Определение № 286 от 06.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 582/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място], срещу определение №72 от 20.01.2022г. по ч.гр.д. №3140/2021г. на Софийски апелативен съд. С него са потвърдени определение № 263424 от 23.06.2021г. по т. д. №888/2020г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ искова молба и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения против Сдружение „Атлантически клуб в България“ иск с правна квалификация чл.60, ал.1, т.1 от ЗБН, както и определение №264238 от 20.08.2021г. по т. д. №888/2020г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.248 от ГПК е допълнено определението от 23.06.2021г., като „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ е осъдена да заплати на Сдружение „Атлантически клуб в България“ разноски в размер на 3 600 лева. Частните касационни жалбоподатели молят за отмяна на обжалваното определение като неправилно и незаконосъобразно. Правят оплаквания, че въззивният съд е аргументирал недопустимостта на исковото производство с приетото от Конституционния съд на РБ решение № 8/27.05.2021г. по к. д. № 9/2020 г., без да съобрази, че разпоредбата на § 3 от ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., с която е въведена промяна в преклузивните срокове по чл.62, ал.1 от ЗБН за предявяване на отменителни искове в производството по банкова несъстоятелност, не е предмет на посоченото конституционно дело и не е обявена за противоконституционна, поради което промяната в сроковете от две на пет години е все още действаща. Също изтъкват, че дори нормата на § 7 от ПЗР на ЗИДЗБН да е оказала влияние върху приложимостта на новата редакция на чл.62, ал.1 от ЗБН, обявяването на нормата за противоконституционна не води до недопустимост на иска, тъй като спазването на преклузивния срок по чл.62, ал.1 от ЗБН следва да се преценява към датата на предявяване на иска - 19.05.2020г., а тя предхожда датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд на РБ по к.д. №9/2020г. - 12.06.2021г., от която, съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията на РБ, обявеният за протовоконституционен акт не се прилага. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Частните касационни жалбоподатели поставят като обуславящ следния правен въпрос: 1. При преценка за процесуалната допустимост на иска следва ли да се цени действащото в страната процесуално и материално право към момента на предявяване на иска, макар и по – късно то да е обявено за противоконституционно? 2.Допустим ли е иск, предявен в преклузивния законов срок към момента на завеждане на исковата молба, когато по – късно с решение на КС е обявена за противоконституционна норма, която влияе на преклузивния срок? 3.Какъв е срокът за предявяване на иск по чл.60 ал.1 от ЗБН – 2 или 5 годишен и кога изтича той в процесния казус с оглед действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците? 4. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото поради обявена противоконституционност на правната норма, за което вина няма ищецът, т. е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? Поддържат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното определение Ответникът Сдружение „Атлантически клуб в България“ изразява становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното пред него определение за прекратяване производството по делото срещу Сдружение „Атлантически клуб в България“, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правна квалификация чл.60, ал.1, т.1 от ЗБН, предявен на 19.05.2020г. от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, в законоустановения след изменението на чл.62, ал.1 от ЗБН с § 3 от ЗИДЗБН, обн. в ДВ бр.22/2018г., петгодишен срок, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност. Съобразявайки, че разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., с която е придадено обратно действие на новата редакция на чл.62, ал.1 от ЗБН, въвеждаща петгодишен срок за предявяване на исковете, е обявена за противоконституционна с решение №8 от 27.05.2021г. по к. д. №9/2020г. на Конституционния съд на РБ, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на инициираното от синдиците на „КТБ“ АД /н./ исково производство. Изложил е мотиви, че по отношение на заварените правоотношения и висящите искови производства прилагането на законов текст след обявяването му за противоконституционен, макар възникването на предявеното за съдебна защита спорно субективно материално гражданско право на ищеца, съответно и образуването на делото, да предхождат това обявяване, е правно недопустимо, Със същото определение е счетен за правилен и изводът на първоинстанционния съд, че ищецът следва да заплати на ответната страна дължимите за производството разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите два въпроса са относими към решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на заведения от синдиците на „КТБ“ АД /н./ иск по чл.60 ал.1 т.1 от ЗБН, поради пропускане на преклузивния двугодишен срок за предявяването му, предвиден в чл.62, ал.1 от ЗБН в редакцията преди изменението от ДВ бр.22/2018г. и неприложимост на изменената с § 3 от ЗИД на ЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., нова редакция на чл.62, ал.1 от ЗБН, с която двугодишният срок е заменен с петгодишен, с оглед обявената с решение №8/27.05.2021г. по к.д.№9/2020г. на Конституционния съд на РБ противоконституционност на разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗИД на ЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., придаващ обратно действие на изменението в чл.62, ал.1 от ЗБН. По отношение на поставените въпроси не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК - да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В поредица съдебни актове, постановени по реда на чл.274, ал.3 от ГПК и чл.290 от ГПК от различни състави на ВКС, Търговска колегия - определение №60239/14.06.2021г. по ч. т. д. №902/2021г. на ВКС, I т. о., решение №60167/22.12.2021г. по т. д. №1284/2019г. на ВКС, II т. о., решение №158/03.12.2021г. по т. д. №763/2020г. на ВКС, I т. о., решение №60142/25.11.2021г. по т. д. №2675/2019г. на ВКС, I т.о., решение №60178/15.12.2021г. по т. д. №2020/2020г. на ВКС, І т. о. и др., е даден отговор на принципния въпрос за правните последици на решение №8/27.05.2021г. по к.д.№9/2020г. на КС на РБ, с което са обявени за противоконституционни отделни разпоредби на ЗИД на ЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., по отношение на заварени искови производства. Възприето е разрешението, че с оглед тълкуването на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията на РБ, дадено от Конституционния съд на РБ с решение №3/28.04.2020г. по к. д. №5/2019г., обявените за противоконституционни разпоредби не се прилагат по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, а обявената противоконституционност на разпоредбите има за последица отпадането им като част от действащото обективно право. Даденото разрешение е относимо и към обявената за противоконституционна разпоредба на § 7 ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., с която е придадено обратно действие на изменението на чл.62, ал.1 от ЗБН с § 3 от ЗИД на ЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., предвиждащо замяна на двугодишния срок за предявяване на исковете по чл.60 от ЗБН, чл.60а от ЗБН и чл.135 от ЗЗД във връзка с производството за банкова несъстоятелност с петгодишен срок. С обявяване на разпоредбата на §7 от ПЗР на ЗИДЗБН за противоконституционна обратното действие на законодателното изменение относно срока е „отпаднало“ и разпоредбата на § 3 от ЗИД на ЗБН не намира приложение спрямо преклузивния срок за предявяване на исковете по конкретното дело /който се урежда от редакцията на чл.62, ал.2 от ЗБН преди изменението от ДВ бр.22/2018 г./. При наличие на посочената съдебна практика, с която определението на въззивния съд е в съответствие, няма основание определението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Третият въпрос, поставен от касационните жалбоподатели, не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото въззивният съд не е обсъждал приложимостта на чл.3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от 14.05.2020г.), нито в частната жалбата са били наведени такива доводи. Посочените разпоредби не са от значение за формиране на решаващия извод на въззивния съд, че преклузивният срок по чл.62, ал.1 от ЗБН за предявяване на конкретния иск е изтекъл. Напротив, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правна квалификация чл.60, ал.1, т.1 от ЗБН, който към момента на предявяването му - 19.05.2020г. от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, е попадал в законоустановения след изменението на чл.62, ал.1 от ЗБН с § 3 от ЗИДЗБН, обн. в ДВ бр.22/2018г., петгодишен срок, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност. Последният въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е относим към спора, доколкото въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че при прекратяването на производството касаторът следва да бъде осъден да заплати разноски за производството на насрещната страна. По отношение на този въпрос не е доказано поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, доколкото по същия е формирана практика на ВКС с определение №210/16.05.2022г. по ч.т.д.№677/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото е прието, че отговорността за разноски е обективна, безвиновна, поради което причините за прекратяване на делото са ирелевантни за приложението на чл.78, ал.4 от ГПК. В конкретния случай производството по делото е прекратено поради констатирана в хода на първоинстанционното производство, след приключване на процедурата за размяна на съдебни книжа, недопустимост на исковете. Недопустимостта на исковете е обвързана с обявената с решение на Конституционния съд на РБ противоконституционност на разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр.22/2018г., от която при завеждане на делото е „изведено“ спазването на преклузивния срок по чл.62, ал.1 от ЗБН за предявяване на исковете. Прекратяването на делото, съответно неоснователността на подадената от синдиците частна жалба срещу прекратителното определение на първоинстанционния съд, са достатъчно основание за разпределяне на отговорността за разноски съобразно правилото на чл.78, ал.4 от ГПК, независимо от причините, довели до прекратяването. Наличието на практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, с която въззивното определение е съобразено изцяло, изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК предполага въззивното решение/определение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението/определението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 от ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 от ГПК. В случая твърдението, с което касаторите обосновават основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК - несъобразяване на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците, не съставлява проявна форма на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Поради това съставът на ВКС намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. При този изход на производството на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд