Определение № 972 от 17.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1948/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. И. Ангелска срещу решение № 387 от 27.06.2023 г. по гр.д. № 123/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е обезсилено решение № 906861 от 21.10.2022 г. по г.д. № 1847 от 2019 г. по описа на Районен съд - Благоевград, в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл. 25, т. 3, б. „а“ от общите условия към договора за ипотечен кредит от 29.04.2008 г. е нищожна, и решението е потвърдено в останалите му обжалвани части, с които са отхвърлени претенциите на Й. И. Ангелска срещу „Банка ДСК“ АД за присъждане на договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 29.04.2008 г., за сумата над уважения размер от 242,11 лв. до претендирания размер от сумата 14 405,51 лв.; на сумата 2 748,09 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 29.04.2008 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г.; на сумата 2 964,94 лв., представляваща платена без основание сума за договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г.; и на сумата 275,73 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разгледа спора и да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба доводи и възражения. Сочи, че не е обсъдено оплакването ѝ за получени от ответника суми без основание по причина на промяна на лихвения процент. Изтъква, че въззивният съд е приел, че не е изпълнявала задължения по програма „Уют“ и „Сигурност“, като тежестта за доказване е нейна, без обаче да отчете, че последните програми ползват само договора за кредит от 29.04.2008 г., не и договора от 19.04.2011 г., който няма в съдържанието си подобни уговорки. Поддържа, че от приетото заключение по ССчЕ се установява, че е увеличен едностранно от банката договореният лихвен процент, в резултат на което банката е получила процесните суми без основание, което определя предявените искове за връщането им като основателни. Излага, че ответникът не е въвел и никакви конкретни твърдения за това кои условия по програма уют не е изпълнила, за да може тя да реализира защитата си. Допълва, че мотивите на въззивния съд в тази част са неясни – не е посочено на какви условия точно не отговаря, за да не се ползва от привилегирования лихвен процент по последните програми. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете ѝ да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички заявени с въззивната жалба оплаквания, доводи и съображения, да разгледа, обсъди и направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, защо ги е възприел по този начин, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба?

2. Когато в доклада на съда по чл. 146 ГПК липсва изрично указание, че страната не сочи доказателства по отношение на твърдян от нея положителен факт – че е изпълнила определени условия, допустимо ли е по-късно, на въззивна инстанция, съдът да вменява в тежест на тази страна доказването на тези факти?

3. Достатъчно ли е само твърдението за неизпълнение на редица задължения /условия по договор/, без да е посочено подробно кои от тях конкретно не са изпълнени и в какво се изразява неизпълнението, да обоснове вменяване на задължение /доказателствена тежест/ на страната да докаже наличието на положителен факт – че е изпълнила конкретните задължения /условия по договор/?

4. Допустимо ли е съдът да прави краен извод за неизпълнение на задължения на едната страна, когато другата страна е навела само общо твърдение за неизпълнението им, без да посочи подробно кои от тях конкретно не са изпълнени и в какво се изразява неизпълнението?

5. Във връзка с предходните въпроси представлява ли нарушение на правото на защита на страната липсата на указание за представяне на доказателства в доклада по чл. 146 ГПК, както и липсата на конкретни твърдения от другата страна за определени правопораждащи или правопогасяващи факти?

Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и цитирани решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а по останалите въпроси в противоречие с практиката по определение № 783 от 08.12.2015 г. по ч.гр.д. 5868/2015 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 277 от 11.10.2016 г. по ч.гр.д. 3755/2016 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, и определение № 141 от 22.03.2013 г. по ч.гр.д. 631/2012 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Банка ДСК“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е недопустима в частта, с която е насочена срещу решение № 387 от 27.06.2023г. по гр.д. № 123/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. И. Ангелска срещу „Банка ДСК“ АД искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 2 964,94 лв., представляваща платена без основание сума за договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 275,73 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г.

Предвид нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ не подлежат на касационно обжалване съдебните решения по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела, и до 5 000 лв. за граждански дела.

Предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция с решението в гореочертаната му част са два обективно кумулативно съединени иска с цена на всеки от исковете под 5 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази му част – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а подадената от Й. И. Ангелска касационната жалба срещу решението, в тази му част, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че ищецът не е поискал прогласяване на нищожността на цялата т. 3 на чл. 25 от общите условия към договора за ипотечен кредит от 29.04.2008 г., а на нейните б. „б“ - „ж“. Изтъкнал е, че районният съд е признал за нищожна цялата т. 3, произнесъл се е извън сезиралото го искане и актът му трябва да бъде обезсилен досежно разпоредбата на б. „а“.

Посочил е, че в останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо и правилно, че изцяло споделя констатациите и изводите на първоинстанционния съд и е препратил на основание чл. 272 ГПК към подробните мотиви на решението.

По поддържаните с въззивната жалба възражения на ищеца е приел, че по делото е изяснено, че увеличаването на лихвените проценти по двата договора за кредит е направено на база неизпълнение от ищеца на условията по програма „Уют“ и застраховка „Сигурност“. Отчел е, че е вярно възражението на ищеца, че въпросните допълнителни финансови продукти не фигурират в самия текст на втория договор от 2011г., но пък са надлежно оформени като приложения към същия /листи 190-193 и 216-219 от първоинстанционното дело/. Изтъкнал е, че ищецът е поел задължения да осигурява достатъчен кредитен оборот, да извършва определен брой безкасови плащания и да поддържа съответна наличност по банковите сметки, по които се обслужват изтеглените кредити, които задължения е трябвало да бъдат изпълнявани през целия срок на действие на двата договора. Посочил е, че се касае за положителни факти - „да се направи нещо“, и поради това тежестта да докаже коректното изпълнение да договорните задължения е на ищеца. Подчертал е, че в отговора на исковата молба /листи 112-114 от делото на районния съд/ изрично се посочва кога ищецът не е спазвал условията по програмата и застраховката и до какво е довело това. Счел е, че тези твърдения на ответника намират опора в заключенията на вещото лице Ч., които не са оспорени от страните и не е поискана проверка на обосноваността им чрез повторна експертиза. Посочил е, че ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, че в сочените от банката периоди е изпълнявал задълженията си по „Уют“ и „Сигурност“, поради което финансовата институция е била в правото си да направи съответните промени в лихвения процент по процесните кредити, както правилно е приела и първата съдебна инстанция. Подчертал е, че тези промени не са били самоволни, а са били инспирирани от неспазването на поетите от ищеца задължения.

По второто поддържано с въззивната жалба оплакване е приел за вярно, че възражението за изтекла 5-годишна погасителна давност, направено с отговора на исковата молба /лист 119 от първоинстанционното дело/, е заявено доста лаконично, но е счел, че все пак същото съдържа минимално изискващите се от закона реквизити, за да бъде зачетено като валидно и надлежно такова. Посочил е, че е ясно, че то касае осъдителните претенции и няма отношение към другите предявени установителни искове, поради което е приел, че районният съд не е извършил нарушение, когато е допуснал, разгледал и уважил това възражение.

Счел е, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД, като се е позовал на задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2017 г., ОСГТК, съобразно която при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни, а няма спор, че такава покана от страна на ищеца Ангелска не е изпращана.

По тези мотиви е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл. 25, т. 3, б. „а“ от общите условия към договора за ипотечен кредит от 29.04.2008 г. е нищожна, и е потвърдил решението в останалите му обжалвани отхвърлителни части.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Й. Ангелска в допустимата ѝ част.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираната въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно съществуването на претендираните от ищеца права. Обсъдил е наличието на конкретни възражения в отговора на ответника за неизпълнение от ищеца на поетите задължения, обуславящи дължим преференциален лихвен процент, изричното поемане на последните задължения от ищеца и липсата на доказателства, че ги е изпълнил при конкретни възражения от ответника в тази насока. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове в обжалваната част за неоснователни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Горецитираният тълкувателен акт дава отговор и на поставените от касатора втори и пети въпроси. С т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика. Видно от преписката по делото в депозираната въззивна жалба на ищеца Ангелска липсва оплакване срещу изготвения от първоинстанционния съд доклад на делото, както и доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с изпълнение на задълженията му по чл. 146 ГПК, поради което и при правилно приложение на процесуалния закон, съобразно даденото задължително тълкуване на същия с горецитираното тълкувателно решение, въззивният съд не е указал на страните възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, а е решил делото въз основа на събраните доказателства пред първоинстанционния съд.

Поставените от касатора трети и четвърти въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите на последното основание не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивният съд не е приел, че ответникът е направил общо възражение за неизпълнение на договорни задължения. Изрично е подчертал, че в отговора на исковата молба ответникът ясно е посочил кои свои задължения и кога ищецът не е изпълнил, че не е спазвал условията по програмата и застраховката и до какво е довело това. Изтъкнал е, че ищецът е поел задължения да осигурява достатъчен кредитен оборот, да извършва определен брой безкасови плащания и да поддържа съответна наличност по банковите сметки, по които се обслужват изтеглените кредити, които задължения е трябвало да бъдат изпълнявани през целия срок на действие на двата договора, но не се установява да са били изпълнени. Посочил е, че се касае за положителни факти - „да се направи нещо“, и поради това тежестта да докаже коректното изпълнение да договорните задължения е на ищеца, като е обсъдил като относимо към тези факти заключението на приетата по делото ССчЕ, което е счел, че установява неизпълнението.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството, и не може да обуслови допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Ангелска в допустимата ѝ част.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за представляването му от юрисконсулт, които съдът определя на сумата 300 лв., която ще му бъде присъдена с настоящия съдебен акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение