Определение № 4087 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3159/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 101/14.03.2024 г. по в. гр. д. № 854/2023 г. Хасковският окръжен съд е потвърдил решение № 144/02.08.2023 г. по гр. д. № 742/2022 г. на Свиленградския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на „АГРО ФИНАНС КОНСУЛТ“ ЕООД - [населено място], че Г. П. Г., Е. И. К. и М. И. К. притежават съответно по 1/8 ид. ч., 1/4 ид. ч. и 1/16 ид. ч. от правото на собственост върху следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор [№] с площ от 1 820 кв. м., ПИ с инентификатор [№] с площ от 9 456 кв. м.; ПИ с идентификатор [№] с площ от 6 369 кв. м. и ПИ с идентификатор [№] с площ от 4 550 кв. м., всички в местността „Долната ува“ по КККР на [населено място], с трайно предназначение на територията - земеделска, с начин на трайно ползване - ниви, и дружеството е осъдено да предаде на ищците владението върху описаните имоти на основание чл. 108 ЗС.

По делото е установено, че ищците са част от наследниците по закон на И. П. Б., починал на 15.01.1982 г., като придобитите от тях части от наследството се равняват съответно на 1/8 ид. ч. за Г. Г., 1/4 ид. ч. за Е. К. и 1/16 ид. ч. за М. К.. С посочените идеални части ищците се легитимират за съсобственици на земеделски земи, възстановени с решение № 162ЛБ от 19.04.2000 г. на ОСЗГ - Любимец.

Въззивният съд е приел за неоснователен довода на ответника за незаконосъобразност (нищожност) на решението на органа по поземлената собственост, обосновано с твърдения, че не е подписано от всички членове на службата. Посочил е, че при представянето му решението, което е в заверен препис, а не в оригинал, не е оспорено изрично, включително и отбелязаната върху него дата на влизане в сила - 19.04.2000 г. От друга страна, за ответника по иск за собственост на имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, който не заявява собственически права върху имота, липсва правен интерес да оспорва легитимацията на ищеца по реда на косвения съдебен контрол. В случая ответникът не е оспорил правото на собственост на ищците, а е налице и извънсъдебно признание от негова страна предвид обстоятелството, че процесните имоти са му били предоставени за ползване с договор за аренда от „Омега Агроинвест“ ЕООД - [населено място] в качеството му на собственик на 1/4 ид. ч., придобита в резултат на предхождащи разпоредителни сделки, първата от които е сключена от една от сънаследниците - Ц. И. Г., разпоредила се с притежаваната от нея 1/4 ид. ч. от придобитите по реституция земеделски земи, в това число и процесните, включени в наследството, оставено от баща й И. П. Б..

За неоснователно въззивният съд е намерил и възражението на ответника, че ползва имотите на правно основание - договор за аренда на земеделски земи, считано от 19.01.2017 г., за срок до 30.09.2032 г. Посочил е, че съгласно редакцията на чл. 3, ал. 4 от Закон за арендата в земеделието (ЗАЗ) - ДВ, бр. 61 от 2016 г., в сила от 05.08.2016 г. до 18.07.2017 г., когато договорът е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС. Съгласно редакцията на чл. 3 ЗАЗ, в сила от 18.07.2017 г., договорът за аренда може да се сключи със съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот. Посочил е, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% от общия земеделски имот, както е в разглеждания случай (доколкото правата на арендодателя са в размер на 25%), е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо. Като се е позовал на мотивите към т. 2 на ТР № 2/20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е посочил, че договорът за управление, какъвто е и договорът за аренда, може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ, но ако сключилият договора съсобственик не притежава повече от половината от вещта, договорът не е противопоставим на всеки едни от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако са го приели. Приел е за безспорно установено по делото, че ищците не са приели договора за аренда, каквито данни се съдържат в показанията на свидетеля Д. Г., според който една от сестрите на майката на жена му по мафиотски начин е продала 1/4 ид. ч. от земите, без да попита дали някой от останалите съсобственици иска да ги закупи, и в продължение на пет години ищците не са получавали никаква рента. Съдът е посочил, че показанията на свидетеля не са опровергани по надлежния за това ред от страна на ответника по исковете.

С оглед наличието на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на ревандикацията - ищците са придобили идеални части от процесните имоти по силата на наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ, фактическата власт върху които се упражнява от ответника без правно основание, въззивният съд е намерил предявените искове за установяване право на собственост върху идеални части от имотите и за предаване на владението им, за основателни.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ответникът по исковете, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - ищци по делото, са подали писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните правни въпроси:

1. Притежава ли доказателствена сила и задължително ли е за третите лица, оспорващи собствеността, и (за) съда, решение за възстановяване правото на собственост с план за земеразделяне, което решение не е обективирано на хартиен носител, а е представено във вид на компютърна разпечатка от поддържания от Общинската служба програмен продукт, респ. върху него изрично е отбелязано, че е отпечатано след датата на постановяването и влизането му в сила; действителен ли е така разпечатаният документ, след като не предоставя възможност да се установи дали е постановен от компетентен орган, дали постановилият го орган е действал в законен състав, и постановен ли е в предписаната от закона форма;

2. При спор за собственост по реда на чл. 108 ЗС следва ли съдът да извърши т. н. косвен съдебен контрол предвид това, че ответникът не е участвал в административното производство, в което е издадено процесното решение за възстановяване правото на собственост върху спорния имот;

3. Непротивопоставянето и непредприемането на каквито и да е действия по оспорване ползването на имотите по договор за аренда/наем, сключен от съсобственик, притежаващ по-малко от половината от собствеността, за период от и/или повече от пет стопански години от подписването му от останалите съсобственици, съставлява ли потвърждаване на договора по смисъла на решение № 12/01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

Поддържа, че по поставените въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Освен това поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е признал легитимиращо действие на представеното по делото решение за възстановяване правото на собственост, позовавайки се на разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и игнорирайки разпоредбата на чл. 60, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ (отм.).

Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Приема се в практиката на ВКС, че косвеният съдебен контрол на административни реституционни актове обхваща както тяхната валидност (ако не са били предмет на пряк съдебен контрол), така и тяхната материална законосъобразност (наличието на предпоставките на съответния реституционен състав за възстановяване правото на собственост), ако правните последици на акта се противопоставят на лице, което не е участвало в административното производство - чл. 17, ал. 2 ГПК. Както обаче за всеки спор с установителен характер (независимо дали се предявява чрез иск или възражение, респ. реплика), и за допустимостта на възражението за нищожност на реституционен административен акт важи изискването за наличие на правен интерес - чл. 124, ал. 1 ГПК. Приема се, че преюдициалното въвеждане в процеса на спор за нищожност на административен акт по реда на косвения съдебен контрол в случай, при който наследник (респ. негов универсален или частен правоприемник) на лице, което е притежавало правото на собственост преди обобществяване или отнемане на земеделски имот, чиято реституция е поискана в сроковете по ЗСПЗЗ, и което след постановяване на реституционно решение се е снабдило с констативен нотариален акт по давност, е в противоречие с основния принцип на гражданското процесуално право за добросъвестно упражняване на процесуални права (чл. 3 ГПК), тъй като касае не само отричане правата на насрещната страна, но отрича и възможността страната, позоваваща се на нищожността на административния акт, да е придобила правата, на които основава възражението, изключващо правата на насрещната страна. Касае се за превратно упражняване на процесуални права, което е укоримо с оглед обществения интерес, и процесуалните последици са отказ от защитата им (решение № 19/16.03.2022 г. по гр. д. № 2822/2021 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.).

Това решение е приложимо и в случай като настоящия, при който ответникът по исковете (сега касатор) основава упражняваната от него фактическа власт върху възстановени земеделски земи на основание договор за аренда, сключен след няколко разпоредителски сделки, праводател по първата от които е една от наследниците на собственика на имотите. След като касаторът черпи права от договор за аренда, сключен с лице, придобило собствеността върху 1/4 ид. ч. от процесните земи въз основа на прехвърлителни сделки и решение № 162ЛБ от 19.04.2000 г. на ОСЗГ - Любимец за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ, той няма правен интерес да оспорва правата на другите съсобственици на същите земи, произтичащи от същото това решение на ОСЗГ, което създава основата и на собствените му права по договора за аренда. Недопустимо е едно решение за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ да създава права за 1/4 ид. ч. от възстановените земи и същевременно да не създава права за останалите 3/4 ид. ч. от същите земи. Точно това е приел и въззивният съд и този извод съответства на практиката на ВКС, която допуска косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, стига той да не представлява злоупотреба с права. Друга подобна хипотеза на изключване на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК върху решения за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ е например тази, разгледана в решение № 360 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 79/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., с което ВКС е отказал да зачете възраженията на ответниците за материална незаконосъобразност на решението за реституция по ЗСПЗЗ, на което се позовават ищците, след като самите ответници нямат противопоставими права върху имота по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Това решение е основано и на друга подобна практика на тричленни състави на ВКС, последвана и от ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, според която ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие (ОСЗ, ОСЗГ, ПК), от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове; той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията.

Изхождайки от тези принципни разсъждения, следва да се приеме, че по първите два въпроса не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. След като ответникът няма правен интерес да оспорва решение № 162ЛБ от 19.04.2000 г. на ОСЗГ - Любимец, от което самият той косвено черпи права, представената по делото компютърна разпечатка на това решение от поддържания от общинската служба програмен продукт е достатъчна като доказателство за установяване правата на ищците върху притежаваните от тях идеални части от земеделските земи. В случая съдът не дължи извършването на косвен съдебен контрол върху това решение по възражение на ответника, въпреки че той не е участвал в административното производство, в което е издадено решението.

По третия въпрос не е налице противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение № 12/01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. В него е прието, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо, например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания. В настоящия случай няма данни за получаване на такива арендни плащания и по този критерий не може да се определи дали договорът за аренда е приет от другите съсобственици, или не, а данни по делото за друг начин на приемане няма. Непротивопоставянето и непредприемането на действия от ищците по делото по оспорване ползването на имотите по силата на договора за аренда не е равнозначно на мълчаливо приемане на договора, предвид установеното от свидетеля Д. Г. несъгласие от тяхна страна. От решението на ВКС следва, че във всеки конкретен случай и с оглед особеностите на конкретното дело ще се преценява дали има приемане на договора за аренда от останалите съсобственици. По този въпрос не може да бъде даден предварителен еднозначен отговор, затова по него не може да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно.

Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от въззивния съд на императивна правна норма.

В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват. За да го постави, въззивният съд е приложил относимите към спора правни норми съобразно с техния точен смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика, без да е допуснал нарушения на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и не са явно необосновани, както смята касаторът. Те се базират както на обстоятелството, че ответникът няма правен интерес да оспорва земеделската реституция, от която сам черпи права, така и на практиката на ВКС (решение № 193 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 1068/2010 г. на I-во г. о., решение № 389 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 1362/2010 г. на I-во г. о., решение № 360 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 79/2011 г. на II-ро г. о.), според която решението на поземлената комисия (ОСЗ, ОСЗГ), като постановено до 2003 г., е валидно, ако е взето от мнозинството от състава на комисията по чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ (отм.), а в настоящия случай решението на ОСЗГ- Любимец, от което черпят права ищците, е взето от двама от тримата членове на службата, видно от представеното по делото копие, поради което то е валидно и поражда вещни права.

В обобщение - не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците са претендирали разноски за касационното производство, но не са представили доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат, съответно не се дължи произнасяне по възражението в касационната жалба за прекомерност на същите.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.