Определение № 4343 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1652/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Х. Ц. срещу въззивно решение № 5940 /01.10.2025 г. по в.гр.д. № 8134/2023 г. на Софийския градски съд в частта, в която е потвърдено решение на Софийски районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Авалоон“ ООД искове по чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, за заплащане на обезщетения за имуществени вреди за стойността на постройка – гараж, разрушен от действия на служители на ответника; за стойността на унищожени вещи, намирали се в гаража; за стойността на унищожени книги, намирали се в гаража; за пропуснати ползи от невъзможност за реализиране на месечен наем от гаража за посочен период от време; за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от унищожаване на посоченото от ищеца имущество.

Ответникът по исковете „Авалоон“ ООД не е подал писмен отговор.

Третото лице – помагач на страната на ответника „Сиед БГ“ ЕООД не е подало писмен отговор.

За да постанови въззивното решение по жалбата на ищеца Х. Х. Ц. (подадени са жалби и от двете страни) въззивният съд е приел следното:

Решението е допустимо в обжалваната част. Периодът на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи, обективиран в диспозитива, е в рамките на заявения – т.е. решението не е постановено по непредявен период. Съдът се е произнесъл в рамките на заявения петитум.

По отношение на оплакванията за неправилна правна квалификация въззивният съд намира, че дори и да са основателни, това не води до недопустимост на решението, ако първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти.

На следващо място, правната квалификация на претенциите е точна. Тя се определя от съда съгласно твърденията на страните относно фактите /обстоятелствата, на които се основава/, а не относно правото /виж чл.146, ал.1, т. 2 ГПК/. Съдът не е длъжен да се съобразява с правната квалификация на правоотношението, която ищецът сочи /словесна или с посочване на текстове от закона/. Дължи определянето й, след като съобрази заявените обстоятелства, на които се основават исканията. В случая както в исковата молба, така и във всички уточнителни молби ищецът твърди и противоправно поведение на работници на обекта, и пълно унищожаване на гаража и подробно описаните движимости. За последните поддържа, че с багер и тежкотоварна техника били изгребани и натоварени на камиони и изхвърлени на неизвестно място, били погинали на „100 процента“. Така е уточнен изразът „погиване“ в първото заседание – сочи, че са отнети от ищеца, както и че не съществуват към момента на подаване на исковата молба /виж протокол на л. 159, стр. 2 СРС/.

При тези твърдения точната правна квалификация на претенциите е чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД. Дали фактите, включени във фактическия им състав, се доказват или не няма отношение към правната квалификация на иска, а към неговата основателност.

Решението е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд.

След това въззивният съд е обсъдил доводите във въззивната жалба на Х. Х. Ц. и е изложил самостоятелни мотиви за тяхната неоснователност.

Във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи и следното:

Неоснователни за доводите във връзка с отхвърлената претенция за заплащане на обезщетение за стойността на постройката. Вреди от разрушаването й настъпват за собственика, поради което и именно той е лицето, имащо право на обезщетение /така решение № 271 /05.11.2013 г. по гр.д. № 1532 /2013 на ВКС, 3 ГО/. Ищецът твърди, че бил собственик на тази постройка. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че към момента на разрушаване на постройката ищецът не е бил неин собственик, респ. той не търпи вредите за стойност й. Въззивният съд е приел, че искът не е отхвърлен поради извод за законност или незаконност на строежа, поради което доводите в тази връзка са ирелевантни и не следва да бъдат обсъждани.

Неоснователни са и доводите по отношение на отхвърления иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи – нереализиран доход от наемна. цена в размер на 6 000 лева. Дори и да се приеме, че ищецът – вещен ползвател, има право на такова /като в цитираното по-горе решение № 271/05.11.2013 г. по гр.д. № 1532/2013 на ВКС, 3 ГО се приема, че не е така/, то той следва да докаже тази вреда. Трбва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. В случая ищецът, носещ тежестта, не е доказал да е имал конкретно намерение да отдава имота под наем и относително сигурна възможност да реализира доход от такъв - да е направил постъпки за това, да го е обявил за отдаване под наем, да е имал потенциални наематели. Такива факти не се и твърдят от ищеца. Напротив, сочи, че е използвал постройката за съхранение на вещи и за работилница.

По отношение на исковете за обезщетения за стойността на унищожените движими вещи и книги на първо място следва да се посочи, че ответникът конкретно е оспорил същите да са се намирали в постройката. Второ, без значение дали квалификацията на иска е по чл. 45 ЗЗД или по чл. 59 ЗЗД все в тежест на ищеца е да докаже, че именно описаните в исковата молба и последващите уточнителни молби вещи са се намирали в постройката. Последният не е провел пълно и главно доказване и на факта на придобиването на вещите, и на факта на държането им в гаража към момента на разрушаването му. Въззивният съд е обосновал извода си, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод нито, че ищецът е придобил собствеността на вещите, които индивидуализира, нито че са се намирали в гаража в момента на разрушаването му.

По отношение на определеното обезщетение за неимуществени вреди жалбоподателят бланкетно сочи размерът му да не е определен от СРС съобразено критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че обезщетение се дължи само за болките и страданията, причинени на ищеца от погиване на постройката /доколкото не се установи унищожаване на собствени на ищеца конкретни движимости/. От показанията на свидетеля К. се установява, че ищецът е изживял неприятни усещания вследствие разрушаването на постройката, която е използвал – гняв, стрес и притеснение, за които не се доказва твърдяната продължителност от 5 месеца. Ето защо доказаните болки и страдания не обосновават размер на обезщетение над определения от първоинстанционния съд.

Така въззивният съд е обосновал, че крайните му изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд.

По наличието на основани за допускане на касационно обжалване:

Касационният жалбоподател навежда доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради това, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционното решение, с което е дадена неправилна правна квалификация на исковете за обезщетение, допуснал е процесуално нарушения при разпределението на доказателствената тежест в доклада на делото и при преценката на доказателствата, а въззивният съд неоснователно не е допуснал събирането на посочени от жалбоподателя доказателства и е нарушил принципа, че всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил другиму.

Касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване:

1. За правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и квалификацията на предявените искове за всеки отделен иск и правилното определяне на предмета на спора и приложимия материален закон.

2. За допустимостта във въззивното производство да се събират нови доказателства, при пропуск на първата инстанция да посочи в подробен и изчерпателен доклад доказателствената тежест по отделно за всички предявени искове и да ги квалифицира правилно, да определи правната им квалификация, подлежащите на доказване факти и обстоятелства и как се разпределя доказателствената тежест между страните.

3. Нарушени ли са от решаващия съд при постановяване на решението императивни нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото, изясняването на твърденията на страните за фактите, отстраняването на противоречията в тях и определянето на правната квалификация на спорните права?

4. Противоречиво ли е приложена разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 от ГПК по всеки отделен иск, която задължава съдът да посочи правната квалификация на правата претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника?

5. Задължен ли е въззивният съд когато има оплаквания във въззивната жалба по всеки отделен иск да даде квалификация, която определя и рамката на процеса, тъй като въз основа на нея се определят подлежащите на доказване факти, разпределя се доказателствената тежест за същите и се определя с какви доказателства могат да бъдат установени, когато първоинстанционния съд не изпълнил изричните задължения на закона по всеки отделен иск съединен за разглеждане, преди да направи доклада, да изясни със страните делото от фактическа и правна страна (чл.145 ГПК), а след като направи доклада по делото да укаже на всяка от страните (чл.146, ал. 2 ГПК) за кои факти, които са в нейна тежест да докаже или опровергае, не са посочени и представени доказателства, като едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, дадените указания и доклада и от този момент настъпва преклузията да се твърдят нови факти и обстоятелства и да се сочат нови доказателства, освен ако не са налице условията по чл.147 ГПК?

6. При липсата на надлежен доклад настъпили ли са преклузиите на закона и за въззивното производство - чл.266, ал.3 ГПК при неизясняването на делото от фактическа и правна страна, неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд по всички предявени искове и възражения, недаването на указания, както и непълнотите и грешките е тях имат значение за правилността на решението?

7. Ако направеният от първоинстанционния съд доклад е непълен или неточен, включително и когато този съд не е изпълнил задълженията си по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК и въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания (т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС)?

8. Относно „начина на доказване и размера на неимуществените вреди.

9. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд и липса на собствени мотиви по всеки един иск във въззивното решение освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните, правната квалификация и предмета на исковете по всеки отделен иск съединен за съвместно разглеждане в процеса?

10. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото?

11. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно решение?

12. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи, възражения и доказателства, както и да изложи мотиви по тях?

Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение.

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въззивният съд, както и първоинстанционният, се е произнесъл по предявените искове – по посочените като основания на исковете фактически твърдения и по заявените петитуми. При такова произнасяне дори и да беше установена неправилна квалификация на исковете (каквато след обсъждане на исковата молба и на уточняващите молби не е установена), тя не би обусловила недопустимост на решението (при произнасяне по наведените факти и заявените петитуми правилността на квалификацията има значение за правилността на решението, а не за неговата допустимост).

Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по отстраняване на нередовностите на исковата молба, не са обуславящи, тъй като не се основават на констатациите и правните изводи на въззивния съд, който е приел, че след подаването на уточнителни молби от ищеца не са останали неотстранени нередовности по всеки един от предявените с исковата молба искове. Въззивният съд е обосновал изводите си, че ищецът претендира обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от унищожаване (погиване) на негови вещи – гараж и намиращи се в него индивидуализирани вещи (въззивният съд след проверка на делото е установил, че както в исковата молба, така и във всички уточнителни молби ищецът твърди и противоправно поведение на работници на обекта, и пълно унищожаване на гаража и подробно описаните движимости), както и че ищецът претендира обезщетение за пропуснатите ползи от отдаването на собствения си гараж под наем.

Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси за правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с квалификацията на предявените искове и разпределението на доказателствената тежест с доклада по делото не са обуславящи, тъй като не се основават на констатациите и правните изводи на въззивния съд, който не е установил такива допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения.

Поради това, че въззивният съд е обосновал изводите си, че по делото не липсва доклад, и че извършеният от първоинстанционният съд доклад не е непълен, нито неточен, не са обуславящи поставените въпроси за задълженията (правомощията) на въззивния съд при липсата на доклад и при непълен, неточен и не надлежен доклад, както и въпросите за задълженията на въззивния съд да допусне събирането на доказателства поради липсата на доклад или непълен и неточен доклад, както и въпросите за това дали в описаните хипотези (каквито не са установени от въззивния съд) са налице предпоставки за събиране на доказателства и дали.са настъпили преклузии за това.

Както е посочено по-горе, въззивният съд е приел, че исковете са отхвърлени поради това, че фактите, на които исковете са основани, са оспорени от ответника и не са доказани със събраните по делото доказателства.

Въпросите за това дали въззивният съд е нарушил посочени норми / разпоредби (на чл.145 и чл.146 ГПК), не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, така както е разяснено в ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, са доводи за неправилност по смисъла на чл.281 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото.

Въззивният съд се е произнесъл по направените от Х. Х. Ц. доказателствени искания и е изложил мотиви за неоснователността на всяко едно отделно искане, поради което свързаните с това въпроси са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, а в съответствие с установената практика.

Въззивният съд е обсъдил доводите във въззивната жалба на Х. Х. Ц. въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, които е посочил, поради което въпросът за формалното препращане от въззивния съд към мотивите на първоинстанционния съд и за липса на собствени мотиви по всеки един иск във въззивното решение, както и към доводите, твърденията и възраженията на страните, доколкото е обуславящ въпрос, а не довод за неправилност на въззивното решение по чл.281 ГПК, не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика.

По същите съображения, изложени в предходните два абзаца по предходните два въпроса (че съдът се е обсъдил доказателствените искания на Х. Х. Ц. и доводите във въззивната му жалба след обсъждане на събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти и е изложил самостоятелни мотиви по всеки от тях), въпросът за това какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика.

Въпросът „относно начина на доказване и размера на неимуществените вреди“ е пределно общ и в тази му формулировка не е обуславящ. Обуславящи са въпросите, кои факти, на които ищецът основава исковете си и които ответникът оспорва, ищецът носи доказателствената тежест да докаже пълно и главно (по отношение на всеки отделен иск) всеки отделен иск. Въззивният съд е разрешил тези въпроси в съответствие с установената практика, като е пояснил, че тези факти са: че ищецът е бил собственик на процесния гараж към момента на разрушаването му, че ищецът бил собственик на вещите, за които твърди, че са били негова собственост и че тези вещи са се намирали в гаража в момента н разрушаването му и са разрушени /погинали с него и дали ищецът е обявил намерението си да отдава под наем гаража под наем за периода, за който ищецът претендира обезщетение и дали е имал потенциални наематели, както и че е изживявал неприятни усещания през целия период от време, за който претендира обезщетение за неимуществени вреди.

Както е посочено по-горе, въззивният съд е приел, че исковете са отхвърлени не поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по доклада на делото, а поради това, че фактите, на които исковете са основани, са оспорени от ответника и не са доказани от ищеца със събраните по делото доказателства.

Касационният жалбоподател се позовава се и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидната неправилност на изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и поради това, че въззивният съд е отказал да съобрази приноса на пострадалия въпреки събраните по делото доказателства за неговото агресивно, обидно и заплашително поведение.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от това производство, касационният жалбоподател няма прав на разноски. Ответникът в касационното производство не претендира разноски, не е представил списък на разноски, нито доказателства да е направил разноски, поради което и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът