Определение № 60280 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1988/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, срещу определение № 4058 от 02.12.2019 г. т. д. № 904/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение от 27.09.2017 г. по т. д. № 1767/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-10 състав. С първоинстанционния акт е оставена без уважение молбата на банката за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Релевира оплакване и за немотивираност на акта. Изразява становище, че макар страните да са свободни да уговарят адвокатското възнаграждение, размерът на същото не може да бъде „в нарушение на принципа на добрите нрави“. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като релевантни за делото частният касатор поставя въпросите: „ 1. За процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страна оплаквания срещу първоинстанционното определение, както и да обсъди всички доказателства по делото; 2. Какви са обективните критерии, по които следва да бъде преценявана правната и фактическа сложност на делото, която има отношение към размера на присъденото адвокатско възнаграждение на загубилата делото страна“. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на І т. о., решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ІІ г. о., решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г. на III г. о. и решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ІV г. о., а за втория въпрос – че ВКС следва да се произнесе по него, тъй като „е съществен и за решаване на други дела, аналогични на настоящото“. Ответникът по частната касационна жалба – „Анго“ ЕООД, [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на банката-ищец по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, въззивният съд е споделил извода, че заплатеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение не е прекомерно, макар същото да надвишава минимума по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за такъв тип дела. Решаващият състав е приел, че делото е със значителна фактическа и правна сложност, обусловила необходимостта от събиране и преценка на голям брой доказателства – писмени и гласни, както и експертни заключения. Застъпил е становището, че присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в по-малък размер от заплатеното от страната възнаграждение е само правна възможност, а не задължение и че вмешателството на съда в свободната преценка на страната при определяне на адвокатското възнаграждение е допустима само по изключение. С оглед цената на исковете (29 736. 11 лева) и на факта, че по делото е събран значителен обем доказателства, въззивният съд е преценил, че в случая заплатеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото в първата инстанция в размер на 3 700 лева не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият от въпросите в изложението не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е поставен абстрактно, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт, а освен това не кореспондира с фактите по делото. Видно от депозираната от банката частна жалба, единственото оплакване за неправилност на първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК е за „противоречие с Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС“, като обаче не е посочено конкретно в какво именно се изразява противоречието. С оглед отсъствието на тази задължителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, не следва да се обсъжда налице ли е твърдяното от частния касатор противоречие с практиката на ВКС, нито останалите две основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Още повече, че същите са заявени бланкетно, което е в явно противоречие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Макар и значим за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, вторият въпрос също не може да обоснове допускане на касационния контрол. Твърдението, че „е съществен и за решаване на други дела, аналогични на настоящото“ не покрива изискването за аргументиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формирано от две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно от това, по въпроса, свързан с преценката кога едно дело е с фактическата и правна сложност, съществува достатъчно практика на касационната инстанция, което, само по себе си, изключва наличието на посоченото основание. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение