Определение № 1613 от 04.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 986/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Н.“ АД срещу решение № 89 от 25.02.2026г. по в.т.д.№ 845/2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д.№ 2328/2023г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД, на основание чл.79 ЗЗД по предявения частичен иск сумата от 100 000 лв. (част от дължима в пълен размер 1 192 349.37 лв. ) - сбор от месечни лицензионни такси за периода м. 03.2021 г. - м. 09.2022 г., съгласно Договор за разпространение на канали на „Дисни“ от 19.06.2020 г. и Анекс № 1 към него от 16.09.2021 г., ведно с дължимата лихва за забава в размер на 4% над основния лихвен процент, начисляван от Банк ъф И. върху сумата от 100 000 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, но не повече от позволения от закона максимум.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му, и предвид характера на допуснатите нарушения от въззивната инстанция (неправилен извод за преклузия, непълно обсъждане на защитата на ответника, недостатъчен анализ на приложимото чуждо право и недовършен анализ по режима на чл. 46 КМЧП), основното искане е делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да разгледа спора в пълния му допустим обем и да извърши цялостна преценка на релевантните възражения. При условията на евентуалност, ако ВКС приеме, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налагат нови процесуални действия, се иска постановяване на решение за отхвърляне на частичния иск. Посочва се, че спорът е за действието и противопоставимостта на договорен механизъм за лицензионно (а не „лицензно“, както е формулирано) възнаграждение, обвързан не с реалния брой абонати, а с прогресивно нарастващи минимално гарантирани нива и исковата сума е присъдена именно въз основа на такъв механизъм. Заявява се, че безспорно договорът съдържа клауза за приложимо материално право на Англия и Уелс, а защитата на ответника още от първата инстанция е насочена срещу действието на ценовия механизъм поради ексцесивно (прекомерно, извън нормални граници) ценообразуване, съществена нееквивалентност на престациите и недължимост на претендираното възнаграждение в договорения вид и размер. Позовава се на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради неправилен извод за преклузия на значителна част от доводите на въззивника, развити във въззивната му жалба с аргумента, че представляват нови правоизключващи възражения. Възразява, че САС е смесил фактическата основа на спора с нейната правна квалификация. Излага подробни доводи в подкрепа на тезата си за последващо доразвитие във въззивната жалба „чрез терминологията и аналитичните категории на приложимото английско право“ (включително разумност на клаузата, липса на разумна алтернатива, непропорционалност на разпределението на риска и последици от ценова формула, която произвежда трайно икономическо неравновесие), невъвеждащо нов исторически факт и съставляващо правно осмисляне на вече въведени факти. На второ място е изложен довод за нарушение на материалния закон и на режима на КМЧП поради непълно служебно установяване и прилагане на чуждото право. На трето място се позовава на неправилен подход към разпоредбата на чл.46 КМЧП и вътрешно противоречие на мотивите на САС. На следващо място касаторът визира нарушение на материалния закон поради неправилно приложен критерий за нееквивалентност на престациите. Позовава се и на необоснованост е непълна оценка на доказателствата.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при въведена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите:

1. „ Представлява ли въвеждане на ново възражение във въззивното производство правното доразвиване чрез категориите на приложимото чуждо право на своевременно наведени факти за икономически дисбаланс, нееквивалентност на престациите, ексцесивно ценообразуване и несъответствие на договорна ценова клауза с добрите нрави?“

2. „Когато спорът е подчинен на чуждо материално право и съдът е установил неговото съдържание, длъжен ли е той служебно да изведе относимите правни последици от вече въведените факти, без да ограничава обсега на защитата само до термините и правните конструкции, използвани от страната в първия й процесуален акт - отговорът на исковата молба?“ Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е приел приложимостта на правото на Англия и Уелс, обсъдил е събраните по делото експертни заключения за съдържанието му, но едновременно с това е стеснил собствената си правна преценка до онова, което е било терминологично формулирано още в отговора на исковата молба. Според страната по този начин съдът е приел чуждото право за приложимо, но не е реализирал в пълен обем служебното задължение да изведе относимите правни последици от вече въведените факти.

3. „Длъжен ли е българският съд, който разглежда спор с избрано чуждо право, самостоятелно и пълно да обсъди приложението на чл. 46 КМЧП и чл. 9 от Регламент (ЕО) № 593/2008 (Р. I), когато по делото са въведени факти за структурна нееквивалентност на престациите, за икономическа несъразмерност на ценовия механизъм и за накърняване на добрите нрави?“ По този въпрос се сочи, че въззивният съд е приел, че нееквивалентността на престациите като израз на нарушение на добрите нрави би могла да бъде разгледана през чл. 46 КМЧП и чл. 9 от Регламент Р. I, но не е осъществил пълноценен контрол именно по този ред.

В обосноваване на допълнителното основание се посочва, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като засягат поле, в което процесуалните правила за преклузия и въззивен контрол се пресичат с международното частно право и със служебното установяване на чуждия закон, а именно при такива дела се проявява необходимостта от уеднаквяваща и ориентираща намеса на ВКС.

При условията на евентуалност е заявен довод за очевидна неправилност на обжалвания акт, която обжалващата страна извежда от вътрешното противоречие в мотивите на САС, което според нея се изразява в това, че от една страна, съдът приема, че значителна част от доводите са преклудирани като нови; от друга страна, признава възможната приложимост на чл. 46 КМЧП и чл. 9 от Регламент Р. I; от трета страна, допуска, че нееквивалентността на престациите като израз на нарушение на добрите нрави може да бъде разглеждана именно в тази нормативна рамка, но въпреки това отказва да извърши цялостен контрол по нея.

В писмен отговор ищецът оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Исковата претенция е основана на договорното правоотношение между страните, възникнало по договор за предоставяне на неизключително право за разпространение на канали на „Дисни“ от 19.06.2020г., изменен с анекс от 16.09.2021г., сключен между „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД и Б. Нетуърк Лимитид (Англия) като лицензодатели и ответника като лицензополучател при дължими месечни лицензионни такси. Техният размер се определя по предвиден в договора начин: приложимата ставка за съответния месец се умножава по по- големия измежду минималния брой абонати, който лицензополучателят е поел задължение да постигне за съответния период и реално достигнатия такъв като при постигане на съответния диапазон абонати, влизат в сила отстъпки, предвидени в базовите условия. Отчет за реалния брой абонати подава ответникът за всеки отчетен месец. Ищецът е посочил, че тъй като подадените от ответника отчети са за по- малък брой абонати от уговорените минимални/гарантирани нива, ищецът е издал фактури за тях в размера, определен при прилагане на уговорените минимални нива абонати за съответния период. Ищецът се е позовал на признание за дължимост на сумите по издадените от ищеца фактури за исковия период в приложения към анекса погасителен план, в който са цитирани процесните фактури. Твърдението е, че неизплатените от ответника суми по тях за исковия период март 2021г.- септември 2022г. възлизат на 1 192 349.37 лв., от която под формата на частичен иск претендира сумата 100 000лв. Във въззивното производство е изискано и направено уточнение на исковата молба по каква част/сума от всяка фактура е предмет на предявения като частичен иск.

По делото няма спор, че претендираните от ищеца лицензионни възнаграждения по процесните фактури са формирани въз основа на минималното ниво абонати, предвидени в договора между страните, а не въз основа на отчетените от ответника реален брой ползватели на програмите. По делото безспорно е установено и, че процесните фактури са осчетоводени при двете страни - при ответника като задължение за плащане към ищеца, включени са в неговите дневници за покупки и подадени със справки-декларации в ТД на НАП. Няма спор и относно това, че ищецът - лицензодател е изпълнил задължения си по договора, а ответникът отказва да заплати претендираните лицензионни такси по съображения за противопоставимост на договорения механизъм за лицензионно възнаграждение, обвързан не с реалния брой абонати, а с прогресивно нарастващи минимално гарантирани нива, както и със съображения за нееквивалентност на престациите и накърняване на добрите нрави.

В отговора на исковата молба ответникът е изложил, че е нов национален оператор на електронно съобщителни мрежи, предоставящ услугата спътникова телевизия до дома, започнал дейността си в средата на 2020 г., като е сключил договори за придобиване на права за разпространение на телевизионни програми с телевизионни оператори, сред които и ищцовото дружество „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ЕООД. Твърдял е, че му е било поставено като задължително условие за сключването на договора предвиждането на минимално гарантиран брой абонати. Признава, че целта на това е да се създаде минимална сигурност за генерирания приход на праводателя съобразно пазарните условия, но не и създаване на предпоставки за прекомерно ценообразуване при дисбаланс в икономическите отношения, каквото твърди да е създадено в случая. Посочил е, че забраната за ексцесивно ценообразуване е заложена в правото на ЕС с чл. 102, б. „а“ от Договора за функционирането на ЕС; че нелоялното ценообразуване се отнася до извличането на прекомерни печалби чрез налагане на високи несправедливи цени на клиентите. Поддържано е, че въпреки, че Англия вече не е част от ЕС, вътрешното законодателство възпроизвежда концепцията на чл.102, б.“а“ ДФЕС чрез разпоредбата на чл. 18 от Закона за конкуренцията от 1998г., а предвиденият в договора между страните минимален брой абонати значително надхвърля реалния брой абонати и съответно фактурирането върху минималния брой абонати увеличава многократно цената на телевизионните програми за всеки реален абонат, което води до съществен дисбаланс на икономическата стойност, която се претендира да бъде заплатена по договора. Заявено е становище за отхвърляне на иска за разликата над размера на стойността на лицензионното възнаграждение, дължимо за реален брой абонати, ползващи услугите на ответника, умножено по единична цена за реален абонат, съгласно чл.14.2 от Лицензионния договор от 19.06.2020 г.

От ответника не е постъпил отговор на депозираната допълнителна искова молба, чрез която ищецът е възразил, че минималните нива абонати са уговорени в договора въз основа на прогнозата на ответника за експанзивно развитие на бизнеса му и не са едностранно определени от ищеца, като съгласно § 14.2 от договора в редакцията към 19.06.2020г., ответникът се е задължил да постигне 47 200 абоната за три години, а в представения от ответника бизнес план е заявено достигане до 100 000 абоната за три години и 200 000 абоната за четири години. Според ищеца по този начин ответникът е заявил и декларирал, че при правилно менажиране би могъл да постигне тези резултати. Поддържано е, че при неизпълнението от страна на ответника на задължението му за постигане на минималните нива, по силата на договора е възникнало задължението за заплащане на месечна такса, равняваща се на произведението между единичната ставка и съгласуваното между страните минимално ниво абонати за съответния месец, което не представлява увеличение на единичната цена за абонат; че с подписването на Анекс № 1 минималните нива абонати са съществено намалени, като изменението е в сила от 01.08.2021 г., така са начислени и таксите, претендирани като незаплатени по предявения иск. Ищецът отново е акцентирал, че съгласно § 14.4 от Базовите условия по договора, при достигане на съответните нива абонати, към месечната такса се прилагат прогресивни отстъпки.

Въззивната инстанция е разграничила, че в производството пред нея няма спор по фактите, а единствено по въпроса за действителността на уговорката за заплащането на минималното възнаграждение на база определен в договора минимален брой абонати на ответника, без значение дали това е реалният им брой, както и възражението за прогресивно нарастване на минимален брой потребители на програмите за периода на действието на договора.

Констатирано е, че пред въззивната инстанция въззивникът не е поддържал твърдението си за нищожност на посочената клауза предвид нарушение на чл. 102 ДФЕС, което е въвел в отговора на исковата молба. Дадени са и разясненията, че разпоредбата на чл. 102 ДФЕС не е приложима към спора, доколкото посочените в нея нарушения на конкуренцията могат да имат от една страна като последица налагане на санкция от органите по конкуренция, но не се свързват от ДФЕС с нищожност на договор, сключен при наличие на такива нарушения или части от него. Извършена е преценката, че в предмета на въззивното производство въззивникът е въвел оплаквания, които не са своевременно заявени в рамките на спора пред първата инстанция: като такива са счетени оплакването за несправедливост на процесните клаузи по чл. 14 от Базовите условия на Договора; за неравноправност на договарящите страни; за наличие на икономическо принуждение и сключване на сделката от ответника под натиск, за непропорционалност на двустранните задължения на страните. Анализирано е, че според английското право тези обстоятелства водят до нищожност на договора, но посочените правоизключващи обстоятелства не са своевременно направени пред първата инстанция, такива не са заявени в отговора на исковата молба, и е недопустимо те да бъдат въвеждани в предмета на делото едва пред въззивната инстанция, поради което не следва да се обсъждат.

Въззивният състав е очертал, че независимо от приложимостта към спора на материалното английско право, то на основание чл. 29 КМЧП в съдебното производство е приложимо процесуалното право на съда, съотв. задължителната съдебна практика на ВКС по неговото приложение. Във връзка с оспорванията на ответника съставът на САС е обсъдил постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК, според което, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Счетено е, че такава нищожност на уговорката за определяне на лицензионното възнаграждение не личи от договора, от него пряко не се установява нито несправедливост на процесните клаузи по чл. 14 от Базовите условия, нито неравноправност на договарящите страни; не се установяват едностранно наложени условия и икономическо принуждение и сключване на сделката от ответника под натиск, нито непропорционалност (нееквивалентност) на двустранните задължения на страните. Прието е, че от събраните доказателства се установява, че лицензодателят изцяло се е съобразил с това, че лицензополучателят тепърва навлиза на пазара, поради което и за месец юни 2020г. е уговорено, че не се дължи лицензионно възнаграждение, а за първите месеци е уговорен минимален брой абонати само 1000, като с Анекса към договора след преговори, е намален минималният брой абонати за следващите периоди в сравнение с първоначално договорения.

Очертано е, че преценката на съда за дерогиране на норми от приложимото за спора материално право е служебно дължима; на основание чл. 47 КМЧП съдът е задължен да отклони норма от чуждото приложимо материално право, ако ще се достигне до резултат, който противоречи на българскя правопорядък от обществен ред, поради което въведеното с въззивната жалба възражение следва да бъде разгледано. Със съображенията, че жалбоподателят не е посочил норма или правило от приложимото английско право, които смята, че противоречат на българския обществен ред, а съставът не намира такива да са налице в случая, възражението е счетено за неоснователно. Изложени са и аргументите, че понятието за обществен ред не е нормативно дефинирано; че в теорията и съдебната практика се приема, че същото е по- тясно от понятието за императивни правни норми, като неговото съдържание се отнася до същностните ценности на българското право; общественият ред на държавата на съда включва тези принципи, които съставляват основата на нейното обществено и икономическо устройство (например в икономически план – свободната стопанска инициатива). Счетено е, че позоваването от жалбоподателя на изискването на българския закон за съответствие на договорките му с ищеца с добрите нрави, нарушението на което води до нищожност на съответната уговорка, е всъщност релевиране на норма от императивен порядък, която обаче не попада в обхвата на по-тясното понятие за норма от обществен ред. Изразено е становище, че императивна е всяка норма, която е създадена за защита на обществения интерес, а такива са нормите, уреждащи нищожността на договорите или отделни уговорки в тях - нормата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, която предвижда като правна последица на нарушението на добрите нрави (включително поради нееквивалентност на престациите) най-тежката санкция, а именно нищожност на договора или съответната уговорка.

Счетено е, че би могло да се приеме, че позоваването на нееквивалентност на престациите като израз на нарушение на добрите нрави при договарянето представлява позоваване на особена императивна норма по смисъла на чл. 46, ал. 1 КМЧП и чл. 9, ал. 2 от Регламент № 593/2008 (Р. I). Обсъдено е, че особените повелителни норми от правото на съда са такива, които се прилагат наред и независимо от нормите на приложимото право, като съдът е длъжен и служебно да ги приложи. Счетено е, че в този смисъл дори в процесния договор да е налице твърдяното от ответника ексцесивното ценообразуване, произтичащо от нарастващите минимални нива на абонатите, въз основа на които се изчислява лицензионното възнаграждение, то не е равнозначно на нееквивалентност на престациите с такъв интензитет, водеща до нищожност на уговорката, която урежда насрещните престации. Посочено е, че ексцесивното ценообразуване е забранено от конкурентното право, но извършването му не води до нищожност на уговорката, а до евентуално налагане на имуществени санкции от компетентните органи по конкуренцията, както и може да обоснове претенции за вреди от увреденото лице, а от друга страна, нееквивалентността на престациите, водеща да нищожност на уговорката поради нарушение на добрите нрави, не е каква да е нееквивалентност, а трябва да е такава, че на практика да се свежда до липса на престация от едната страна.

Даден е отговор, че от уговорките в договора, касаещи формирането на лицензионната такса от една страна и насрещната престация, осигуряваща достъп до и възможност за разпространение на посочените телевизионни канали, не може да се направи извод за такава неравностойност, която да води до практическа липса на престация от лицензодателя. Анализирано е, че действително минималният брой абонати, за които се формира лицензионното възнаграждение, нараства ежегодно, но това нарастване е съобразено от една страна именно със соченото от ответника обстоятелството, че е нов на пазара, и предвид това първоначално предвиден минимум от само 1000 абоната, от друга страна е основано на плана на самия ответник за развитие на проекта му, вкл. предвиденото в него ежегодно нарастване на общия брой на неговите абонати (приложен към допълнителната искова молба), т.е, увеличението е обосновано с нарастването в обема на разпространение на лицензионните канали. Счетено е, че това нарастване е насочено очевидно към достигане такъв минимален брой абонати, който обосновава икономическия интерес на лицензодателя от сделката. Акцентирано е, че ответникът не е ангажирал доказателства, че именно първоначалният минимум абонати и определената върху техния брой цена е достатъчен, за да удовлетвори този икономически интерес на лицензодателя от договора, за да може да се приеме, че увеличаването на този минимум води до нееквивалентност на престациите, а в същото време в договора е предвидена отстъпка от цената при нарастване броя на абонатите, която да мотивира ответника за разширяване на този обем. Изведено е, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да може да се направи извод за нееквивалентност на престациите до степен, че тя да прави уговорките за формиране на цената нищожни поради противоречие с добрите нрави, поради което не може да се приеме, че уговорките за начина на формиране на лицензионната такса и нейното ежегодно нарастване, са нищожни и не пораждат последици.

Като краен извод е възприето, че след като по делото не е спорно, че ищецът-лицензодател е изпълнявал задълженията си по един възмезден договор, редовно е издавал фактури за дължимото според договора лицензионно възнаграждение, но ответникът без причина не ги е заплатил, то по процесните фактури се дължи пълния им размер, в случая - до размера на претендирания частичен иск.

Искането за допускане на касационно обжалване по първия въпрос не може да бъде уважено, тъй като въпросът няма правна характеристика, същият е зададен при предварително включена предпоставка, че въведеното възражение в жалбата по съществото си е правно доразвиване на своевременно наведени факти. Предварителна зададеност на фактологични твърдения отнема на въпроса правната му характеристика и изискването той да е обуславящ изхода на спора, а не хипотетично/условно поставен. Това отнема качеството му на „обуславящ“, съгласно критериите на основанието по чл.280,ал.1 ГПК, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Формулираният въпрос не може да получи отговор извън спецификата и конкретиката на спора, той е съдържателно обусловен от правилността на съдебния акт.

Същевременно при очертания характер и обем на заявената позиция в отговора на исковата молба (допълнителен отговор не е постъпил), във въззивната си жалба ответникът се е позовавал действително на нови твърдения за „икономическа зависимост и липса на реална алтернатива“, на „неразумност на клаузата“, на „икономическо принуждение“, които не съставляват както страната твърди „доразвиване на правно осмисляне на въведени факти“, а под формата на правни твърдения и правни квалификации се защитават нови, нововъдени възражения в какво се изразява диспропорцията в насрещните престации и икономическата полза за двете страни от договора, който страната счита, че не следва да бъде приложен „ в договорения вид и размер“, а предлага да заплати по- ниската лицензионна такса - на базата на реален брой абонати, чийто достигнат брой е незначителен с оглед на предложения от нея още в процеса на договаряне - факт, установен от показанията на св. Т. (за три години 100 000 абоната, а за четвъртата 200 000, за което е и представената по делото презентация на л.352-355). Същевременно свидетелката установява, че в договора е предвиден по- занижен размер минимални гарантирани нива на абонатите от посочения в плана на ответника, които пък по искане на ответника са били предоговорени с анекса и минималните гаранции са намалени и плащанията са разсрочени. Вещото лице по счетоводната експертиза потвърждава, че м. септември 2022 г. стартиралият пред 2020г. проект на „Н.“ е достига максимално ниво на абонати 6 596 броя, и за никой времеви период, вкл. и за процесния не е достигнал минималните нива абонати, които съгласно договора за м. септември 2022г. са 28 000 броя. Основателен е доводът в отговора на касационната жалба, че по силата на пар.5 от Базовите условия ответникът не само е получил правото, но е поел и задължението да постигне минималния брой абонати, които гарантират интереса на лицензодателя от отстъпеното неизключително право, поради което възнаграждението, което следва да заплати, е функция на неговото добросъвестно изпълнение. Същевременно отсъства основание за преценка решаващият състав да е ограничил защитата на въззивника, тъй като служебно се е произнесъл по нищожността на уговорката за формиране на лицензионното възнаграждение по процесния договор като същевременно е обсъдил и въведените от страната възражения за неравноправност на договарящите страни за едностранно наложени условия и икономически натиск, също и за непропорционалност (нееквивалентност) на двустранните задължения на страните.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос произтича от обстоятелство, че касаторът, аналогично на въззивната си жалба, и в жалбата си пред ВКС не сочи коя част от системата на „общото право“ не е приложена, кой източник на съвременното договорно английско право - съдебна практика/прецедент или законодателен акт на Парламента не е приложен или е неточно изтълкуван, кое правило от чуждото право е игнорирано. Изложеното съставлява формално оплакване за неправилност като същевременно съдът е установил съдържанието на правото на Англия и Уелс и изрично го е зачел като приложим материален източник. Ответникът не е правил възражения при приемането на две специализирани експертизи, изготвени от вещо лице от Юридически факултет на СУ“ К. О.“, нито е заявил искане за възлагане на допълнителни изследвания на съдържанието на приложимия материален регулатор на спора.

Начинът, по който е зададен третият въпрос дава основание за преценка, че той няма правна характеристика, а е твърдение за неправилност във формата на незадълбочено обсъждане и немотивираност, което не е основание за допускане до касационен контрол, а евентуално съставлява порок на решението, водещо до отмяната му, но при предварително допусната пред ВКС проверка за правилност. Същевременно въззивната инстанция е обсъдила приложението на разпоредбите на чл.46 КМЧП и чл.9 от Регламента Р. I, т.е. изпълнила е задълженията си в смисъла, в който е зададен въпросът, а несъгласието на касатора с изведените правни изводи не може да послужи като основание за допускане на касационния контрол. Изводите на съда за отсъствие на основанията за прилагане на особена повелителна норма от вътрешния правопорядък почива на виждането, че такава непосредствена намеса не е нужна, защото не е необходимо налагане на българска норма, която да защитава фундаментален държавен или обществен интерес на макрониво (обществено здраве, опазване на природната среда), такава, каквато държавата ни е въвела с решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси (политическа, социална или икономическа организация), независимо от приложимото към договора право съгласно избраното от страните. Същевременно касаторът не излага съображения, включително и при обосноваване на въведената допълнителна предпоставка кое налага директно да бъде приложена особена повелителна норма от вътрешният ни правопорядък, а не избрания от страните за приложим материален закон - английското материално право, в частно правни отношения с международен елемент между търговци за дължимо възнаграждение за лицензионна такса, уговорено в съответствие с обичайната търговска практика в сферата на процесните правоотношения, като гарантиращо, както касаторът сам посочва, минимална сигурност за генерирания приход на праводателя съобразно пазарните условия.

При ненадлежно обосновано и по трите въпроса обща предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК не следва да се обсъждат твърденията за наличие на посочената като допълнителна предпоставка.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и въведеното в евентуалност директно основание по чл.280,ал.2, предл. трето ГПК, тъй като не е аргументирана нито една от възприетите в практиката на ВКС негови проявни форми. Изложените от касатора съображения са относими към оплакване за немотивираност, но не и към мотивирано наличие на допусната от въззивната инстанция явна необоснованост или грубо нарушение на логически правила, които да са видни пряко при прочита на мотивите към обжалвания акт.

Касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна претендираното договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба сумата 2 211.34 евро.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.