Определение № 1353 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3074/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – [населено място], чрез процесуалния представител, срещу решение № 460 от 22.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 329/2025 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, VI състав, с което е потвърдено решение № 4692 от 27.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1629/2021 г. по описа на Районен съд - Пловдив в частта, с която ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ е осъдено да заплати на основание чл. 512, ал. 4 ГПК на „Финансова къща РУМ“ ООД - в ликвидация сумата от 8 705, 99 лв., представляваща неудържана от страна на ответника - в качеството му на трето задължено лице - работодател на длъжника Й. М. П., по изп. д. № 100/2016 г. сума за периода от 15.01.2018 г. до 15.01.2021 г. по наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Й. М. П., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 29.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа твърдение за наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Прави се оплакване, че въззивният съд е обсъдил незадълбочено събраните доказателства, а направените изводи били в противоречие с практиката на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.Следва ли при смяна на подсъдността, както и преместването на изпълнителното дело при друг съдебен изпълнител, да се уведоми солидарно задълженото лице - работодател на длъжника за промяна на подсъдността на изпълнителното дело?

2. Следва ли да се уведоми третото задължено лице за възобновяване на изпълнителното дело и следва ли да му се укаже по коя банкова сметка да превежда сумите?

3. Следва ли да се правят удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника при спряно изпълнително производство и следва ли същите да бъдат превеждани по сметка на ЧСИ?

4. Налице ли е солидарна отговорност по чл. 512, ал. 4 ГПК при нередовно уведомяване на третото задължено лице - работодател на длъжника?

Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – [населено място]. От фактическа страна въззивният съд е приел, че в полза на ищцовото дружество „Финансова къща Рум“ ООД е бил издаден изпълнителен лист № 5557/15.06.2015 г., удостоверяващ подлежащи на принудително изпълнение парични вземания на „Финансова къща Рум“ ООД към солидарните длъжници „Даппер“ ЕООД и Й. М. П. както следва: 5 000 лв. главница - част от общо дължима в размер на 78 244, 27 лв. по запис на заповед от 10.08.2012 г., издаден от „Даппер“ ЕООД и авалиран от П., с падеж 10.02.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.06.2015 г. до окончателното изплащане, както и за разноски от 974 лева. Констатирал е, че е било образувано изпълнително дело № 220/2015 г. по описа на ЧСИ А. А., рег. № 826 срещу двамата солидарни длъжници. Посочил е, че заповедта за незабавно изпълнение е била връчена на длъжника П., ведно с покана за доброволно изпълнение на дата 31.07.2015 г., а на ответното училище като работодател на длъжника било връчено съобщение от ЧСИ А. за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение на 03.07.2015 г. Съдът е установил, че на 11.09.2015 г. ЧСИ А. е бил уведомен, че изпълнително дело № 220/2015 г. е спряно по силата на закона - чл. 420, ал. 1 от ГПК. Констатирал е, че по искане на взискателя и на основание чл. 427, ал. 5 от ГПК изпълнителното производство е било продължено от ЧСИ П. Н., рег. № 911 под № 100/2016 г. Въззивният съд е приел, че на 02.11.2016 г. на работодателя ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ - [населено място] е било изпратено писмо с обратна разписка, с което е бил уведомен, че изпълнително дело № 220/2015 г. по описа на ЧСИ А. е преобразувано под № 100/2016 г. по описа на ЧСИ П. Н. и е била посочена банковата сметка на ЧСИ Н., по която да се превеждат сумите от запора - определени съгласно чл. 446 от ГПК, наложен от ЧСИ А., като видно от съобщението било указано работодателят да посочи признава ли вземането, има ли наложени други запори върху него. Съдът е констатирал, че писмото е било върнато с отбелязване „непотърсено от получателя“. Посочил е, че е било изпратено второ напомнително писмо със същото съдържание чрез куриерска фирма „Speedy“ от 23.08.2017 г. също върнато като невръчено. Приел е, че третото напомнително писмо със същото съдържание е било връчено на 30.08.2017 г. от длъжностното лице при ЧСИ - Ю. Н., при отказ за получаване – с отбелязване „в учреждението отказват да получат писмото“ - име на длъжностното лице - връчител Н. и подпис на същото. Установил е, че със запорно съобщение № 233/15.01.2018 г., изходящо от ЧСИ Н. е наложен отново запор върху трудовото възнаграждение на П., като е посочено, че вземането на последния е в размер на 10 027, 07 лв. същото е било изпратено за връчване на училището чрез директора С. П. чрез Кметството в [населено място] и е било връчено на 23.01.2018 г. при отказ за получаване на директора – сведение от длъжностното лице при кметството В. Ш. „мл. експерт ОГС“, удостоверен с подписа на Ш..

От правна страна, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищцовото дружество има качеството на взискател в изпълнителното производство с длъжник Й. М. П., което първоначално е било образувано и водено под № 220/2015 г. на ЧСИ А., а впоследствие - на основание чл. 427, ал. 5 от ГПК, продължено от ЧСИ П. Н. под № 100/2016 г. Приел е, че по делото не е спорно, че за целия исков период от 15.01.2018 г. до 15.01.2021 г. длъжникът П. е бил в трудово правоотношение с въззивника. Приел е, че запорът върху вземането на длъжника за секвестируемата част от трудовото му възнаграждение е наложен на дата 03.07.2015 г. от ЧСИ А. по негово изпълнително дело № 220/2015 г. и от тази дата за въззивника - работодател на длъжника, е възникнало задължението да удържа и превежда тази секвестируема част на съдебния изпълнител, съответно да не я предава на длъжника - чл. 450, ал. 3 и чл. 507, ал. ал. 2 и 3 от ГПК. Въззивният съд е приел, че за продължаването на изпълнителното производство от ЧСИ П. Н. и номера на банковата й сметка, по която да извършва занапред превода на секвестируемата част от трудовото възнаграждение на П. въззивникът е бил редовно уведомен в хипотеза на отказ на дата 30.08.2017 г. Приел е, че противно на поддържаното от въззивника /сега касатор/ оплакване отказът е бил надлежно удостоверен съгласно изискванията на процесуалния закон /чл. 44, ал. 1, изр. пето и шесто от ГПК/. Допълнил е, че било налице и последващо редовно връчено уведомяване за запора от ЧСИ Н. в хипотеза на отказ на въззивника /сега касатор/ да го получи от дата 23.01.2018 г. От приетото и неоспорено пред първата инстанция заключение на ССчЕ съдът е приел за установено наличие на секвестируема част от трудовото възнаграждение на П., която за исковия период въззивникът не е превеждал на ЧСИ Н. в изпълнение на задълженията по запора, а я е плащал на длъжника в брой - нарушение по чл. 507, ал. ал. 2 и 3 от ГПК, пораждащо имуществената му отговорност по чл. 512, ал. 4 от ГПК към взискателя - ищец - солидарно с длъжника по изпълнението. Направил е извод, че дългът на П., предмет на изпълнението, не е бил погасен към датата на предявяване на иска, както и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. В отговор на поддържаното от въззивника възражение, решаващият съд е приел, че спирането на изпълнителното производство по право /след датата на налагане на запора от ЧСИ А./, както и липсата на изрично уведомяване на въззивника - работодател на длъжника, за неговото възобновяване от ЧСИ Н., не освобождават работодателя от задължението му да удържа секвестируемата част от вземането за трудово възнаграждение и да я превежда на съответния съдебен изпълнител, съответно да не я предава на длъжника. Допълнил е, че в случая спирането на изпълнителното производство било след датата на запора, т.е. запорът е бил вече наложен и запазва действието си, както и, че исковият период на неизпълнение на задължението на въззивника за удръжки е след възобновяване на изпълнението на основание влязлото в сила съдебно решение, признаващо съществуването на вземането на взискателя - ищец със сила на присъдено нещо. В заключение е посочил, че фактическият състав на чл. 512, ал. 4 от ГПК е налице - подлежащо на принудително изпълнение парично вземане на взискателя - ищец към длъжника Й. П., надлежно наложен спрямо ответника като работодател на длъжника П. запор върху вземане на последния /в случая секвестируемата част от трудовото му възнаграждение/, което вземане, въпреки така наложения запор, въззивникът - работодател не е удържал, а го е заплащал в брой на длъжника за целия исков период - нарушение на чл. 507, ал. ал. 2 и 3 от ГПК, пораждащо солидарната отговорност на въззивника по чл. 512, ал. 4 от ГПК към взискателя - ищец. Допълнил е своите мотиви, че по делото не се установявало, но и липсвали твърдения към датата на приключване на устните състезания Й. П. да няма качеството длъжник спрямо взискателя - ищец. Приел е, че искът е доказан по основание, а по размер е доказан, съгласно изслушаното заключение на ССчЕ. Посочил е, че няма твърдения, нито доказателства дългът на П. към взискателя - ищец да е погасен изцяло и/или до размера, за който искът е уважен. С оглед изложените съображения, въззивният съд е постановил решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната негова част.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

На първо място, в изложението към касационната жалба от страна на касатора не е надлежно наведена никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Само по себе си посочването на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и възпроизвеждането на текста им не е достатъчно.

Първи и втори от поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Независимо от тази констатация на настоящия съдебен състав, отговорът на поставените въпроси е положителен. Въззивният съд, анализирайки събраните доказателства, е приел, че задълженото лице-работодател на длъжника е било редовно уведомено за продължаването на изпълнителното производство от друг съдебен изпълнител по смисъла на чл. 427, ал. 5 ГПК и за банковата сметка, като е посочил, че връчването на уведомлението е редовно в изпълнение на разпоредбата на чл. 44, ал. 1, изр. пето и шесто от ГПК.

Третият поставен въпрос също не е свързан с решаващата воля на въззивния съд, а тя е, че е налице подлежащо на принудително изпълнение парично вземане на взискателя – „Финансова къща РУМ“ ООД-в ликвидация към длъжника Й. П., надлежно наложен спрямо въззивника /сега касатор/ като работодател на длъжника П. запор върху вземане на последния /в случая секвестируемата част от трудовото му възнаграждение/, което вземане, въпреки така наложения запор, работодателят не е удържал, а го е заплащал в брой на длъжника за целия исков период - нарушение на чл. 507, ал. ал. 2 и 3 от ГПК, пораждащо солидарната отговорност на ответника - ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ по чл. 512, ал. 4 от ГПК към взискателя - ищец.

Въпросът е свързан с изложените от въззивния съд мотиви по релевираните от ответника във въззивната жалба доводи и възражения. Решаващият съд е посочил, че в конкретната хипотеза спирането на изпълнителното производство е след датата на запора, поради което е направил извод, че наложеният запор запазва действието си. Допълнил е, че в случая това е без значение, тъй като въведеният с исковата молба период на неизпълнение на задължението на ответника /сега касатор/ за удръжки е след възобновяване на изпълнението на основание влязлото в сила съдебно решение, признаващо съществуването на вземането на взискателя - ищец със сила на присъдено нещо. Допълнително изложените от въззивния съд мотиви, свързани със значението на определението на заповедния съд за спиране на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 420, ал.1, вр. с чл. 417, ал. 1, т. 10 /предишна т. 9/ ГПК, съответстват на практиката на ВКС, съгласно която това определение за спиране на принудителното изпълнение задължава съдебния изпълнител, а не третото задължено лице, да преустанови всички изпълнителни действия насочени към осребряване имуществото на длъжника, в т.ч. - да не извършва продан на движими и недвижими вещи на длъжника и да не превежда на взискателя постъпили по делото суми от запори или други плащания. През периода на действие на забраната изпълнителният орган, (а не третото задължено лице) няма право и не е длъжен да извършва принудителни изпълнителни действия, но спирането не е пречка да се извършват действия, обезпечаващи изпълнението, каквито са запорът или възбраната. Целта на наложения в изпълнителното производство запор е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания, което, когато се касае за запор до трето задължено лице, се извършва чрез превеждане на сумите от третото задължено лице по сметката на съдебния изпълнител. Действието на запора и задълженията на третото лице не са обусловени нито от изискуемостта на вземането, нито от спирането на изпълнението, докато не е постановен акт за отмяна на запора. Те имат значение по отношение на последиците на наложения запор - дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен ( в т.см. - реш. № 212/27.11.2017 г. по т. д. № 754/2017 г., I т.о., реш. № 4/16.06.2017 г. по т.д. № 3129/2015 г., ІІ о., реш. № 118/18.07.2019 г. по гр. д. № 706/2019 г., ІІІ г.о. на ВКС и др.).

Четвърти въпрос е неотносим към решаващата воля на съда, тъй като съдът не е приел, че е налице нередовно уведомяване на третото задължено лице-работодател на длъжника. Поради това този въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При така изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Както се посочи по-горе, на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът само бланкетно се е позовал, без да го обоснове. Според ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на ВКС и допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано само със съображения по съществото на спора, съответно по правилността на въззивното решение.

В заключение: несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд фактически и правни изводи не могат да обосноват достъп до касационния контрол. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение