Определение № 472 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2121/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. Х. чрез неговия пълномощник адв. Д. К. срещу въззивно решение № 1978 от 11.03.2020 г. по в.гр.д. № 5412/ 2017 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 16373 от 25.01.2017 г. по гр.д. № 58857/2014 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на П. Х., че по силата на договор да дарение, сключен с нотариален акт № ...от 29.07.2014 г. Р. В. Х. е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № 3 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ 83.81 кв.м, заедно с избено помещение № 11 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена, който имот по КККР на [населено място] представлява самостоятелен обект с идентификатор ............., и П. Х. е осъден да й предаде владението върху този имот, както и да й заплати на основание чл. 59 ЗЗД сумата 1 386 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота без основание за периода от 01.08.2014 г. до 30.10.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2014 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбаподателят поддържа, че в нарушение на чл. 142, ал.2 ГПК въззивният съд не е отложил делото, въпреки представени доказателства, че той лично и неговият пълномощник са били възпрепятствани да се явят в съдебно заседание поради служебна ангажираност. На следващо място въззивният съд не е взел предвид, че той е живял в процесния имот със съгласието на предходните собственици - негови родители, при условията на договор за заем за послужване, откъдето следва, че не е ползвал имота без правно основание. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на делото поради участие на пълномощника на страната в заседание по друго дело в друг съд, когато страната по същото време не може да присъства, възпрепятствана от трудовите си задължения. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК- очевидна неправилност. В отговор на касационната жалба ответницата по касация Р. В. Х. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че процесният имот е бил собственост на родителите на страните - Н. И. Х. и В. П. Х.. С договор за дарение, сключен с нотариален акт № ..., т...., дело № ... от 29.07.2014 г. същите дарили имота на своята дъщеря Р. Х.. С гласни доказателства е установено, че ответникът ползва жилището от 1987 г. и продължава да живее в него заедно със семейството си. С нотариална покана, получена от него на 08.09.2014 г. е поканен от ищцата Р. Х. да освободи собствения й имот в 10-дневен срок от получаване на поканата и да й заплаща наем до освобождаването му. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че по силата на сключения през 2014 г. договор за дарение ищцата се легитимира като собственик на жилището, както и че същото се ползва от ответника без основание. Намерил е за неоснователно възражението му за наличие на вещно право на ползване, като е посочил, че такова възражение, както и възражение за наличие на облигационно основание, противопоставимо на ищцата, не са били наведени с отговора на исковата молба. Посочил е също, че производството по предявените от ответника през 2016 г. искове против ищцата за установяване, че притежава вещно право на ползване върху части от процесния имот, е било прекратено като недопустимо. В обобщение е направил извод, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, както и за осъждане на ответника да заплати на ищцата на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за ползване на имота без основание. Видно от данните по делото, въззивното производството е било спряно до приключване на гр.д. № 5935/2016 г. по описа на Софийски районен съд, образувано по иск на П. В. Х. против Р. В. Х. за установяване, че същият е придобил по давност пожизнено вещно право на ползване върху част от жилището. След приключване на това дело с влязъл в сила съдебен акт, с който производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск, производството по настоящото дело е възобновено и делото е насрочено за открито съдебно заседание на 03.02.2020 г. За тази дата жалбоподателят е бил призован с призовка, връчена на неговия пълномощник адв. Д.К., на 22.05.2019 г. На 24.01.2020 г. от пълномощника е постъпила молба, с която уведомява съда, че не може да се яви в съдебно заседание на посочената датата, тъй като е ангажиран като пълномощник на друго лице по друго дело за същата дата, както и че жалбоподателят, когото представлява, също не може да се яви предвид трудовите му ангажименти. Молбата не е уважена. Съдът е приел, че не са лице предпоставките на чл. 142, ал.2 ГПК, дал е ход на делото и е приел същото за решаване. Процесуалноправният въпрос, повдигнат от жалбоподателя в касационната му жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК кореспондира с тези данни, и в този смисъл се явява обуславящ изхода на делото, но не може да обоснове допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с приложението на чл. 142, ал.2 ГПК има формирана трайна съдебна практика, в това число и такава на ВКС, която е в смисъл, че невъзможността на упълномощения от страната адвокат да се яви в съдебно заседание поради ангажираност по същото време по друго дело, не представлява особено непредвидено обстоятелство, което не е могло да бъде преодоляно. Съгласно чл. 56, ал.3 ГПК за да е редовно, призоваването следва да бъде извършено най- късно една седмица преди датата на съдебното заседание. Този срок е преценен от закона като достатъчен страната да организира защитата си, включително да преупълномощи друг адвокат, или да осигури личното си явяване по делото. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване на решението поради очевидна неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че "очевидната неправилност" предполага въззивното решение да е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, което е пряко установимо от мотивите, и което да е повлияло на съдържанието на съдебния акт, напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и др., каквито пороци в случая не са налице. За пълнота на изложението следва да се посочи, че действително отношенията между жалбоподателя и неговите родители по повод ползването на процесното жилище имат характеристиките на договор за заем за послужване, но същият е непротивопоставим на ищцата. Този договор има облигационен характер и не създава в полза на заемателя вещно право на ползване, което да е противопоставимо на собственика и на всички трети лица, и за разлика от договора за наем / чл. 237 ЗЗД/, не го защитава срещу ревандикация от последващ приобретател на вещта. С оглед този изход на делото жалбоподателят П. В. Х. следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация на основание чл. 78, ал.3 ГПК разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., съобразно представените с отговора на касационната жалба писмени доказателства за размера и плащането на уговореното възнаграждение, и заявеното искане за присъждането им. Водим от гореизложеното съдът