърдение свързва с доводи за противоречивото произнасяне на съда по съединените при условията на евентуалност искове при идентична фактическа обстановка. Излага, че съдът е счел, че главният иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ следва да бъде отхвърлен, тъй като презумпциите по чл. 646, ал. 3 и 4 ТЗ са оборени, а уважаването на иска по чл. 646, ал. 2, т. 3 ТЗ с атакуваното решение е аргументирал с необорването от касатора въззиваем в производството пред апелативния съд на презумпцията по чл. 646, ал. 4, т. 2 ТЗ за знание за неплатежоспособност или свръхзадълженост. Ответникът по касационната жалба синдикът на ПК „Фар“ /н/ В. Х. Ч. е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Длъжникът Кооперация „ПК Фар“ /н/, задължителен другар на жалбоподателя, не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Бургаски апелативен съд е приел, че с решение по т. д. № 232/2018 г. на Бургаски окръжен съд, по молба по чл. 625 ТЗ от 14. 05. 2018 г., е обявена неплатежоспособността с начална дата 25. 11. 2016 г. на ответната кооперация и по отношение на нея е открито производство по несъстоятелност, като производството е било спряно и по-късно възобновено с решение от 02. 08. 2019 г.; с договор за продажба на недвижим имот, сключен с нот. акт № 112/2017 г., кооперацията е продала на ответния едноличен търговец недвижим имот – трети етаж от хотелска сграда в [населено място], подробно описан в нотариалния акт, ведно с идеални части от поземления имот, върху който е построена сградата, и извършените подобрения срещу цената от 140 550 лв., част от която - 73752, 09 лв. купувачът следвало да преведе в 10-дневен срок по сметката на РКС „Черноморие“ за погасяване задължение на продавача и за частично заличаване на залог на търговско предприятие относно продадения имот, а остатъкът - сумата от 66 797, 91 лв. следвало да бъде платена до 29. 11. 2017 г. от купувача едноличен търговец с кредит и след представяне на доказателства за заличаване на залога на търговското предприятие в частта досежно прехвърления имот. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че по заплащането на продажната цена ответникът едноличен търговец е наредил два превода на 29. 09. 2017 г. – 59 000 лв. и 14 752 лв., като РКС „Черноморие“ е получила по банковата си сметка 73 752 лв.; на 26. 10. 2017 г. Кооперация „ПК Фар“ е получила по своя сметка плащане от едноличния търговец по фактура на стойност 66797, 91 лв.; на 03. 08. 2017 г. едноличният търговец е заплатил в брой на кооперацията сума от 7 000 лв. авансово плащане за продажбата на имота, за което е издадена фактура, придружена с касов бон и налична при страните. Извършена е констатация, че преди това – на 01. 09. 2017 г. едноличният търговец е издал фактура със задължено лице ответната кооперация за извършени подобрения. Прието е, че кооперацията е наредила плащане на търговеца за сумата от 66 797, 91 лв., което се е основавало на частично плащане за подобрения по фактура от 01. 09. 2017 г. за 59 797, 91 лв. и възстановяване на платен аванс от 7 000 лв. по фактура от 03. 08. 2017 г. В обжалваното решение е посочено, че решението на УС за кооперацията за продажбата на третия етаж е от 8. 06. 2017 г., като съгласно него продажната цена е била 80 000 лв., тъй като в имота са извършени подобрения от едноличния търговец; на 29. 08. 2017 г. същият орган е взел решение за сключване на споразумение с ЕТ като наемател относно извършените подобрения на хотелските етажи за цена от 50 458 лв. съгласно експертна оценка и за продажба на третия етаж ведно със земята и подобренията за цена общо от 140 550 лв. От показанията на свидетеля К. съставът на въззивния съд е установил, че процесната продажба била по решение на общото събрание на кооперацията, а управителният съвет е решил да се намали цената със стойността на подобренията, извършени от едноличният търговец; последният притежавал почти цялата сграда с изключение на третия етаж, в една част от който били стаите на кооперацията, а в друга – той бил наемател; целта на продажбата била да се инкасират средства за погасяване на задълженията на кооперацията; сградата била строена през 1975 г., имала нужда от подобрения в общите части, уточнени от свидетеля, и била преустроена в хотел, като се продавала на части. С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на главния иск по чл. 646, ал. 1, т. 2 ТЗ, доколкото в случая е оспорено плащане, извършено след началната дата на неплатежоспособността и в едногодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, но на изискуемо задължение предвид уредените свободно между ответниците наемни правоотношения във връзка с разходите за строителство и прекратяване на договора за наем с плащане на подобренията по издадена на 1. 09. 2017 г. фактура от едноличния търговец. Счел е обаче за основателен съединения при условията на евентуалност иск по чл. 646, ал. 2, т. 3 вр. ал. 3 ТЗ. Посочил е, че се касае до оспорено погасяване на изискуемо задължение на длъжника чрез плащане, извършено на 26. 10. 2017 г., тоест след началната дата на неплатежоспособността на кооперацията и в едногодишния срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, като следва да се приложи презумпцията за знание на кредитора /ответника Велико К., действащ като ЕТ „Ж. – Велико К.“/, че длъжникът /Коперация „ПК Фар“/ е неплатежоспособен. Изложил е съображения, че купувачът е бил член на кооперацията и в това си качество е бил в състояние да узнае обстоятелства, въз основа на които да направи обосновано предположение за неплатежоспособността на кооперацията. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо. Нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. Въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на исканията на ищеца и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Що се касае до доводите на касатора за противоречивост на мотивите на въззивния съд, то такава не би могла да обуслови невалидно или недопустимо произнасяне на съда. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Неоснователни са и споменатите доводи на касатора за вътрешна противоречивост на мотивите на въззивния съд по предявените искове. Отхвърлянето на главния иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ е основано на становището на съда за отсъствието на обективна предпоставка, а именно тъй като е извършено плащане след началната дата на неплатежоспособността и в едногодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, но не се касае до изпълнение на неизискуемо вземане. В този смисъл е изключен извод за противоречиво произнасяне по съединените искове относно приложението на презумпцията за знание по чл. 646, ал. 4 ТЗ. Касационното обжалване не може да се допусне по първия и втория въпрос, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При формулирането на въпросите се изхожда от невъзприета от съда теза за проведено успешно обратно доказване, съответно за невъзможност да бъде приложена презумпцията за знание по чл. 646, ал. 4 ТЗ, и въпросите са насочени към оспорване на изводите на въззивния съд за знание на кредитора, в чиято полза е извършено плащането, за неплатежоспособността на длъжника, налагащо преценка на доказателствата по делото. Съгласно задължителните разяснения в мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се обосновава приложното поле на касационния контрол, трябва да е от значение за конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно, въззивният съд не се е отклонил и от практиката на ВС и ВКС, вкл. задължителната такава /ППВС № 6/1974 г., ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/, част от която е цитирана от касатора, че при оборимите законни презумпции доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори, като проведе пълно обратно доказване. Приложението на презумпцията за знание на кредитора, че длъжникът е неплатежоспособен, от решаващия състав е резултат от основания на доказателствения материал извод за наличието на предпоставките по чл. 646, ал. 4, т. 2, пр. 2 ТЗ, които не са опровергани. Що се отнася да правилността на така извършената преценка, то тя не може да бъде контролирана в производството по чл. 288 ГПК. Последният поставен от касатора въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй с оглед вече изложеното по повод въведените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице противоречиво произнасяне на съда по съединените главен и евентуален искове по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ и чл. 646, ал. 2, т. 3 вр. ал. 3 и ал. 4, т. 2 ТЗ. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение