Определение № 296 от 30.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1699/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Л. П. П. чрез процесуален представител адвокат Д. Д. срещу решение № 517 от 24.04.2025 г. по в. гр. д. № 268/2025 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решение № 5874 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 6690/2023 г. на Софийски градски съд, 1-18 състав в частта, в която Л. П. П. е осъдена да заплати на „Юробанк България“АД на основание чл. 430 ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 86 ЗЗД следните суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 36678/16.04.2008 г., сключен между страните по делото, както следва: 29 497,31 швейцарски франка, представляваща невърната главница след извършена компенсация с платените от ответника суми за погасяване на кредита, преизчислени в евро по приложения от банката курс на швейцарския франк към датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ за внесените на каса швейцарски франкове, както и след преизчисление при използван курс за превалутиране швейцарски франк/евро = 1,648301, използван към датата на сключване на договора; 5 592,22 швейцарски франка, представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.04.2020 г. до 07.06.2023 г., след извършена компенсация с платените от ответника суми за погасяване на кредита, преизчислени в евро по приложения от банката курс на швейцарския франк към датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ за внесените на каса швейцарски франкове, както и след преизчисление при използван курс за превалутиране швейцарски франк/евро = 1,648301, използван към датата на сключване на договора; 356,33 швейцарски франка, представляваща такси по процесния договор, след извършена компенсация с платените от ответника суми за погасяване на кредита, преизчислени в евро по приложения от банката курс на швейцарския франк към датата на всяко плащане, респективно по курс на БНБ за внесените на каса швейцарски франкове, както и след след преизчисление при използван курс за превалутиране швейцарски франк/евро = 1,648301, използван към датата на сключване на договора, както и в частта за разноските.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените павила. Поддържа, че решението е неправилно относно въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение от 26.04.2023 г. по в. гр. д. № 8163/2019 г. на СГС, III-В състав, с което е потвърдено решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 58497/2016 г. на СРС, 118 състав, както и относно неравноправността на клаузите за валутния риск и недействителността на целия договор за кредит.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно и въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и практиката на СЕС:

1. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на решение, с което са уважени предявените установителен иск за неравноправност на клауза и кондикционен иск на потребител срещу търговец, относно констатации на съда в мотивите на решението за действителност на неоспорени договорни клаузи и на целия договор в друг исков процес по иск на банката срещу потребителя за изпълнение на парично задължение по договора и може ли потребителят да оспори тези клаузи и целия договор в последващото производство срещу него? – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 1199/09.05.2024 г. по ч. т. д. 1304/2023 г. на ВКС, II т. о. и определение № 2122/26.07.2024 г. по ч. т. д. 356/2024 г. на ВКС, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С-582/21, т. 39 и т. 40, решение по дело С-421/14, т. 47, решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, т. 68, решение по дело С-600/19, т. 42, решение по дело С-693/19, т. 58, решение по дело С-511/17, т. 39, решение по дело С-178/23, т. 41 /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

2. Как следва да процедира съдът, когато със сила на пресъдено нещо е установена неравноправността на клауза от договор за банков кредит в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, в която е уговорено задължението на кредитополучателя да погасява кредита в тази чуждестранна валута, и той е релевирал възражение за нищожност на целия договор за кредит - може ли да запази действието на договора, като неутрализира неравноправния характер на клаузата и я адаптира/измени посредством промяна на обменния курс на валутата към конкретен времеви момент, или следва да прогласи целия договор за нищожен? – противоречие с практиката на СЕС, обективирана в определение по дело С-117/23, т. 54, 55, 71, 57, 66; решение по дело С-19/20, т. 43 - 44, 50 - 52, 82, 84, т. 66, 67, 70 и т. 2) от диспозитива; решение по дело С-472/20, т. 50 – т. 60; решение по съединени дела С-80/21 - С-82/21, т. 58, 59, 79, 80, 83, т. 1) и т. 3) от диспозитива; решение по дело С-212/20, т. 57, 68, 70, 71, 73, т. 2) от диспозитива; решение по дело С-260/18, т. 44, т. 65 - т. 68, т. 1), т. 2) и т. 4) от диспозитива; решение по дело С-118/17, т. 41, 52; решение по дело С-6/22, т. 41, 53, т. 2) от диспозитива; решение по дело С-705/21 и др., т. 38, 41 и т. 1) от диспозитива /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/; противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50011/26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50008/05.03.2025 г. по т. д. № 1367/2021 г. ВКС, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

Ответникът „Юробанк България“АД /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат Д. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че решението е правилно. Прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като е съобразена практиката на СЕС и ВКС по цитираните въпроси и съдебният акт не е очевидно неправилен. Подробни съображения са изложени в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че възражението на ответницата за недействителност на договора за банков кредит в неговата цялост поради нищожност на клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 22 е неоснователно. Съдебният състав е аргументирал извода си за неоснователност на посоченото възражение със силата на пресъдено нещо на решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 58497/2016 г. на СРС, Първо ГО, 118 състав, потвърдено с решение от 26.04.2023 г. по в. гр. д. № 8163/2019 г. на СГС, ГО, III-В състав. С влязлото в сила решение по предявени от Л. П. П. срещу „Юробанк България“ АД искове на основание чл. 212 ГПК връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит № HL 36678 от 16.04.2008 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП като неравноправна, „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Л. П. сумата 7 392,22 евро, представляваща завишената стойност на погасителните вноски по договора, събрана от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 18.10.2016 г. до окончателното изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 7 587,87 евро претенцията е отхвърлена, както и е отхвърлен изцяло иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Посочил е, че с влязлото в сила въззивно решение е прието следното:

1/ В хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита за сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.

2/ Изрично е прието, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3 относно валутата, в която се договаря кредитьт, касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми, поради което и сьгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП вьпросьт относно тяхната неравноправност не може да бьде разглеждан.

3/ Прието е още, че съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП била транспонирана разпоредбата на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, сьгласно която договорът продьлжавал да обвьрзва страните в останалата си част, ако може да продьлжи да се изпьлнява и без неравноправните клаузи. Целяло се не обявяване на недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установявал между правата и задьлженията на сьдоговорителите, с действително равновесие, което можело да вьзстанови равенството между тях. Според вьззивния съд случаят позволявал да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на неравноправната клауза на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, т. е. договорът можел да се прилага и изпълнява и без клаузата на чл. 6, ал. 2, предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ. Кредитът следвало да бьде вьрнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 43 460 евро по първоначално определеният курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарски франк кьм евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Въззивният съд е счел, че запазването на действието на договора без неравноправната клауза на чл. 6, ал. 2 не противоречи на интересите на кредитополучателя - потребител.

4/ Въззивният съд е приел също, че не е налице нищожност на уговорката за заплащане от кредитополучателя на договорната лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен кьм датата на сключване на договора размер в проценти и посочената договорна надбавка като също се е позовал на съдебна практика на ВКС.

В настоящото въззивно решение – предмет на касационната жалба, въззивната инстанция е изложила съображения, че във влязлото в сила решение е налице изрично произнасяне, че договорът за кредит може да продължи действието си и без обявената за неравноправна клауза на чл. 6, ал. 2, както и че ищцата /вьззивник в производството пред Апелативен съд – София и настоящ касатор/ иска да бъде преразгледано вече приетото от съда по предходното съдебно производство становище досежно действителността на договора за банков кредит, приключило с влязло в сила решение и ползващо се сьс сила на пресьдено нещо /СПН/. Посочила е, че по аргумент от чл. 297 ГПК всеки съд, разглеждащ спор между същите страни, основан на същото правоотношение, е категорично и императивно обвързан от признатата с влязлото в сила съдебно решение. Съдебният състав се е позовал на определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, съгласно което е допустимо в национално законодателство да се предвижда забрана за преразглеждане на въпроси, които вече са разгледани в едно предходно производство и по които съдът се е произнесъл дори само в мотивите, както на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на частичния иск относно силата на пресъдено нещо на правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Въззивният съд е възприела изводите в постановените решения, че сключеният между страните договор за кредит може да се изпълнява и без приетите за неравноправни клаузи, тъй като се запазват съществените задължения на страните - задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока; с оглед конкретните обстоятелства, запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателя.

Позовал се е на практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, транспонираща разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи /решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С- 453/10, EU:C:2012:144, т. 32/. Посочил е, че съобразява и указанията в определение по дело С-117/23 на СЕС и е направил преценка, че процесният договор може да продължи да съществува и без неравноправните клаузи, доколкото не се налага да бъде допълван от съда чрез изменение на съдържанието на тези клаузи, в какъвто смисъл е приетото в т. 55 и т. 57 на посочения акт, тъй като и след премахването на неравноправните клаузи в него се запазват клаузите, съдържащи уговорки относно съществените за всеки кредитен договор престации - поето от банката задължение за предоставяне на определена парична сума при конкретно посочен при сключването на договора лихвен процент и поето от кредитополучателите задължение за връщане на същата в определен срок, така и в решение № 50015 от 27.08.2024 г. по т. д. № 657/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. Въззивният съд е заключил, че след като с предходно съдебно решение, ползващо се със СПН, е счетено, че договорната връзка съществува независимо от приетата за неравноправна клауза на чл. 6, ал. 2, по силата на това кредитополучателят следва да върне на банката дължимите главница, лихви и такси.

Досежно валутата, в която следва да бъде погасяван отпуснатия кредит, съдебният състав освен на приетото във влязлото в сила решение по предходното производство, се е позовал и на разрешението, дадено в мотивите към решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т. о., че при уговорка, идентична на залегналата в клаузите на чл. 1 и чл. 2 от договора между страните, за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и установена неравноправност на клаузите в договора за кредит, които прехвърлят валутния риск върху кредитополучателя, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността на швейцарски франкове на съответната сума в евро по първоначално определения курс, т. е. курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, т. е. по така наречения „исторически курс“.

Изложил е и съображения, че съгласно Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2014 г. съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в предвидените от закона случаи /чл. 6, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, § 2 от ДР на Търговския закон/.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият формулиран от касатора правен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос е неоснователен поради това, че не са осъществени допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, обективирана в решение от 10.07.2014 г. по дело C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 54, решение от 24.10.2018 г. по дело C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 21 и т. 22 и решение от 09.04.2024 г. по дело С-582/21, ECLI:EU:C:2024:282, т. 39 и т. 40, при липсата на правна уредба на Съюза относно силата на пресъдено нещо, правилата за прилагане на принципа на силата на пресъдено нещо спадат към вътрешния правов ред на държавите членки по силата на принципа на процесуалната автономия на последните, при спазване обаче на принципите на равностойност и на ефективност. Съгласно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, параграф 3 ДЕС, процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства /принцип на равностойност/ и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза /принцип на ефективност/.

В решение от 09.04.2024 г. по дело C‑582/21, EU:C:2024:282, т. 37, т. 38 и цитираната практика, както и в решение от 07.11.2024 г. по дело С-178/23, ECLI:EU:C:2024:943, т. 32 и т. 33 Съдът на ЕС е изразил разбирането, че за да се гарантира както стабилността на правото и на правоотношенията, така и доброто правораздаване, е важно съдебните актове, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тези способи срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Следователно правото на Съюза по принцип не задължава националния съд да остави без приложение вътрешните процесуални правила, осигуряващи силата на пресъдено нещо на съдебен акт, дори ако това позволява да се поправи вътрешно положение, което е несъвместимо с това право.

Изрично в решение от 06.10.2009 г. по дело C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 37 и т. 53, решение от 21.12.2016 г. по дело C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 68, решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60, т. 47, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, ECLI:EU:C:2022:394, т. 42, решение от 17.05.2022 г. по дело С-693/19, ECLI:EU:C:2022:395, т. 58 и др. е прието, че защитата на потребителя не е абсолютна, като правото на Съюза не задължава националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13/ЕИО, независимо от естеството на това нарушение, но при спазване на принципите на равностойност и на ефективност, освен ако националното право не възлага такива правомощия на националния съд при нарушаване на норми от обществения ред. В т. 49 от решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60 СЕС е посочил, че Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен от потребител с продавач или доставчик, когато с влязло в сила решение вече е установена законосъобразността на всички клаузи в този договор с оглед на посочената директива, като това следва да се провери от този съд.

В различни съдебни актове /напр. решение от 14.03.2013 г. по дело C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 60, решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60, т 52 е прието, че в хипотезата, когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил служебно да разгледа в светлината на Директива 93/13/ЕИО само една или определени клаузи от договора, посочената директива задължава национален съд, като разглеждания в главното производство, редовно сезиран от потребителя чрез насрещно възражение по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, да разгледа твърдeния неравноправен характер на другите клаузи от посочения договор. В действителност при липсата на такъв контрол защитата на потребителя би се оказала непълна и недостатъчна и не би представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на този тип клаузи, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.

Според практиката на СЕС в случай, че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана.

В мотивите и т. 1 от диспозитива на определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, ECLI:EU:C:2023:1008 Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбите на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО в смисъл, че допускат национална съдебна практика, която забранява на съда, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да плати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да проверява служебно евентуалната неравноправност на клаузите на този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива. За разлика от това посочените разпоредби не допускат този съд да не може да упражнява служебно контрол върху евентуалната неравноправност на клаузи или части от клауза на посочения договор, които не са били разгледани в рамките на предходното решение. В мотивите и т. 2 от диспозитива на посоченото определение по дело С-231/23 Съдът на ЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни.

В т. 42 и диспозитива на решение от 07.11.2024 г. по дело С-178/23, ECLI:EU:C:2024:943 е направено тълкуване на чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, разглеждан в светлината на двадесет и четвърто съображение от нея, на принципа на ефективност и на чл. 47 от Хартата, в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да разгледа евентуалния неравноправен характер на клаузите на договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, когато тези клаузи вече са били разгледани от друга национална юрисдикция, чието решение има сила на пресъдено нещо, включително ако пред тази първа юрисдикция потребителят не е бил подпомаган от адвокат, не е участвал в устните състезания и не е използвал правно средство за защита, с което е разполагал, при условие че това решение е надлежно връчено на потребителя с посочване на способите за защита, с които е разполагал, и не съществуват други особени причини, свързани с провеждането на това производство, като например липсата на мотиви на посоченото решение, които са могли да попречат или да разубедят потребителя да упражни надлежно процесуалните си права.

Съгласно константната практика на ВКС силата на пресъдено нещо /СПН/ на влязлото в сила съдебно решение се разпростира спрямо субективната и обективна рамка на диспозитива на решението, постановено по съществото на спора. В мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС се приема, че със СПН се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/.

Обективните предели на СПН очертават нейния предмет – правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. Страните по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни предели на СПН.

В конкретния случай, видно от решение № 4456 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 58497/2016 г. на СРС, Първо ГО, 118 състав и решение от 26.04.2023 г. по в. гр. д. № 8163/2019 г. на СГС, ГО, III-В състав, първоинстанционното производство е образувано по повод предявени от Л. П. П. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 7 587,87 евро, представляваща завишената стойност на погасителните вноски по договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 36678 от 16.04.2008 г., събрана от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 18.10.2016 г. до окончателното изплащане, и на сумата 3 011,06 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 18.10.2013 г. до 17.10.2016 г. В исковата молба ищцата е твърдяла, че договорът за банков кредит е на стойност 43 460 евро, по силата на който банката й е предоставила сумата 9 800 евро, с който платила цената на финансирания недвижим имот, и изплатила остатъка от 33 660 евро на каса за други разплащания. Посочила е, че за процесния период задължението по договора за кредит възлиза на 13 857,78 евро, а банката е събрала сумата 21 445,65 евро, като разликата 7 587,87 евро е платена без основание. Ответникът е направил възражения, че договорената сума по кредита е в швейцарски франкове, а не в евро, ищцата е поела задължение да прави погасителни вноски в чужда валута – щвейцарски франкове, различният размер на събраните месечни вноски се дължи на променливата лихва /измененията в размера на лихвата се дължали на обективни финансови, икономически и пазарни фактори/ и на промяната на курса на швейцарския франк – валутата, в която е сключен договорът, като било уговорено рискът от промяната на курса на швейцарския франк да се носи от двете страни. Ответната банка е поддържала, че между страните било постигнато съгласие за усвояване и погасяване на кредита именно в чуждата валута, като този вид договор е бил избран от ищцата след подробно запознаване с офертите на банката.

Предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба, че на ищцата не й е било ясно защо са били събрани суми по договора за кредит в по-висок размер от уговорените погасителни вноски, и въведените от ответника по предходното дело „Юробанк България“ АД възражения, спорът по посоченото дело е бил относно основанието и размера на дължимите погасителни вноски за посочения в исковата молба период. С оглед твърденията на ищцата по предходното дело /ответник по настоящия иск и касатор/ в исковата молба, релевираните от ответната банка възражения и доводи по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и във връзка с предявения от ищцата по предходното дело инцидентен установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП за установяване на нищожност поради неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит № HL 36678 от 16.04.2008 г., за да направи преценка дали събраните суми през периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г. са били дължими съобразно договорните клаузи, съдът е извършил преценка за действителността на клаузите по чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2, чл. 3, ал. 1, чл. 21 и чл. 22 от договора за банков креди, а не само на клаузата – предмет на инцидентния установителен иск. Въз основа на подробно изложени аргументи е приел, че кредитът не е предоставен в евро, а посочените клаузи по ясен е разбираем начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено количество евро/ с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора, и дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата валута – швейцарски франкове. След обсъждане на относимите за преценката на дължимите през периода от 10.11.2011 г. до 10.10.2016 г. вноски по кредита клаузи, съдебният състав на СГС е направил аргументиран извод, че клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора относно валутата, в която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора, същите са ясни и разбираеми, поради което съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може да бъде разглеждан, както и извод, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора са неравноправни, по подробно изложени съображения.

Със сила на пресъдено нещо е установено, че кредитът е следвало да бьде вьрнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 43 460 евро по първоначално определеният курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарски франк кьм евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Като е извършил преценка на дължимостта на погасителните вноски по първоначално определения курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката и е отчел платените от ищцата по предходното дело суми на банката, съдът е направил извод за частична основателност на иска и неоснователност в останалата му част. Предвид изложените от СРС и СГС съображения предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 е уважен частично - за сумата 7 392,22 евро и е отхвърлен за разликата над 7 392,22 евро до пълния предявен размер 7 587,87 евро като неоснователен. В решението на СГС е указано на кредитополучателя начина на защита срещу съдебния акт и – пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщението до страните. По делото не са налице данни за отмяна на въззивното решение от касационната инстаниця и същото е влязло в сила.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като се е позовал на силата на пресъдено нещо относно подробно посочените правопораждащи факти, въззивната инстанция се е съобразила с практиката на СЕС и ВКС. Несъгласието на касатора с извода на СГС, направен във влязлото в сила решение по в. гр. дело № 8163/2019 г. на СГС, ГО, III-В състав, за валидност на една част от договорните клаузи и за яснота и разбираемост на клаузите, касаещи основния предмет на договора за кредит, представлява по същество оплакване за неправилност на посочения въззивен съдебен акт. Предвид принципа на силата на пресъдено нещо, разгледаните във влязлото в сила решение договорни клаузи относно тяхната неравноправност, изводът за яснота и разбираемост на клаузите, уреждащи основния предмет на договора, както и за връщане на кредита в равностойността на швейцарски франкове на съответната сума в евро по първоначално определения курс, т. е. курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, т. е. по т. наречения „исторически курс“, не могат да бъдат преразглеждани. Поради това вторият формулиран въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС и СЕС.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София.

С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение