Определение № 659 от 29.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2923/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на N. I. L.. /Н. И. Л.., чрез [фирма] – юридически представител за територията на Р България, срещу решение № 16 от 05.01.2015г. по т.д. № 4351/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1417 от 28.07.2012г. п т.д. № 2480/2010г. на СГС, ТО, VI-13 състав и касаторът е осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на адв. А. А. Х. сумата 943,20 лева – адвокатско възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК. С потвърденото първоинстаницонно решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против А. Т. Д. обективно съединени искове за присъждане на обезщетение в размер на 5 000 лева, претърпени вследствие използването от страна на ответника в търговската му дейност на стоки, означени с търговската марка на ищеца „N.” с рег. № 12063 на ПВ на РБ, чрез съхраняването с цел продажба и предлагането за продажба на 313 бр. спортни обувки, означени с марката на ищеца, през периода 01.09.2008г. – 06.11.2008г. в [населено място], на основание чл.76, ал.1, т.3 ЗМГО; за присъждане на обезщетение за забава върху сумата 5 000 лева в размер на 1 269,74 лева за периода 01.09.2008г. – 27.10.2010г. на основание чл.86, ал.1 ЗЗД и за разгласяване за сметка на ответника на диспозитива на съдебното решение в два всекидневника и в часови пояс на телевизионна организация с национално покритие, определени от съда, на основание чл.76, ал.2, т.3 ЗМГО.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо на основание чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК, тъй като е постановено по непредявен иск. Твърди, че действително предявеният от него иск е насочен към възстановяване на всички вредни последици от деликта, в т.ч. имуществени вреди /претърпени загуби, пропуснати ползи под формата на лицензионна такса/ и неимуществени вреди, като размерът на вредите е определен съгласно въведения в закона презумптивен механизъм по чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО. Поддържа, че дори и въззивното решение да се приеме за допустимо, същото е неправилно поради съществено нарушение на производствените правила и нарушение на материалния закон, както и необоснованост. Твърди, че липсват мотиви, в които съдът обосновава своето заключение, че ищецът не е доказал настъпването на вреди като пряка и непосредствена последица от нарушението на правата върху неговата марка. Поддържа още, че въззивният неправилно е приложил закона – чл.76а ЗМГО, приемайки, че ищецът не е претърпял вреди като пряка и непосредствена последица от доказано нарушение на неговата търговска марка, използвана без неговото съгласие. Счита, че решението е постановено и в нарушение на чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следните материалноправни въпроси:

1. Когато съдът се произнесе по непредявен иск, налице ли е недопутимо съдебно решение – твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като се позовава на решение № 563 от 22.06.2010г. по гр.д. № 1474/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение от 09.12.2009г. по гр.д. № 368/2009г. на Окръжен съд – Ямбол, решение от 14.05.2010г. по гр.д. № 349/2010г. на Окръжен съд – Бургас, както и т.1 на ТР № 1/19.12.2010г. на ОСГТК на ВКС и т.10 от ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГТК на ВКС.

2. Може ли да се приеме, че с доказване факта на нарушението на права върху търговска марка, когато същата е използвана в търговската дейност без необходимото по закон съгласие на маркопритежателя /в хипотезата на фалшиви/неоригинални стоки/, за маркопритежателя настъпват вреди като пряка и непосредствена последица от деликта, без да е необходимо последният да представя доказателства за вредите, различни от тези, установяващи факта на нарушение – поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като е налице противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 106 от 11.07.2012г. по т.д. № 769/2011г. на ВКС, решение № 22 от 10.05.2012г. по т.д. № 1157/2010г. на ВКС, решение № 03.06.2008г. по т.д. № 02205/2006г. на СГС, VI – 8 състав, решение № 356 от 09.06.2010г. по гр.д. № 2774/2009г. на САС;

3. Може ли да се приеме, че освен пропуснати ползи, вредите за правоносителя се изразяват и в накърняване на марката, размиване и обезценяване, което също следва от факта на нарушението, без да е необходимо да се представят доказателства, отделни от тези за установяване на нарушението – поддържа, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;

4. При наличие на доказателства за основателност на иска по чл.76, ал.1, т.3 ЗМГО следва ли съдът да приложи нормата на чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО във връзка с чл.162 ГПК по отношение на неговия размер – твърди, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като се сочи решение № 133 от 18.06.2014г. по гр.д. № 5247/2013г. на ВКС, решение № 66 от 19.03.2012г. по гр.д. № 1139/2011г. на ВКС и решение № 189 от 20.06.2014г. по гр.д. № 5193/2013г. на ВКС;

5. Искът за обезщетение за вреди по чл.76, ал.1, т.3 ЗМГО, при който ищецът е направил изрично искане за прилагане на разпоредбата на чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО и претендира обезщетение на вредите от нарушението в размер на равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките, предмет на нарушението, изисква ли от ищеца като предпоставка за редовност на исковата молба да формулира поотделно искове за имуществени и неимуществени вреди – твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие с решение № 106 от 11.07.2012г. по т.д. № 769/2011г. на ВКС.

Ответникът А. Т. Д., [населено място], представляван от особен представител адв. А. А. Х., оспорва касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено изцяло при спазване на материалния и процесуалния закон. Счита за правилен извода на въззвния съд, че за уважаване на предявения иск следва освен установения факт на нарушението върху търговските марки, да има налице и реално причинена вреда.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да отхвърли предявения иск с правно основание чл.76, ал.1, т.3 ГПК за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се /съгласно направеното в съдебното заседание на 07.03.2012г. уточнение/ в пропуснати ползи, съизмерими с невъзможността на ищеца като притежател на марката да получи продажната цена по цени на дребно на стоки, идентични на иззетите и унищожени от полицията стоки – предмет на нарушението, е приел за доказано, че ищецът е притежател на марка N. – словна за клас 25 от МКСУ, рег. № 12063 и срок на закрила до 22.03.2019г., че е налице нарушение на правото на търговската марка от ответника, но че липсват ангажирани от ищеца доказателства, че съхраняването с цел продажба и предлагането за продажба от ответника на 313 бр. спортни обувки, означени с процесната марка, е довело до невъзможността му като маркопритежател да реализира същото количество стоки, носещи неговия знак, неполучавайки по този начин продажната им цена по цени на дребно, каквото обезщетение като пропусната полза се претендира. Посочил е, че нормата на чл.76б ЗМГО, на която жалбоподателят се позовава, съдържа презумпция единствено относно размера на вредата, но не и относно нейното настъпване като пряка и непосредствена последица от увреждането, което следва да бъде доказано от ищеца.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос е обоснован с твърдение за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск и въз основа на това се поддържа довод за недопустимост на решението. Този въпрос не съответства на даните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.76, ал.1, т.3 ЗМГО, поради което е неоснователно оплакването, че решението е постановено по непредявен иск. Обстоятелството, че съдът не е обсъдил част от твърденията, които са включени в основанието на предявения иск, не може да обоснове извод за недопустимост на решението, а води до неговата неправилност.

Поставените втори и трети въпроси, които следва да бъдат конкретизирани по следния начин: „Причиняват ли се на притежателя на регистрирана търговска марка имуществени вреди, когато същата е използвана в търговската дейност без необходимото по закон съгласие на маркопритежателя /в хипотезата на фалшиви/неоригинални стоки/, и за уважаване на предявения иск за обезщетяване на вредите следва ли да бъдат доказани всички конкретни твърдения за причинени вреди?”, са релевантни, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. При решаването на въпроса въззивният съд се е отклонил от създадената постоянна съдебна практика – решение № 22 от 10.05.2012г. по т.д. № 1157/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.

Формулираният четвърти процесуалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че предявеният иск е доказан по основание, но недоказан по размер, а е приел, че макар да е доказано извършеното от ответника нарушение на правото на ищеца върху притежаваната от него марка, не е доказано настъпването на твърдените в исковата молба имуществени вреди. Поради това въззивният съд е приел, че не следва да намери приложение разпоредбата на чл.76б ЗМГО по отношение определяне размера на предявения иск. Предвид изложеното формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Петият процесуалноправен въпрос не е релевантен, тъй като е поставен в конктекста на извършване на преценка за редовността на искова молба, с която е предявен иск по чл.76, ал.1, т.3 ЗМГО със съдържащо се искане за прилагане на чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО. Този въпрос не е релевантен, тъй като по делото липсват данни исковата молба да е била оставяна без движение за отстраняване на нередовности и да е било изискано формулиране поотделно на искове за имуществени и неимуществени вреди. Поради това и този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението.

На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТ по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 140 лева по сметка на ВКС.

Такава мотивиран, Върховният касационен съд