Определение № 1245 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1916/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на „Д. застраховане“АД- [населено място] ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 201 от 09.06.2023 г. по в.т.д. № 219 /23 на Апелативен съд-Варна, В ЧАСТТА с която, след отмяна на първоинстанционното решение по т.д. № 413/2022 г. на ОС-Варна, в съответната част, застрахователното дружество е било осъдено да заплати на М. М. В. [ЕГН], допълнително разликата над присъдените 3 500 лева до 18 500 лева / или още 15 000 лева/ от общо претендирани 28 500 лева, предявени като частичен иск от 38 500 лева- обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на получени травматични увреди при ПТП на 14.05.2021г. в [населено място], когато ищцата като пешеходец била ударена от л.а.Ситроен с ДК [рег.номер на МПС], при маневра „заден ход“ на автомобила, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.12.2021г. до окончателното заплащане на задължението както и сумата от допълнително 0.43 лева, представляващи медицински разходи до претендирания размер от общо 289.69 лева, на основание чл.432 вр.чл.429, ал.2 КЗ. В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон-чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на конкретното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски под формата на дължимо адв.възнаграждение при условията на чл.38 ал.2от ЗАдв. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2,предл. ГПК-частична недопустимост: съдът е взел в предвид при определяне на обезщетението и вреди от същото застрахователно събитие, каквито не са били наведени в ИМ/загрозяващ белег/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5000 лева/ делото е гражданско по своя характер-чл.113 предл. второ ГПК / ЗИД ДВ, бр.100/2019/ намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения: Във въззивното производство е отпаднало изискването за разглеждане възражението на застрахователя за принос на пострадалата съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, въведено с отговора на исковата молба: Не се оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховане на гражданската отговорност на водача на автомобила, причинил процесното ПТП, покритието на застраховката към датата на произшествието, както и обхванатите от СПН на решението по АНД №4936/2021г. по описа на РС-Варна, факти,тъй като, въпреки освобождаване на водача Р. М. С. от наказателна отговорност, решението по АНД се ползва със задължителна за гражданския съд сила, съгласно чл.300 ГПК. Не се спори и относно подаване на застрахователна претенция от пострадалото лице в изпълнение на изискването на чл.380 вр.чл.498 КЗ както и заплащане на 21.12.2021г. на определеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 31 500 лева, както и 2 607.26 лева – обезщетение за сторените разходи за лечение на пострадалата. Не е оспорен и механизмът на ПТП – при маневра на заден ход виновният за ПТП водач блъска преминаващата отзад пешеходка, на паркинг пред Банка ДСК ЕАД в [населено място]. Не са били оспорени и получените от ищцата травматични увреди при процесното ПТП – счупване на шийката на лява бедрена кост и наложило се оперативно лечение за смяна на тазобедрена става; травма на ляв горен крайник, но без счупване на лявата раменна кост. От представеното решение на ТЕЛК от 01.09.2022г. се установява, че пострадалата е с придобито право на пенсия за ОСВ и с 50% трайно намалена работоспособност с посочено основание за това – счупването на бедрената шийка и наличие на ортопедични импланти на ставата. Видно от решението, определената степен инвалидизация е пожизнена. В приложеното решение е отразено, че пострадалата е със самостоятелна походка, леко накуцваща. Тези обстоятелства се установяват и от приложената Епикриза на МБАЛ Св.Анна – Варна АД. Ищцата е престояла в болничното заведение 11 дни като е извършена оперативно смяна на лява ТБС под спинална анестезия. Видно от приложената по делото медицинска документация, в частност извършена при приема на пострадалата на 14.05.21г. рентгенография, не е налице счупване на лява раменна кост, а констатирани само дегенеративни промени. От заключението на СМЕ се установява, че при приемането си в МБАЛ Св.Анна пострадалата се е оплаквала от силни болки в травмираните области и невъзможност за самостоятелни движения. На 18.05.21г. била извършена операция за тотална смяна на ТБС /лява/ под спинална анестезия. Периодът след операцията е протекъл гладко, със сваляне на конците на 15 ден, антитромботична профилактика за 30 дни, изписана с помощни средства По отношение на болковия синдром, съдът, на база заключението на СМЕ, е приел, че непосредствено след фрактурата ищцата е изпитвала много силни болки и страдания. Именно поради това и с оглед възрастта й – на 73 години – е извършена операция с тотална смяна на ТБС, което съкращава периода на възстановяване. Посочената в ЕР на ТЕЛК основна /водеща/ диагноза е именно причиненото при процесното ПТП счупване на бедрената шийка, наложило смяна на тазобедрената става на пострадалата. От показанията на разпитаните по делото свидетели, според съда,се установяват търпените от пострадалата болки и страдания във връзка с получените при ПТП травми. Синът на ищцата сочи, че след изписването на ищцата от болницата, където била сменена ТБС, същата е била при него около 2 месеца, през които почти не можела да се движи – първоначално не можела да извършва никакви движение, а след махането на конците започнала да се придвижва с проходилка и патерици, но се повдигала, за да стане от легнало положение, с едно въженце. Изпитвала силни болки, което налагало употребата на болкоуспокояващи лекарства. За нея се грижил изцяло синът й, който я е къпел на място, сменял е памперси и подлоги, а след това наел рехабилитатор, за да я раздвижва. Когато се почувствала по-добре, в края на втория месец ищцата се върнала в собственото си жилище, където живеела сама. Апартаментът й се намирал на четвърти етаж без асансьор, което наложило да ползва както патерица/бастун, така и помощта на съседка. Това се случило след още два месеца, през които ищцата не смеела да слезе пред блока сама и си стояла у дома. Понастоящем свидетелят сочи, че макар и бавно, пострадалата се придвижва сама като се придържа към парапета. Леко накуцвала и при стоеж се изморявала бързо, усещала мястото на операцията. Тези показания се подкрепят и от впечатленията на нейна съседка. Същата сочи, че пострадалата се страхувала да излезе, прекъснала и градинската работа пред блока, където обичайно отглеждала домати, краставици и пипер. Вече не можела да копае и да се грижи за градината. Ползвала съседката си за пазаруване. Страхувала се да излиза и била доста стресирана от събитието. На база изложените факти и доказателства за състоянието на ищцата непосредствено след ПТП и към приключване на устните състезания, въззивният състав, съобразявайки възрастта на пострадалата /на 73 години/, естеството и външните проявления на уврежданията, получени при ПТП, неприятните изживявания по повод произшествието и последвалия болничен престой както и отсъствието от дома й за продължителен период от около 2-3 месеца /когато пребивавала при сина си/, остатъчната тревожност и стрес, наличието на частична инвалидизация от 50% /съгласно ЕР на ТЕЛК/, е счел, че изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лева. Обезщетението в посочения размер е обосновано с претърпените от ищцата болки и страдания, по –интензивни в началото на периода, с преживяната промяна в мястото и начина на живот за около 3-4 месеца и наложилата се грижа от трето лице, невъзможността за самостоятелно придвижване за продължителен период от време, социалната изолация поради обездвижването както и търпените неудобства поради болничния престой и извършената смяна на ТБС. В началото на възстановителния период ищцата е чувствала интензивни болки и не е можела да извършва каквито и да са самостоятелни движения. Била е зависима от чужда грижа в продължение на повече от два месеца. Съдът е приел, че възстановяването на ищцата е протекло сравнително гладко и в нормални граници – същата е започнала да се придвижва сама след около 3-4 месеца и в последствие няма видими остатъчни дефицити в движението на крайника. От така определения размер от 50 000 лева, според съда, следва да се приспадне изплатеното преди завеждане на иска обезщетение в размер на 31 500 лева, за което не е налице спор между страните. Поради това, предявеният иск е приет за основателен за разликата до 18 500 лева и недоказан и неоснователен за претендираните 28 500 лева, частичен иск от 38 500 лева. Следователно, въззивната жалба се явява основателна за интерес от 15 000 лева, явяващ се разликата между уважената част от 3500 лева до 18 500 лева, при отчитане на извънсъдебното плащане. Доказан и основателен се явява за съда и искът за имуществени вреди за разликата над 289.26 лева до претендираните 289.69 лева, на колкото възлизат всички медицински разходи, признати за обусловени от ПТП, съгласно медицинската експертиза. Върху определените обезщетения, според същия, се дължи и законна лихва от датата на уведомяване на застрахователя от увреденото лице съгласно чл.493, т.5 вр.чл.429, ал.2 КЗ, но тъй като същите се претендират от по-късен момент – датата на изплащане на обезщетение от застрахователя на пострадалия на 22.12.2021г. – исковата претенция в тази част се явява основателна, но върху уважените от въззивния съд главници. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят-застраховател се позовава на наличие на основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които обобщено се свеждат до: спазени ли са задълженията на съда по спора да обсъди всички събрани доказателства и всички доводи на страните; да посочи всички критерии при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди и да ги съпостави с конкретните факти по делото, като посочи „точен паричен еквивалент“ на вредите и представлява ли завишеният размер на обезщетението нарушаване и на изискването за справедливост. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира. На база така възприетите критерии за дискреция относно наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. счита, че не е налице основание за допускане на обжалване по следните съображения: Въпросите се предпоставят от допуснати нарушения на съдо-производствените правила от страна на въззивния съд, каквито, видно от гореизложеното съдържание на постановеното от същия решение, не е налице:съдът е обсъдил всички събрани доказателства и всички доводи на страните; като е обсъдил критериите при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съпоставяйки ги с конкретните факти по делото, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди. Последният въпрос: представлява ли завишеният размер на обезщетението нарушаване и на изискването за справедливост, е по обосноваността и правилността на обжалвания акт и няма качеството на такъв по чл.280 ал.1 ГПК. Следователно: не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК: формулиран от страната правен въпрос, който да се явява обуславящ изхода по конкретния спор. По отношение на наведено от страната основание по чл.280 ал.2,предл. ГПК-частична недопустимост на въззивното решение, изразяваща се в това, че съдът е взел в предвид при определяне на обезщетението и вреди от същото застрахователно събитие, каквито не са били наведени в ИМ-загрозяващ белег, то последното не е налице, тъй като правораздавателният орган изрично е изключил последния при формиране на размера на обезщетението. Отделен е въпросът, че подобен порок не би имал за последица недопустимост на постановения акт, доколкото съдът се е произнесъл в рамките на търсената защита. От изложеното следва, че жалбоподателят не е не е обосновал основание за допускане до касация. По отношение на разноските: С оглед изхода по настоящото дело, от страна на подалата КЖ страна се дължат разноски в общ размер на 1575 лева-възнаграждение /с начислен ДДС / на адв. Я. Д. от САК за изготвяне на отговор на КЖ в полза на ответника М. М. В. [ЕГН], съобразно чл. 9 ал.3 във връзка с чл.7 ал.2 т.4 от НМРАВ и на основание чл.36 във вр.с чл.38 ал.1,т.2 от ЗАдв. С оглед изложеното, съдът