Определение № 60236 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2069/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД против решение №498/17.05.2021г. по в.гр.д.№2273/20г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №5592/22.07.19г., поправено с решение №8175/02.12.2019г. по гр.д.№9102/2017г. на Софийски градски съд, в частта им, с която дружеството е осъдено да заплати на Р. Д. С. – Г., в качеството ѝ на наследник на починалия в хода на производството ищец Д. Г. С., на Д. В. С. и К. И. С. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им В. Д. С., починал при ПТП, настъпило на 16.10.2016г. в размери съответно 49 000 лв., 49 000 лв. и 56 000 лв., ведно със законната лихва от датата на ПТП и, след частична отмяна на първоинстанционното решение, застрахователят е осъден от Софийски апелативен съд да заплати на Д. В. С. още 47 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на ПТП,а на К. И. С. – още 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди,ведно със законната лихва от датата на ПТП и сумата 951,80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на ПТП. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваните му части с отхвърляне на предявените срещу дружеството искове е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че исковете са уважени в общ за ищците размер от 241 000 лв., без да е проведено пълно и главно доказване на съществения елемент от ангажиращия отговорността на застрахователя фактически състав – вредата, доколкото от свидетелските показания не се установява ищците да са търпели болки и страдания от смъртта на наследодателя им с описания в исковата молба интензитет. Наред с това касаторът счита размерите на присъдените обезщетения за прекомерно завишени от въззивния съд, а процентът на съпричиняване от страна на починалия – твърде занижен. Недоказан, според касатора, е и искът за обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени от К. С. разходи за погребение, които съставът на апелативния съд е редуцирал, при съобразяване на съпричиняването до размер на 951,80 лв.Излагат се съображения, че те не представляват имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване, доколкото са направени в изпълнение на един нравствен дълг. Неправилни, по виждане на касатора, са и изводите на съда за дължимост на обезщетенията от датата на настъпването на пътно-транспортното произшествие, вместо от по-ранната дата от тази на уведомяването на застрахователя за него или от тази на предявяването на претенцията към него. Счита за приложими към казуса нормите на Кодекса на застраховането, в сила от 01.01.2016г., а не тези на отменения Кодекс на застраховането, тъй като, съобразно §22 ПЗР на КЗ /обн.ДВ бр.102/29.12.2015г./, отмененият кодекс се прилага само в частта, относно сключването на застрахователните договори, но не урежда възникналото въз основа на такъв задължение на застрахователя за плащане на застрахователно обезщетение, както и поради факта, че процесното ПТП е настъпило при действието на новия КЗ. Ответниците по касационната жалба Д. В. С. и К. И. С. в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, са оспорили наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение,а по същество са навели доводи за неоснователност на направените в нея оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Ответницата по касационната жалба Р. Д. С. - Г. не се е възползвала от правото си на отговор по нея. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е недопустима в частта й, с която се обжалва въззивното решение по иска за имуществени вреди.Този иск е с цена 1188,90 лв. и, съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК, въззивният съдебен акт, с който спорът по основателността му е разрешен, не подлежи на последващ касационен контрол. Поради това в тази ѝ част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството прекратено. В останалата ѝ част жалбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: В мотивационната част от решенето си Софийският апелативен съд е приел за установени предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, според което по категоричен начин, с влязла в сила осъдителна присъда, постановена срещу водача на МПС „Фолксваген транспортер“ А. Т. Б., са доказани фактите по възникналото на 16.10.2016г. на път III- 5007, в [населено място] общ.М. пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от осъденото лице, чиято гражданска отговорност е била покрита от сключения валидно на 21.12.2015г. с ответното застрахователно дружество договор за застраховка „Гражданска отговорност“, действащ към момента на събитието, както и настъпилата като непосредствен резултат от произшествието смърт на В. Д. С., син на ищеца Д. С., съпруг на К. С. и баща на Д. С.. Като спорни за производството въпроси въззивният съд е определил тези за основателността на исковете, с оглед доказаността на търпените от ищците вреди, размерите на присъдените обезщетения и наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. Приел е за доказано чрез показанията на св. С., съпруг на Д. С., че семейството на В. С., съпругата и дъщеря му било здраво и сплотено и, въпреки че Д., която била единствено дете, от три години живеела отделно от родителите си, те се събирали на всички празници и поводи, помагали си финансово и морално и се поддържали; загубата на съпруга и бащата им се отразила много тежко, поради силната връзка на привързаност и все още се усещала в ежедневието им; починалият се грижел за баща си, често го посещавал /включително и в деня на произшествието/, помагал му финансово и имали прекрасни отношения; след загубата ищците се сринали психически. Съобразявайки възрастта на починалия – 54 г., близките отношения между него и ищците, които те са имали помежду си приживе; тежката загуба на толкова близък човек – баща, съпруг и син; отражението, което загубата ще остави върху живота им по-нататък; приетите в практиката обичайни размери в подобни случаи и социално-икономическите условия на живот в страната към процесния период, въззивният съд е намерил,че поисканите с исковата молба размери на обезщетения от по 120 000 лв. за всеки са справедливи по смисъла на чл.52 ЗЗД. За основателен и доказан е приет и предявеният от К. С. иск за имуществени вреди в размер на 1188,99 лв., в която част изводите на първоинстанционния съд не са споделени. Прието е,че заплащането на разходи за погребението на роднина е нравствен дълг, който следва да бъде изпълнен в съответствие с установените религиозни традиции и нормативни изисквания в страната, като тези разходи са пряка последица от настъпването на застрахователното събитие. Тъй като починалият, предприемайки маневра „завиване в обратна посока“, бидейки във възможност да възприеме приближаващото се превозно средство, е можел да предотврати удара като изчака то да премине или да прекрати маневрата като разположи автомобила си на място, безопасно за движението, съставът е приел,че вина за настъпилото ПТП има не само осъденият водач, но за него е допринесъл с поведението си и починалия. Доколкото основната тежест за настъпването на вредоносния резултат е била на другия водач на товарния автомобил, който се е движил с превишена скорост /104 км/ч вместо допустимата за населеното място 50 км/ч/ и поради това, въпреки задействаната от него спирачна уредба, ударът е бил непредотвратим, съдът е приел, че приносът на загиналия за настъпването на инцидента е в размер на 20%, с който е намалил намерените от него за справедливи размери на обезщетенията за неимуществените и имуществените вреди. Решението на първоинстанционния съд по отношение наследницата на починалия в хода на производството ищец Д. С. е потвърдено изцяло в размер на 49 000 лв.,поради липса на въззивна жалба срещу частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над тази сума. Обезщетенията са присъдени със законната лихва от датата на настъпването на увреждането, поради приета от състава приложимост спрямо предявените искове на отменения Кодекс на застраховането, с оглед разпоредбата на §22 ПЗР на КЗ. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на спора, разрешени от въззвния съд, въпросите: 1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на причинената му смърт при ПТП?; 2. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен пряк иск срещу него, ако застрахователният договор е сключен преди01.01.2016г., а ПТП, от което са произтекли вредите, е настъпило по време на действие на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. и съответно застрахователната претенция е предявена след 01.01.2016г.? Приложима ли е разпоредбата на чл.497 ал.1 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ в гореочертаната хипотеза и при условие,че увредените лица са предявили доброволна застрахователна претенция през застрахователя по реда на чл.380 КЗ /в сила от 01.01.2016г./, с което сами са избрали процедурата по новия КЗ?; 3. Следва ли да се отчете 50% и повече съпричиняване на вредите от страна на загиналия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в извършването на необезопасена маневра в нарушение на разпоредбите на чл.25, чл.26 и чл.39 ЗДвП – завиването в обратна посока е забранено при ограничена видимост, тъй като мястото, от което е предприел завиването в обратна посока се е намирало в близост до завой, също така преди да предприеме маневрата загиналият не се е съобразил,че няма да създаде опасност за участниците, които се движат пред него, след него или покрай него, не се е съобразил с тяхната посока и скорост на движение и не на последно място не е подал своевременно ясен и достатъчен за възприемане сигнал от страна на пострадалия, което нарушение пряко и непосредствено е довело до смъртта му? и 4. Заплащането на погребалните разходи и траурните обреди от близките на загиналия при ПТП представлява ли изпълнение на нравствен дълг или е вреда от непозволено увреждане, за която отговаря застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“? Счетено е от касатора,че въпросите биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание за допускане до касация по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Във връзка с третия въпрос е посочена съдебна практика – решение №18/17.09.18г. по гр.д.№60304/16г. на Четвърто г.о. на ВКС, решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/08г. на ВКС, решение №43/15.04.09г. по т.д.№648/08г. на Второ т.о. на ВКС и определение №750/30.11.10г. по т.д.№442/10г. на ВКС, с която се твърди да е налице противоречие при разрешаването му от въззивния съд. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Първият от въпросите е по приложението на чл.52 ЗЗД и е свързан със задължението на въззивния съд, да съобрази конкретни критерии при определяне на дължимия справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да се приеме,че въпросът е обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, страната следва конкретно да посочи съответния останал несъобразен от съда критерий и по какъв начин неговото съобразяване би променило постановения правен резултат. По въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е постановена задължителна съдебна практика – Постановление №4/68г. на Пленума на ВС,както и практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени и каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, възрастта на пострадалия, както и други обстоятелства, като социално-икономическите условия в страната към момента на деликта. В изложението си касаторът определя като несъобразен от състава на апелативния съд „финансовият принос на починалия за семейството и домакинството“, в смисъл на „загубен доход“ в резултат на причинената му смърт, който, според касатора следва да съответства на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, за да не води до неоснователно обогатяване. Освен че довод, обосноваващ необходимостта от съобразяването на такъв критерий, относим към преценката, свързана с неимуществените вреди, не е бил въвеждан в предмета на спора, респ. съдът не се е произнасял по него, подобен критерий би бил от значение единствено за размера на евентуално претендирано от пострадалия обезщетение за имуществени вреди от загубен доход, каквато претенция в случая не е заявена.Поради това така формулираният въпрос е ирелевантен и тъй като отговорът му не би довел до промяна на крайния резултат по делото в смисъла, поддържан от касатора, въпросът не може да бъде определен като обуславящ с оглед формиране на извод за осъществен общ критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Втората група въпроси /2 и 2а/ са релевантни, доколкото се поставят в контекста на приетото от въззивния състав, че лихва за забава се дължи от датата на настъпването на ПТП, тъй като приложима към конкретната хипотеза е уредбата, предвидена в отменения Кодекс на застраховането,а не в този, който е в сила от 01.01.2016г. и в частност неговия чл.497 ал.1, съобразно преходната разпоредба на §22 ПЗР КЗ /обн.ДВ бр.102/29.12.2015г./. Във връзка с така поставения въпрос касаторът не е обосновал необходимост от приложението на общо сочения от него с всички въпроси допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по причините и с целите, разяснени в т.4 на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Този допълнителен критерий е и неприложим, предвид вече установената непротиворечива съдебна практика, постановена при хипотези, аналогични на настоящата, касаещи претенции да обезщетение по сключени при действието на отменения КЗ застрахователни договори и настъпили след 01.01.2016г. застрахователни събития /решение №14/10.02.21г. по т.д.№3014/19г. на Второ т.о. на ВКС, решение №144/21.01.21г. по т.д.№2365/19г. на Второ т.о. на ВКС, решение №109/13.10.2020г. по т.д.№1898/19г. на Второ т.о. на ВКС и др./. Не може да бъде направен извод,че при постановяването на решението съдът се е отклонил от тази практика, което да би обосновало евентуално приложение на допълнителната предпоставка за извършването на селекцията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третият въпрос е свързан с въведеното от ответника в предмета на делото възражение за съпричиняване, но по начина, по който е формулиран, не осъществява характеристиките на обуславящ по смисъла на закона и тълкувателната практика на ВКС. Съдържащото се във въпроса изреждане на конкретни обстоятелства, касаещи процесния казус, съчетано с твърдения за доказаност на същите, го прави такъв от фактологичен, а не от правен характер и е несъобразен с разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът му налага извършване на конкретна преценка на установените по съответното дело обстоятелства, обосноваващи извод за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение, поради наличие на принос от пострадалия и неговото процентно съотношение спрямо приноса на деликвента. Въпросът представлява своеобразна интерпретация на тезата на самия касатор за наличие на поведение на пострадалия, допринесло за настъпването на увреждането наравно с това на доказано виновния друг участник в конкретното ПТП, а дали това е така, може да бъде установено само след преценка на конкретните обстоятелства, при които е настъпило съответното ПТП. Поради това въпросът и не би могъл да получи разрешение /при евентуално допускане на касационното обжалване/ по изискуемия, с оглед целта на закона, общоприложим към други случаи начин. С решението си съставът на апелативния съд не е отрекъл да е налице принос на пострадалия, като направените от него изводи до каква степен поведението му е съдействало за настъпването на вредоносните последици не се отклоняват от принципните разрешения в съдебната практика относно съпричиняването, тъй като са базирани на мотиви, извлечени от събраните по делото доказателства. Сочената от касатора във връзка с принципния въпрос за съпричиняването съдебна практика не съдържа разрешения,противни на изложените от въззивния съд мотиви, като в нея еднозначно се приема,че съдът, прилагайки критериите „степен на каузалност, вина и справедливост“, по свое усмотрение, след преценка на всички факти по делото, определя размера на съпричиняването, като отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат. Четвъртият въпрос не следва да бъде обсъждан, доколкото касае мотивите на апелативния съд, обосноваващи решението му по иска за имуществени вреди, обжалването на което пред касационната инстанция е недопустимо. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди до касационен контрол. Съобразно така постановения изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден на основание чл.38 ЗА да заплати на адв. И. П. Т., в качеството му на процесуален представител на К. И. С. и Д. В. С., сумата 1660 лв. адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение