Определение № 260 от 18.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1658/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. В. С. срещу решение №476 от 24.02.2020 г. по гр.д.№4363/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част след частична отмяна на решение №63 от 09.04.2019 г. по т.д.№110/2018 г. на ОС Враца е отхвърлен предявеният от О. В. С. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 25.04.2018 г. за разликата над сумата от 3000 лв. до 10 000 лв. и е потвърдено решение №63 от 09.04.2019 г. по т.д.№110/2018 г. на ОС Враца в частта, с която е отхвърлен предявеният от О. В. С. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 25.04.2018 г. за разликата над сумата от 10 000 лв. до 20 000 лв. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните, уточнени от настоящата инстанция въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които е необходимо да се съобразяват при определяне на конкретния размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. 2. За задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните и всички събрани доказателства. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключението на СМЕ и показанията на разпитания по делото свидетел, е установил също така, че уврежданията, които ищецът е получил в резултат на ПТП, са мозъчно сътресение без загуба на съзнанието и контузия на гръдния кош, причинили болки за няколко дни, а всички останали страдания на ищеца /гонартроза, сондилоза, спондилоартроза, увреждания на нервите и намаление на слуха/ не са в резултат на травми, получени при ПТП, а се дължат на дегенеративни изменения. Отчитайки: броя, вида и тежестта на причинените телесни увреждания – мозъчно сътресение без загуба на съзнанието и контузия на гръдния кош; продължителността на лечебния и възстановителния период – до няколко седмици; интензитета на търпените болки и страдания – в продължение на няколко дни; възрастта на ищеца към настъпване на инцидента - 68 години; липсата на допълнителни негативни психични изживявания /освен болките от нараняванията/; последиците за здравето на ищеца и прогнозите за бъдещото здравословно състояние –пълно възстановяване от контузията на гръдния кош и мозъчното сътресение и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие, въззивният съд е достигнал до извод, че сумата от 3 000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но в случая не са осъществени поддържаните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК и изключваща бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил и се е произнесъл по доводите, възраженията и исканията на страните /включително по искането на ищеца за допускане на повторна СМЕ/, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените по делото експертизи/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. Всъщност с поставените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,